— Не мога ли? Само почакай, и ще видиш!

— Ти ще има да чакаш. Защото е невъзможно. Защото имам споразумение с твоя баща. Само той може да ти разреши да се разведеш. Само тогава ще си дам съгласието.

— Ама ти наистина си един скапан лайнар. Та аз съм почти на двайсет и една, задник гаден! Мога да правя всяко шибано нещо, което си поискам.

— Страхотна дама си, няма що.

— А ти си подъл лицемер!

Сервитьорът на аперитивите пристигна с поръчката на Питър и му поднесе чашата бяло вино и сода с помпозен жест и ритуален поздрав:

— Радвам се да ви видя в нашия град, сенаторе.

Лицето на Питър грейна в отрепетирана усмивка.

— Наистина е приятно да си в Ню Йорк.

— Готов ли сте да поръчате за вечеря, сенаторе?

— Ама разбира се, разбира се.

— Тогава веднага ще изпратя колегата си.

През това време Лъки разсеяно, някак без да съзнава, топна пръста си във водката и завъртя кубчетата лед.

— С какво те изнуди Джино? — внезапно попита тя.

— Нямам представа за какво говориш.

Сервитьорът пристигна с менюто. Поръчаха.

— Предлагам да почакаме — започна Питър, когато останаха сами. — Когато баща ти се върне, ще седнем всички заедно и ще обсъдим хрумването ти да се разведеш по цивилизован начин. В края на краищата, ако това е, което искаш, не виждам как той може да откаже. И нека бъда искрен, самият аз ще се почувствам облекчен.

— Прибави към това и моите пожелания за безброй млади сладки цици! Само че Джино няма да се върне скоро… Може би ще отсъства дълго… Така че трябва да имаш готовност. Развеждам се с Крейвън и не ми пука кой какво казва и какво иска. Дори ти!


— Отиваме в „Рикади“ — обяви тържествено Коста, докато караше своя черен „Линкълн“ по улиците на Ню Йорк.

Лъки се намръщи.

— „Рикади“ ли? За пръв път го чувам. Къде се намира?

Досега Коста я беше водил във всички реномирани нюйоркски ресторанти и тя беше много доволна. Какво удоволствие беше да излиза с мъж, който се държеше с нея по този любезен, изтънчен, джентълменски начин. Чичо Коста беше наистина уникална антика, направо безценен. Тя го обичаше!

— „Рикади“ е много хубав италиански ресторант — обясни той. — С повече от двайсетгодишна история.

— Наистина ли? — само споменаването на думата „история“ я изпълни с предвкусване на нещо приятно. — И къде се намира? В Ню Джърси ли?

Коста тихо се засмя.

— Е, е, не бъди толкова припряна. Съвсем наблизо е.

— Нямам търпение.

Коста й се видя някак необичайно развълнуван. И си остана такъв по време на цялото пътуване до заведението. Беше отказал да й съобщи къде точно отиват. Но Лъки подозираше, че „Рикади“ е нещо повече от един много хубав италиански ресторант.

Подозренията й се оправдаха. Щом влязоха в малкото уютно заведение в един позабутан квартал на града, Коста беше посрещнат с кралски почести. Възрастна жена го поздрави с топла прегръдка.

— Коста! Не си се обаждал много отдавна!

— Барбара! Винаги същата, винаги красива.

— Хайде, Коста, хайде. По-скоро трябва да кажеш — по-стара, по-побеляла и по-уморена — тя отстъпи назад и сърдечно огледа Лъки. — Значи това е Лъки. Дори и да не знаех, нямаше да има нужда да ми казваш. Същата като него.

— Лъки — обърна се Коста към нея, — а това е знаменитата Барбара Динунцио — най-добрата майсторка на спагети в целия Ню Йорк.

Лъки се усмихна широко и подаде ръка на възрастната жена.

Барбара я прегърна силно и топло.

— Очаквам целувка от дъщерята на Джино. Не съм те виждала от времето, когато беше на пет години. Но винаги съм си мислила за теб. Хайде, ела! — сложи ръка на рамото на Лъки и я отведе до маса в ъгъла, на която вече седяха двама мъже. — Твоят чичо Алдо — представи Барбара единия от мъжете. — Когато беше малка, той ти сменяше лигавчетата и гащичките и те учеше на детски стихчета. Помниш ли?

Лъки отчаяно потърси с очи Коста. Къде я беше довел? Защо не я беше предупредил?

— Н-не съвсем — запъна се тя. Беше смутена, объркана, чувстваше се неловко сред тези непознати, които я гледаха с такава топлота и доброта.

— Не се учудвам — нежно я успокои Барбара. — Всяко дете, което преживее това, което ти преживя… твоята бедна, красива майка…

— Познавали сте майка ми?

— Да, скъпа. Не само я познавахме. Ние всички обичахме майка ти — с още по-топъл глас й каза Барбара. — Всеки я обичаше — тя леко я погали по бузата. — Сега седни. Ще пийнем вино и ще поговорим за по-весели неща.

Барбара не каза нищо за другия мъж на масата. Но той сам се обади.

— А ти, Лъки, знаеш ли кой съм аз?

Тя кимна отрицателно.

Той се засмя.

— Аз съм Енцо Бонати, твоят кръстник. Докато Джино го няма, Бог ми е отредил да внимавам и да те пазя — да не ти се случи нещо лошо. Щом поискаш или имаш нужда от нещо — идвай при мен.

Тя втренчи поглед в него. Този ли стар мъж беше известният Енцо Бонати, нейният кръстник? Този мъж с хлътнали бузи, с дълбоко поставени очи и благосклонна усмивка?

Коста пристигна при тях.

— Лъки, тези хора са най-близките и най-старите приятели на Джино. Бъди добра с тях, защото те ще са добри с теб.

Думите му й прозвучаха съвсем обикновено. Тя дори не вникна в тяхното съдържание. Но с течение на времето тя започна да разбира. Коста я беше научил на някои неща, но явно имаше доста още за научаване. Да има за кръстник легендата Енцо Бонати беше подарък, от който произтичаха много облаги. И тя щеше да се възползва от тях. Прие поканата за прекарване на уикендите в неговата резиденция в Лонг Айлънд, а разговорите с него бяха истинско забавление.


Къщата винаги беше пълна с различни роднини и приятели. Двамата сина на Енцо — Карло и Сантино — идваха да прекарат края на седмицата заедно със семействата си. Братята не си говореха — нещо, което едновременно вбесяваше и огорчаваше Енцо.

— Двойка циркаджии — казваше той и добавяше: — Има предостатъчно врагове по света. Семейството е кръвно свързано. Към семейството човек трябва да се отнася с уважение.

Енцо беше във възторг от Лъки. Постепенно тя му стана любимка и той се отнасяше към нея с особено благоразположение. Не само защото беше дъщеря на Джино, а защото имаше остър като бръснач, пъргав ум. Мъжки ум. А характерът й направо го покори.

Тя на свой ред започна да изпитва дълбоко уважение към него. Той притежаваше двете качества, които единствено можеха да я впечатлят — сила и власт.

Скоро тя започна да разделя времето си между двамата възрастни мъже — Коста в града и честите уикенди у Енцо. Сексът, преди така важен за нея, като че ли вече нямаше такова значение. Далеч по-важно значение имаше да поглъща всичко, на което двамата мъже я учеха. Беше доволна и щастлива, попиваше всичко, което искаше да знае. Беше й повече от достатъчно.

Успя да уреди нещо, което отдавна си бе наумила и един горещ следобед в Ню Йорк тя слезе в плесенясалите подземия на един от големите ежедневници в града, където се пазеха архивните годишни теченията. Седя часове наред и прочете всички писания, отнасящи се до баща й, Джино Овена Сантейнджело. „Зъл убиец“ — така най-често го наричаха репортерите.

Имаше заглавия от времето, когато беше арестуван и даден под съд за убийството на собствения си баща. Имаше кратка дописка на трета страница, когато беше освободен от затвора години по-късно, напълно реалибилитиран.

Прочете за смъртта на първата му жена. Изнесените факти живо я заинтригуваха.

Такъв ли беше баща й, какъвто всички твърдяха? Прикачваха му определения като „позорен контрабандист на алкохол“, „злостен престъпник“, „крупен рекетьор“, „известен гангстер“. Според вестниците — приятел на Лъки Лучано и Бъгси Сийгъл — гангстерските босове по онова време, легендарни имена в престъпния свят.

Когато достигна до петдесетте години, откри и своя снимка — малко уплашено момиченце, което бавачка със леден израз напъхва в една кола. Детето на Сантейнджело открива трупа на майка си, жестоко убита при гангстерско отмъщение!, заглавие с големи тлъсти букви заемаше почти половината първа страница.

Умът и сетивата й блокираха. Не можеше да продължи да чете. Захвърли всичко и изтича навън емоционално съсипана.


Разводът й премина почти незабелязан от пресата благодарение намесата на Ричмъндови. Веднага щом Питър разбра, че не може да я разубеди, той се зае да я отстрани от семейството по най-бързия и безболезнен начин.

Лъки беше много доволна. Коста беше много сърдит.

— Баща ти много ще се разстрои — каза загрижено той.

— Тогава няма да му казваме — заключи тя. — Така няма да има за какво да се разстройва, нали?

Коста кимна, но в себе си не беше съгласен с предложението й. Затова, без да й казва, се обади на Джино по телефона и го уведоми, че Лъки се развежда.

— Засега не мога нищо да направя — каза Джино. — Когато се върна, ще оправя нещата. Знаеш, че докато съм тук, ръцете ми са вързани. Ти трябва да се грижиш за всичко… и най-вече да ме върнеш обратно в Америка.

— Правя, каквото мога. Нещата, макар и бавно, се придвижват — без да се конкретизира, каза Коста.

Джино се бе превърнал в параноик по отношение връзките си с външния свят. Беше убеден, че телефонът му се подслушва, че кореспонденцията му се проверява. Затова изискваше от всички максимална дискретност и непрекъснато повтаряше, че колкото е по-тихо около него, толкова по-добре.

— Естествено, знам, знам — побърза да каже той след дълбока въздишка.

По специален куриер Коста му беше съобщил, че е събрал екип от експерти в областта на данъчната юрисдикция, които внимателно изследват цялата ситуация. Те вече бяха дали някои препоръки в каква посока да се действа. Но благоприятно решение на въпроса не можеше да се постигне, ако се бърза. Проблемите, свързани с Джино Сантейнджело бяха деликатни. Беше толкова известен, че и най-малкото нещо, свързано с името му, бързо ставаше достояние на обществеността. А неприятностите с данъчните служби изискваха толкова категорично и подкрепено от законова гледна точка разрешение, че да може да издържи разследване от най-високо равнище.

— Слушай, Коста — добави Джино, — дръж Лъки под око. Не искам да скитосва из Ню Йорк като отвързана.

— С нея съм през цялото време — увери го Коста.

Каза му истината. Изглежда, Лъки се чувстваше достатъчно щастлива, че са заедно. А той беше доволен, че я е запознал с Барбара и Алдо, че прекарва почивните дни при Енцо. До един бяха верни приятели на Джино, щяха да се грижат за дъщеря му.

— Ще ти се обадя пак, скоро — топло каза той. — Бъди внимателен.

Джино сухо се засмя.

— Даа, ще внимавам да не прекалявам с пушената риба и ябълковия щрудел! Господи, не искам да ти казвам как се отразява тази храна на язвата ми! Върни ме у дома, Коста! Тукашният живот не е здравословен за човек като мен. Направи го! По-скоро.


Дарио трябваше да пристигне в Ню Йорк след завършване на семестъра. По всичко личеше, че Лъки не очаква пристигането му с радостно нетърпение. Тя непрекъснато обработваше Коста по този въпрос.

— Той не иска да дойде… Глупаво е Джино да го насилва… Разбираш ли, той няма желание да се занимава с това… Още не е достатъчно зрял за възрастта си, няма никакъв опит…

Ден след ден. Щом й се отдадеше възможност. И Коста беше напълно обработен, преди Дарио да пристигне. Защо Джино насилваше момчето да прави неща, които то не иска?

Лъки, която досега живееше в големия апартамент на Джино, се премести.

— Защо? — попита Коста. — Има достатъчно място и за двамата.

— Джино иска апартамента да е за Дарио. А аз искам да имам собствено жилище.

Намери си малък хубав апартамент в квартала между Шейсет и първа и парка и се нанесе там, преди брат й да пристигне.

За да оцелееш в бизнеса, трябва да си твърд, упорит, всеотдаен. Да си готов да взимаш мигновени решения. Лъки притежаваше в излишък всичките тези качества. Дарио — нито едно. Веднага след пристигането и настаняването му Коста му предостави малък офис и му възложи няколко незначителни, ежедневни дейности, с които да се занимава. Дарио не прояви никакъв интерес. Изслуша безучастно Коста, когато той го смъмри.

Коста беше объркан. Първо, как да научи Дарио на нещо, когато той не искаше да учи. И второ, защо тогава да го учи изобщо? Накрая, съвсем обезсърчен, Коста му предложи:

— Защо първо не си починеш. Обиколи и опознай града. Скоро ще се съберем всички заедно. А дотогава не се притеснявай за нищо.

Дарио направи точно така.

Ерик остана в Сан Франциско, недоволен и нещастен от заминаването на Дарио.

— Веднага щом стане възможно, ще ти се обадя да дойдеш! — беше му обещал Дарио.

Но сега, в Ню Йорк, той за първи път усети вкуса на свободата. Почувства радостта от свободата. А Ню Йорк беше чудесен. Ню Йорк кипеше от страсти.

Дарио забрави да повика Ерик.