Седмици и месеци Лъки усвояваше бизнеса, попиваше всяка частица познание. Умът й бързо се приспособи към тънкостите в бизнеса. Коста остана впечатлен. Тя му задаваше интелигентни въпроси и с прецизна точност откриваше несъответствия и противоречия в договори и юридически документи, което го изумяваше. Пипето й сечеше с бързина и точност, подходящи за бизнес. Също като Джино. Притежаваше всяко едно от качествата и преимуществата на баща си. И когато каза на Коста, че има желание да се заеме с някои проблеми, които бяха възникнали, той не можа да й откаже.

Джино беше създал синдикат от инвеститори за финансирането на „Маджириано“. Строителството на хотела току-що беше започнало и седмичната ведомост за заплатите възлизаше на огромна сума. След като Джино замина за чужбина, част от финансирането беше секнало.

— Исусе Боже! — избухна Лъки. — Нямаме ли договори с тези хора?

Коста поклати глава.

— Не, никакви договори… Всичко се уреждаше въз основа на споразумение. Едно ръкостискане, сигурно като подпис под договор.

— На честна дума, така ли? Дали ли са честна дума на Джино?

— Разбира се.

— А какво щеше да направи той, ако те не удържат на думата си.

Коста нервно се покашля.

— Ами… той има свои собствени… методи.

— От теб се иска да движиш неговите неща. Защо ти не използваш тези методи.

— Има неща, които е по-добре да оставиш, докато настъпи подходящият момент. Трябва да изчакаме Джино.

Тя го изгледа мрачно, неотстъпно.

— Не можем да чакаме. Не знаем колко дълго ще отсъства той. Дори ти каза, че може да минат години. Не! — решително заяви Лъки. — Строежът трябва да продължи. Щом са дали честната си дума и не я спазват, трябва да бъдат накарани да я удържат. Дай ми списъка. Мисля, че нещо може да се направи.

Коста се радваше на оптимизма й, но не вярваше в успеха на начинанието.

— Не бъди глупаво момиче. Тези мъже са доста трудни… истински акули.

Черните й очи светнаха като две късчета лед.

— Не ме наричай никога повече глупаво момиче, Коста. Ясно ли е?

Сякаш пред него стоеше Джино на същата възраст. Толкова си приличаха… Не, бяха еднакви…

Въздъхна и се предаде.

— Добре, Лъки.

Точно в този момент Коста разбра, че нищо и никой не може да я спре да поеме контрола над бизнеса, докато Джино е далеч. Никой и нищо!


Лъки не се втурна презглава да се справи с проблема. Дълго и внимателно обмисли всичко. Коста беше прекрасен човек, блестящ юрист, който до тънкости владееше занаята и се справяше дори с най-заплетените казуси. Но не беше човек на действието.

Строителството на „Маджириано“ трябваше да продължи. Тя се зарече, че ще продължи на всяка цена.

Беше забелязала, че всяка сутрин в събота Енцо Бонати за около час се уединява в кабинета си. Тогава при него идваха различни хора. Някой оставаха пет минути, други много повече. Но когато излизаха от кабинета и си тръгваха, лицата на всички бяха усмихнати.

— Какво става тук? — попита Лъки Сантино, сина на Енцо, когото тя повече харесваше. — Какви са тези хора?

Сантино сви рамене. Беше нисък на ръст, преждевременно оплешивял и имаше отвратителния навик да си гризе ноктите.

— Време за услуги — кратко каза той. — Енцо обича да се прави на Господ.

— И аз искам услуга.

— Тогава го помоли — Сантино присви малките си очички. — На тебе никога няма да откаже. Но ако му искаш услуга, един ден трябва да си готова да му я върнеш.

Лъки отиде при Енцо, приседна на ъгъла на бюрото му и поиска съвета му.

— Коста няма да предприеме нищо ефикасно — каза тя, след като му описа как стоят нещата, — но аз не мога да стоя и пасивно да чакам. Готова съм да направя всичко, което Джино би направил.

Енцо злорадо се изкиска през стиснати устни.

— Джино им изкарва лайната, извини ме за езика. Искаш да си като него? Защо не? Ще ти дам назаем двама от редниците ми. Изкарай ангелите на номер едно в списъка и по-нататък няма да имаш никакви проблеми. Разбираш курса ми, нали?

Тя кимна. Усети по тялото й да плъзват тръпки на силна възбуда.

Енцо погледна хитро към нея.

— Но сигурно предпочиташ аз да се погрижа вместо теб. Ще го направя с удоволствие.

Тя поклати отрицателно глава.

— Искам да получа само помощ от теб.

Той отново се изкиска.

— Е, достойна дъщеря си на Джино. Той ще се гордее с теб. Сега слушай какво ще направя. Давам ти двама яки мъжаги, които ще бъдат винаги до теб, на всеки шибан сантиметър, извини ме за езика. Трябва да запомниш добре нещо важно. Бъди винаги пределно ясна, когато заплашваш. Ясно ли е.

— Ясно.


Откъде Лъки беше научила всички житейски мъдрости на улицата? Дали това не беше заложено в гените й?

Започна с най-големия инвеститор — Рудолфо Краун. Посети го в кабинета му. Банкерът се оказа мъж със зализана коса, който навремето беше направил състояние, привличайки капиталите на самотни стари дами, фрашкани с пари. Щастието му се беше усмихнало и той се беше оженил за една от тях, която живя само шест седмици след брака.

— Умря от кеф — казваше доволно Рудолфо на всеки, който проявяваше желание да го слуша. — Не беше лягала с мъж от двайсет и две години!

Той наследи три милиона долара, профука половината по курви и веселби, а с другата половина влезе в бизнеса. Седнал зад масивното си бюро, той огледа нагло и цинично Лъки, докато тя му говореше за парите, които е обещал да вложи, но не го е направил.

— Вие сте дал дума, господин Краун — каза хладно тя. — Вие се член на синдиката. Ако се опитате да се измъкнете, другите ще ви последват и ще се наложи да преустановим започналото строителство на хотела.

— Естествено — той зачовърка зъбите си с една кибритена клечка, — дадох дума на Джино. И като се върне, ще я удържа.

Гласът й стана много мил:

— Няма значение дали Джино е тук, или не. Дал сте вашата честна дума. Той иска да изпълните обещанието си сега.

Рудолфо се ухили.

— Е, мисля, че не е може да си позволи да иска нещо. Носи се слух, че няма да се върне още дълго, дълго време. Ако въобще се върне.

Към милия глас Лъки прибави мила усмивка:

— Рискувате, господин Краун.

— Аз ли? Какво?

— Ами рискувате да се събудите някоя сутрин и да откриете, че ташаците ви са натикани в гърлото, а от хуя ви е приготвен хотдог на барбекю.

В първия момент той гледаше тъпо, сякаш му говори на чужд език, после лицето му стана моравочервено.

— Я си позаплакни устата, шундо. Никой не може да ме заплашва.

Тя се изправи, приглади полата на модерния си костюм и този път мрачно се усмихна.

— Това не е заплаха, господин Краун. Това е обещание. За разлика от вас, аз изпълнявам моите обещания. Също като татко.

Той обаче не й повярва. Изобщо не възнамеряваше да инвестира в хотела, без Джино Сантейнджело да е тук и да контролира нещата. Майната й. Била дъщеря на Джино. Голяма работа. Една устата шунда.

Седмица по-късно, в полунощ, се събуди от зловещо ледено усещане в топките си. Отвори очи и изпадна в паника. Двама яки мъже бяха опрели ножове до свития му пенис. Започна да вика, да плаче, да се моли.

Ужасените му очи мярнаха сянка до вратата и той чу един женски глас да казва:

— Това е генералната репетиция, господин Краун. Ако парите ти не пристигнат незабавно, премиерата ще се състои следващата седмица.

Рудолфо Краун преведе парите. Още на другия ден. Примерът му беше последван от останалите инвеститори, които също преведоха парите. Е, след няколко дни. В строителството на „Маджириано“ се вля свежа кръв.

Коста не можеше да се начуди как Лъки успя да го направи. Подозираше, че Енцо се е намесил, но никога не узна точно какво се е случило. Лъки се положи никакви усилия да го осветли за действията си.

Сега тя изглеждаше по-спокойна, дори кротка и блага. Беше вкусила от удоволствието на властта, а усещането се оказа най-вълнуващото, което бе изпитвала досега. Тя, Лъки Сантейнджело, сега можеше да се справи с всичко. Защо не? Беше доказала пред себе си, че е способна да го направи!


След като проблемът с инвеститорите беше уреден, Лъки отлетя за Лас Вегас, за да се увери сама как върви строителството на „Маджириано“. Естествено, отседна в „Мираж“. Естествено, Марко дойде да я поздрави.

Тя вече знаеше коя е Бий. Коста й беше разказал цялата история — как Бий подслонила Джино при себе си, когато бил ранен с нож, целия в кръв, как се грижила за него, докато оздравее, как запазила тайната за нараняването му, как вярно го чакала през седемте години, когато бил в затвора…

— Изглежда е била добра жена. Защо Джино не се е оженил за нея? — беше попитала Лъки.

— Всичко беше уредено, но се оказа, че след Марко тя не можеше да има повече деца.

Лъки беше изпаднала в ярост.

— Искаш да ми кажеш, че не се е оженил за нея, защото не е могла да има деца? Как е могъл?

А когато той й разказа, че Джино е отгледал Марко като свой син, а той е израснал с Джино, Лъки изпита необяснима ревност.

Сега тя го поздрави хладно. Не бяха се виждали с години.

— Изглеждаш невероятно добре, Лъки. Направо си страхотна.

— А ти изглеждаш малко занемарен, Марко. Много работа ли имаш?

Тя набързо пресметна годините му. Четирийсет и една. Е, човек с годините остаряваше. Но независимо от това все още хващаше окото, а за Лъки си оставаше най-привлекателният мъж на света. Копнееше да си легне с него. За първи път от доста време насам й мина мисълта за секс. Неочаквано го попита:

— Защо не съм настанена в апартамента на Джино?

— Аз съм в неговия апартамент — докато го няма.

— О, наистина ли? — помъчи се да поддържа разговор с весел, закачлив тон.

Той се смути.

— Колко смяташ да останеш?

Точно толкова и нито ден по-малко, за да те вкарам в леглото си!, помисли тя, но отговори неопределено, като придружи думите с нехайно помахване на ръка.

— Няколко дни, може би седмица.

— Добре. Искам да те запозная с жена си. Каня те да вечеряш с нас довечера.

Неговата жена!, изуми се мислено тя и този път едва си пое дъх, за да попита:

— Откога си женен?

— Точно от четирийсет и шест часа. Пропусна сватбата само за два дни. И като стана дума, къде е Крейвън?

Тя вътрешно кипеше от болка и огорчение. Сякаш той отново я беше предал. Ненавиждаше го! Гласът й го сряза, леден и остър:

— Не си ли чул? Аз се разведох.

— Така ли? Джино знае ли?

— Колкото и да не ти се вярва, Марко, но аз съм свободна, бяла гражданка на тая страна и съм на двайсет и една. Мога да правя всички шибани неща, които поискам, без да ми трябва позволението на Големия татко — спря за момент тирадата си и студено го изгледа. — Ти може би си длъжен да играеш по неговата свирка, но аз не.

Той весело и непринудено се разсмя.

— Не си се променила. Същата. Предишната. Обичаната Лъки!

— Да, същата съм. Макар че съвсем не съм изгладена по ръбовете… скоро ще разбереш.

— Ще го имам предвид.

Погледите им за секунда се сблъскаха. Никога не беше срещала мъж, когото да не може да вкара в леглото си. Е, ако поиска. Искаше ли го още?

Да, по дяволите. Да! Да!


Хелена, съпругата на Марко беше шоугърла. Метър и осемдесет висока, добре сложена. С огненочервена коса. И без съмнение с огненочервена катеричка, гневно си мислеше Лъки. Беше много красива. За нещастие.

Тримата се срещнаха за аперитива във фоайето на хотела. В дъното малък инструментален състав изпълняваше латиноамериканска музика, а сервитьорки в оскъдни роклички сервираха фантастични коктейли. Лъки сериозно обяви, че заведението се нуждае от промяна. Беше старомодно и овехтяло. Съжали, че не си беше намерила придружител. Марко се отнасяше към нея като към хлапето на Джино.

Съпругата сврака имаше големи бомби, които намирисваха на многократно поддържане със силикон. Лъки прецени, че трябва да е в края на двайсетте. Намрази я от пръв поглед. Естествено, несправедливо, защото Хелена беше мила, естествена и красива. Тя заговори Лъки като стара приятелка.

— Много неприятно, че не беше тук за сватбата. Беше толкова старомодна.

Старомодна сватба, мили Боже! Та имаше ли такива?

— Защо? — малко лениво попита Лъки. — Да нямахте феи за шаферки и гъби за столчета?

Хелена се разсмя. На Лъки й прозвуча като цвилене на кобила, силиконът се затресе, а червената й грива се метна.

— Кажи ми — прошепна тя и се наведе към нея съзаклятнически, — дали космите ти и долу са с такъв ужасен цвят като косата ти?

— Ами същите са… — започна Хелена, после в гласа й се прокрадна колебание, но продължи: — Боядисвах ги веднъж, но така ме заболя… — замълча, защото изведнъж усети нещо гнило, не беше сигурна дали Лъки е сериозна, или не.

Идиотка! Марко се беше оженил за красива празноглава идиотка! Какво разочарование да констатираш, че мъжът, когото винаги си желала, е проявил отвратителен вкус. Какво ли пък знаеше тя за неговия вкус? Навярно той си мислеше, че тая въздухарка е най-доброто нещо след ония пухкави занимавки, които се продават в специалните магазини…