Много рядко мислеше за Джино, макар че сега тя беше поела империята му в ръцете си. Строеше неговия хотел, претворяваше неговата мечта. Въпреки това двамата изобщо не бяха разговаряли, дори не си бяха писали.

Жена не можела да върти бизнеса, а? Била твърде емоционална, така ли? О, тя щеше да му покаже!

Когато Джино замина, той не й предложи нищо. С помощта на Коста тя обаче действаше и решаваше всичко. В крайна сметка, по закон тя притежаваше бизнеса. Тя и Дарио. Щом се сети за брат си, Лъки се намръщи. Момчето си оставаше все така притеснително и напрегнато. Почуди се дали някога ще си стъпи на краката. Горкият Дарио, горкият рус красавец. Абсолютно ненужен…


Дарио и Ерик заживяха заедно — един нелек живот, който нито един от двамата беше очаквал. Ню Йорк предлагаше безброй удоволствия, Дарио беше фрашкан с пари, които му даваха възможност да опита всяко едно от тях — изкушения, перверзии, партита, клубове…

Те се осмелиха да навлязат в процъфтяващия подземен свят на хомосексуалната общност. Естествено там не намериха само очарование, романтика и тълпа похотливи обожатели. Общността си имаше своята мръсна страна — физически и психически травми, случаен секс, побоища и садо-мазохистични изненади. Ерик разбра, че е затънал до гуша в тази среда. Повлече и Дарио след себе си.

Скоро самите те станаха организатори на буйни партита в апартамента на Дарио — прибавяха към удоволствието от секса кокаин, марихуана и всичко останало, което пожелаваха гостите им.

Не след дълго до ушите на Коста започнаха да достигат слухове за тези оргии. Отначало той отказваше да повярва. Сподели ги с Лъки, която изобщо не остана изненадана. От доста време подозираше как точно живее Дарио.

— Ще намина да го видя — обеща тя на обезпокоения Коста.

— Двамата ще отидем — настоя той.

Лъки позвъни на брат си и му съобщи, че тя и Коста искат да се видят днес следобед с него, в апартамента.

Дарио затвори телефона. Фактът, че Лъки беше иззела решаващите ръководни функции на бизнес империята Сантейнджело, не го тревожеше. Той беше доволен от предоставената му свобода и достъпа до неограничени фондове. Но сега му се стори, че кучката е разкрила неговата тайна. Тя си имаше шпиони навсякъде.

За себе си Дарио беше твърдо убеден, че Джино никога повече няма да се върне в Америка. Времето минаваше. Не настъпваха никакви промени. Той му пишеше своите синовни писма през няколко месеца и с това се изчерпваше контакта между баща и син. Джино никога не му отговори, но Коста го успокояваше, че писмата му се получават и баща му им се радва. Постепенно Дарио разреди писмата си и след известно време съвсем спря да пише. Животът продължи да си тече мирно и тихо.

— Ерик, трябва да излезеш и да останеш известно време вън! — нареди той на приятеля си. — Ще се видим по-късно.

Пристигаше кралица Сантейнджело. Неговата сестра. Лъки. Дойде сдържана, неотразима, енергична, делова. В бял костюм. И с нея пристигна — естествено — Коста, нейното вярно кученце.

Лъки пристъпи към въпроса, без да се церемони:

— Налага се да промениш живота си, Дарио. Вече са плъзнали слухове в обществото — позволил си да станат достояние неща, които засягат твоя личен живот. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Това ще съсипе баща ти, ако разбере. Не можеш ли да отидеш на лекар? Да се лекуваш? — додаде сприхаво Коста.

За какъв се мислеше тоя стар пръдльо? Гаден навлек!

— По дяволите, ще правя това, което искам — избухна той и хвърли яростен поглед към Лъки. — Вие не можете да ми нареждате какво да правя и какво не!

— Правиш основна грешка, братленце — въздъхна Лъки. — Ако не искаш да влезеш в пътя и да промениш начина си на живот, ще се наложи аз да взема мерки това да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли всички онези документи, които подписа?

Да, спомняше си, разбира се. От време на време Коста или Лъки го викаха в офиса и му даваха да подписва някакви документи. Никога не ги прочиташе, само надраскваше името си и бързаше да се разкара. Сега Лъки студено и пределно ясно му обясни, че всъщност е подписал прехвърлянето на своя дял от бизнеса на нея.

— От днес те премествам в по-малък апартамент. Аз ще ти отпускам издръжка. Може би това ще те отърве от някои твои „приятели“.

Той й хвърли свиреп поглед.

— Ако го направиш, ще кажа на Джино.

— Направи го. Той ще бъде приятно изненадан да разбере истината за теб.

Дарио пребледня като платно.

— Няма да го направиш!

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направя. Но мога да запазя тайната ти, братленце, така че не се притеснявай. Докато правиш това, което искам, никога няма да ти се наложи да се тревожиш, че аз ще разкрия истината за теб на Джино. И още нещо — зарежи наркотиците. Стига ти и малко тревица. Ясна ли съм?

Кучка! Разгонена кучка!

Но тя ще му падне в ръцете, той ще се погрижи за това. Нали и той е Сантейнджело в крайна сметка.


Стивън, 1975

След като Стивън започна работа като помощник-областен прокурор, скоро си извоюва име на железен и преуспяващ обвинител. В началото му изглеждаше странно да бъде обвинител, но за няколко седмици осъзна, че трябва да прави точно това — да се изправя срещу различни кучи синове, които продаваха наркотици на деца, които подкупваха полицейски служители, които пребиваха жени, изнасилваха, грабеха, изтезаваха… убиваха. Да изпрати тези хора в затвора — където им беше мястото — беше за него онова професионално удовлетворение, за което винаги беше мечтал.

Скоро стана известен и адвокатите на защитата изпадаха в отчаяние, когато клиентите им извадеха лошия късмет делата им да попаднат в ръцете на Стивън Баркли.

Ченгетата пък бяха доволни, когато случаи, по които бяха работили упорито и напрегнато, отиваха в опитен обвинител като Стивън Баркли. Той беше победител. Никой, престъпил закона, не можеше да се изплъзне от здравата му хватка. Нарушителите си получаваха заслуженото. Стивън олицетворяваше закона.

Беше неподкупен, факт, който успокояваше следствените служби, работили самоотвержено с месеци, за да разрешат някой особено заплетен случай. На фона на господстващата корупция — от кварталния патрулиращ полицай до капитана в полицейското управление — неговата неподкупност се издигаше в добродетел.

Стивън не беше човек, който можеше да бъде купен. Доказа го още в началото на кариерата си, когато една нощ, до сградата, в която живееше, към него се приближиха двама мъже, които го уведомиха, че няма да е зле „да си поговорят малко“.

Нямаше нужда да е гений, за да разбере какво всъщност предстои. Стивън работеше усилено по дело за изнудване. Ако нещата се развиеха и занапред според очакванията му, Луи Легс Лавинчи, мошеник на дребно, щеше да получи най-малко десет-единайсет години ефективна присъда.

— Добре — веднага се съгласи той, докато умът му трескаво преценяваше ситуацията. — Да поговорим. Утре сутринта. В осем. Тук.

Двамата мъже го гледаха сащисани. Бяха наясно, че не се поддава и че може да се наложи „приятелски“ да го убедят.

— Не можем ли да поговорим сега? — попита единият от тях.

Стивън се огледа, придавайки си вид на притеснен.

— Сега не е подходящо, повярвайте ми. Утре. Разбрахме се, нали?

Те останаха неподвижни на местата си и го проследиха с объркани погледи, докато той се прибра във входа на блока, където живееше.

У дома Стивън незабавно телефонира на своя шеф и го уведоми за случилото се.

— Намерението ми е утре да взема със себе си система за подслушване — настоя той. — Ще хванем тия боклуци за предумишлен подкуп на длъжностно лице.

— Хайде, Стивън, ти си адвокат, а не ченге. Може да стане напечено.

— Ти ми осигури устройството, остави останалото на мен. Разбираш ли, искам да го направя.

И го направи. Миниатюрното апаратче, закрепено на гърдите му, документира и предаде всяка дума на двамата мъже, които се опитаха да го подкупят.

В мига, в който те извадиха и му набутаха парите, скритите наблизо полицаи изскочиха и арестуваха мъжете. Бяха хванати с неопровержими доказателства и осъдени на лишаване от свобода за „опит за подкуп на обществен служител и заплаха на същия служител“. Луи Легс Лавинчи влезе в пандиза за дванайсет години, а репутацията на Стивън като неподкупен прокурор нарасна. Той не поглеждаше назад. Четири години вършеше своята работа според способностите си и изпитваше истинско удоволствие от нея.

През това време се приятели с един чернокож детектив — Боби де Уолт. Боби се занимаваше предимно с наркотици — обиски и арести сред пласьори и наркотрафиканти. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше поне десет години по-млад. Носеше се по последна мода с разрошена коса в стил афро. Вреше си носа навсякъде и непрекъснато се шегуваше. Въпреки изисканата си външност и анекдотите на практика беше много упорито ченге. Боби де Уолт имаше в своя актив повече попадения, отколкото всеки друг в полицейското управление, в което работеше. А Стивън беше обвинител в преобладаващата част от делата.

Двамата представляваха странна двойка, когато излизаха заедно навън, на улицата — стройният и привлекателен Стивън и буйният, жив и непосредствен Боби. Често сядаха в едно барче, недалеч от сградата на съда, и с часове разговаряха. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант. Взаимно харесваха компанията си. Беше им приятно, когато към тях се присъединяваха и жени.

Една студена януарска нощ на хиляда деветстотин седемдесет и пета година Боби изненада и зарадва Стивън.

— Утре ще вечеряш с мен — каза му той. — Намерих си най-страхотното маце на света, човече. Ще се женя.

Естествено Стивън беше любопитен. Боби не беше от типа мъже, които си падат по брачните окови. Но в мига, в който той го запозна със Сю-Ан, Стивън проумя ентусиазма на приятеля си. Момичето беше на деветнайсет, с къдрава коса, приветлива усмивка и още по-приветлив характер.

Боби хвана бика за главата и след месец Стивън се озова в една прекрасна черква в Куинс в ролята си на кум на младоженеца. Точно на сватбата на Боби той срещна братовчедката на Сю-Ан — Ейлийн. Тя моментално привлече вниманието му. Беше висока, облечена с вкус и много привлекателна. Работеше в Обединените нации като преводач и живееше заедно с родителите си в кокетна къща от кафяв камък на Седемдесет и осма улица.

Излязоха заедно няколко пъти. На четвъртия път той пожела да преспят заедно, но тя отказа. Стивън я заряза.

Продължи да излиза с други момичета, но Ейлийн остана в съзнанието му. Беше единственото момиче, което не пожела да се люби с него. Останалите винаги бяха готови и под ръка — и красиви, и порядъчни момичета. Не го приемаше за естествено, трябваше му време да осъзнае, че подобно поведение може би е съвсем в реда на нещата във времето на хапчетата против забременяване и феминистичното движение. Затова моралът на Ейлийн го впечатли и той не преставаше да мисли за нея.


Годините сякаш внезапно се отразиха на Кери.

Един ден, когато се погледна в огледалото, тя видя същото лице, същата гладка кожа с няколко почти незабележими бръчици около очите и устата, които издаваха възрастта й. Шейсет години. Но вътрешно се чувстваше много по-възрастна, сякаш част от душата й беше мъртва. Не можеше да се освободи от това чувство.

Какъв беше смисълът на живота й? Потискаше я този живот в лъжа — почти трийсет и две години. Не можеше да сподели истината дори със собствения си син. Особено с него, който хвърляше всичките си сили, за да се бори точно с тези хора, с които тя беше израснала — наркопласьори, наркомани, проститутки, сводници.

Но не всички бяха лоши хора, Стивън. Понякога човек е принуден да прави някои неща, защото е в пълна безизходица.

Често по цяла сутрин оставаше в леглото и умът й се връщаше назад — в миналото. Уайтджак. Мъж с главна буква. Колко силно го беше обичала. И по някога й беше много хубаво с него. И не само с него — тя, Уайтджак и Люсил… Старите музикални салони… „Смолс Паръдайз“… „Котън клуб“… особените тоалети, танците и лудата любов… Тези прекрасни дни… докато се появи Доли — бялата дебелана Доли… и наркотиците…

Отви ръцете си и затърси с очи белезите от убожданията по вените, толкова незабележими, че човек трябваше да знае, че са там, за да ги открие.

Мисълта й направи скок назад, във времето, прекарано в психиатрията. Само смътно си спомняше онези дълги, еднообразни години.

После си спомни за Бърнард. Само при спомена за него мила усмивка плъзна по устните й. Той знаеше всичко за нея и въпреки това я обичаше.

За разлика от Елиът. Двамата бяха толкова различни. Елиът се отнасяше с нея с грижовността на собственик. Тя представляваше украшението на живота му. Беше се оженил за нея по свои особени причини. Независимо от демонстрирания му морал и поведение, в интимния им живот в спалнята той се отнасяше с нея като с проститутка. Дали с интуицията си на мъжкар не беше разпознал миналото й.