Най-ужасното обаче беше, че тя се беше примирила с неговото отношение, беше го приела и дори го насърчаваше да продължава да действа по този начин. Нямаше друг избор, беше прикована към него като към скала — нямаше пари, нямаше възможност да заживее самостоятелен живот.

Сега Елиът беше остарял. Не я търсеше като жена или го правеше много рядко. Един ден щеше да си замине от този свят… Тази мисъл я изплаши. Не искам да остана сама. Не беше в състояние да се изправи срещу живота лице в лице и да се бори. Вече не!

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. В първия момент реши да не отговаря. Но след това през ума й мина, че може да е Стивън. Вдигна бързо слушалката.

— Кери? Как си?

Джери Мейъръсън. Ама разбира се! Не пропускаше и седмица, без да се обади. Ласкаеше се от вниманието на това трийсет и шест годишно момче, влюбено в нея. Въздъхна уморено.

— Здравей, Джери. Как си?

— Върхът съм! Но ти май си в дъното?

— Само се чувствам малко отпаднала.

— Е, това поне е добре. Защото точно аз съм човекът, който ще ти повдигне настроението. Каня те на обяд. Във „Фор сизънс“.

— Само не днес, Джери.

— Напротив, мисля, че по-подходящ ден от днес няма. Имам сензационно бракоразводно дело. Убеден съм, че ще искаш да ти разкажа за него. Истинска находка — хем ще плачеш, хем ще се смееш… И от мрачното ти настроение няма да остане и следа.

Тя се сети за новия си костюм на Сен Лоран и реши, че случаят е подходящ да го облече. Пък и поканата на Джери беше много по-добра, отколкото да си остане вкъщи и да лентяйства, затормозена от спомени за миналото, в леглото.

— Е, ще видя…

— Прекрасно. В един часа. И не закъснявай!


От няколко месеца Боби де Уолт работеше напрегнато върху едно разследване. Дори Сю-Ан, която беше бременна с първото им дете, го виждаше от дъжд на вятър. Стивън често се отбиваше у тях, за да й прави компания.

Една вечер завари при Сю-Ан Ейлийн. Не бяха се виждали осем месеца. И двамата се изненадаха от срещата си. После погледнаха към Сю-Ан, която някак индиферентно сви рамене:

— Откъде можех да зная, че и двамата ще дойдете тази вечер.

— Скоро си тръгвам — бързо каза Ейлийн. — Само се отбих да те видя.

— И аз ще тръгвам — додаде някак притеснено Стивън.

— Я стига, сигурна съм, че и двамата ще останете достатъчно дълго, за да вечеряте с мен — промърмори Сю-Ан. Погали всеки един от тях с милата си усмивка и започна да подрежда масата. Крехки, сочни свински ребърца, пържени хапки от царевично тесто и доматена салата по немска рецепта.

Стивън се усети, че лакомо преглъща.

— Май ще ми стигне времето да мушна няколко залъка — каза той и се настани на масата.

Ейлийн не беше яла през деня. Погледна към апетитните блюда, после към Стивън. Накрая и тя се настани на масата.

— Ще трябва да се обадя на мама — заяви Сю-Ан и се измъкна от трапезарията.

Двамата останаха сами.

— Е, как вървят при теб нещата? — попита Стивън, докато оглозгваше едно вкусно ребърце.

Ейлийн, която бе нагънала купата с пържени царевични хапки, отговори с пълна уста:

— Работя. А ти?

— И аз.

Стивън си припомни последната им среща. Ама си беше точно като на кино. Вечеря в престижен китайски ресторант. Тогава небрежно й беше казал:

— Хайде да отидем у нас…

Беше абсолютно убеден, че тя само чака покана, за да тръгнат към апартамента му. Дори си представяше как шофира колата с Ейлийн на седалката до себе си.

— Не, благодаря — тихо, но категорично отказа тя. — Моля те, изпрати ме до дома.

Беше изпълнил молбата й. Пред тях й беше казал:

— Мисля, че не е редно да ти се обаждам повече. Нямам намерение да се обвързвам…

Но през всичките тези месеци тя му беше липсвала. Не можеше да намери по-подходящо момиче за себе си. Да не говорим за Кери — тя щеше да я хареса и да я приеме с отворени обятия.

Стивън се пресегна и си взе още едно ребърце.

— Забавляваш ли се? Често ли излизаш? — попита той.

Тя едва забележимо се усмихна.

— О, да. Нали все пак са необходими три-четири срещи, преди да ми предложат това, което никога не правя?

Той се ухили.

— Да не би да ми казваш, че изобщо не го правиш.

Тя посегна на свой ред към блюдото с ребърцата. Взе едно и деликатно го захапа, без да му отговори. Преди да се усети, той й предложи:

— Искаш ли да отидем на кино следващата седмица?

— Аз не съм се променила, Стивън. Продължавам да съблюдавам… принципите си.

— Никой няма да те кара да ги нарушаваш. Какво ще кажеш за сряда?

Преди Ейлийн да успее да му отговори, Сю-Ан влезе при тях с тромавата си походка. Беше вече в седмия месец и доста наедряла.

— Ей, вие двамата, как я карате без мен? — попита весело тя. — Ще се съберете ли, или всичките ми приготовления през деня ще отидат напусто?


Когато чу новината, Стивън беше в съдебната зала. Мълвата обходи присъстващите и макар разпокъсано, стигна до него. Докато разследвал последния си случай, Боби де Уолт яката загазил. Бил нападнат от двама непознати в подземния етаж на един жилищен блок в Харлем. Намушкали го с нож и го пребили от бой. Успял да се измъкне почти в безсъзнание на улицата, но там рухнал. Наложило се да го настанят в реанимацията. Стивън настоя за отлагане на делото и хукна към болницата.

Там завари Сю-Ан. Милото й лице беше подпухнало от плач. Тя се вкопчи в него и прошепна.

— Защо точно моят Боби? Защо, Стивън?

Без да губи време да я успокоява, Стивън потърси лекаря, който беше приел Боби и го беше прегледал.

— Много ли е зле?

— Не съвсем. От прободните рани е загубил много кръв. Има и няколко счупени ребра. Разчитаме на силния му организъм да издържи.

— Правилно, той наистина е много силен.

Вечерта в болницата пристигна и Ейлийн. Беше притеснена, едва си поемаше дъх от бързането.

— Щом чух, тръгнах насам. Как е той?

— Държи се — отговори Стивън.

Боби се държа два дни. След това започна да се възстановява. Наложи се да го шият — цели седемдесет и шест шева — за да съберат отворените рани. Ребрата му бяха наместени и обездвижени в стегната превръзка. Но той се усмихваше.

Седмиците и месеците, които последваха, не бяха лесни за Боби. Той изгаряше от нетърпение да напусне болницата и да се върне на работа.

— По дяволите, човече, искам да се върна на работа — изпусна един ден напрежението той пред Стивън. — Почти ги бях пипнал… Бях на косъм от шибаните мръсници…

— Наистина на косъм — отбеляза Стивън.

Стивън и Ейлийн се срещаха в дома на семейство Де Уолт и прекарваха дълги часове заедно. Тя се оказа силна, волева и издръжлива жена. Незаменима в такава тежка ситуация. Неусетно той свикна да я взема след работа — стига да беше свободен — и двамата отиваха заедно у Сю-Ан и Боби. Наистина му харесваше.

— Ей, вие двамата трябва да се ожените — шегуваше се Боби. — Прекрасна двойка сте, така да знаете.

Мисълта за женитба изобщо не му беше хрумвала. Подхвърлената шега доведе Стивън до решението да запознае Кери и Ейлийн. Изпитваше любопитство как ще я приеме майка му.

Започнал да се възстановява, Боби с бързи крачки тръгна към оздравяване. Сю-Ан роди прекрасно бебе — момиченце. След появата на детето Боби реши, че е дошло време да се върне към работата си. Един ден пристигна в офиса на Стивън. Беше зареден с информация — факти, цифри… И гняв, че е бил толкова близо до разрешаването на най-големия случай в кариерата си на ченге.

— Слушай, Стивън — каза той, — събраното от мен е предостатъчно за започване на следствие по цялата тази шибана, мръсна, воняща операция срещу Бонати. Той е човекът, който дърпа конците, той върти играта. Мисля, че можем да го пипнем.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Стивън. Внезапно усети, че интересът му към казаното от Боби е нараснал. Да пипне легендата Енцо Бонати беше мечта на всеки обвинител.

— Нали знаеш, аз съм момче на улицата и инстинктите ми са такива — обясни Боби, докато крачеше нетърпеливо из офиса на Стивън. — Имам си информатори, имам свои хора, които евентуално ще ми помогнат. Имам свидетели. Познавам мнозина, които биха дали мило и драго да видят как Бонати потъва. Знам, че бях много близо… Ти как мислиш, в чии интереси беше да ми попречат?

— Мислиш, че хората на Бонати са искали да ти запушат устата по този начин?

— Сигурен съм. Те също имат връзки. Големи връзки. Някой им е изпял за мен.

Стивън замислено почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото.

— Какво всъщност искаш?

— Трябва да настояваме за специална комисия, която да разследва Бонати. Оглави комисията — стига да искаш да го направиш — и никой няма да ти откаже да членува в нея, стига им твоята репутация.

Стивън знаеше, че това, което казва Боби, е вярно. Досега беше канен два пъти да оглави специални комисии по определени въпроси. Беше отказал. И двата пъти. Просто не го привличаше естеството на следствието. Но Енцо Бонати беше най-долният брутален престъпник, започнал от контрабандист на алкохол в Чикаго през двайсетте години и стигнал до върховете на престъпния свят в Ню Йорк. Основният му бизнес беше проституцията и наркотиците.

— На няколко пъти е бил обвиняем…

— Да — прекъсна го Боби, — и винаги е успявал да се откупи. Или да ликвидира свидетелите… Или нещо друго го е отървавало…

Да окошари Енцо Бонати се бе превърнало в цел на живота на Боби. Той не можеше дори да спи спокойно. И сега слабото му тяло непрекъснато се движеше. Той гневно стовари юмрука си върху бюрото на Стивън.

— Ти можеш да го сгащиш! Знаеш как да го направиш, човече. Захванеш ли се, никога не съм те виждал да губиш. Какво ще кажеш?

— Че ще обмисля сериозно информацията ти. От всички страни. Доволен ли си?

Боби буйно се разсмя.

— Все едно си се съгласил. Огледай отвсякъде живота на тоя кучи син, и няма да си поемеш дъх, докато не го пипнеш. Познавам те.

— Така ли мислиш?

— Залагам едната си топка! А това, както знаеш, е много сериозен залог.


Лъки, 1975

Разноцветни прожектори браздяха нощното небе. Пръскаха се фойерверки, които изписваха буква по буква името „Маджириано“, следвани от светещите фонтани, наредени във възходяща водна каскада. Опашка от лимузини се виеше от пътя по алеята към входа. Хотелът приличаше на огромен мавритански замък. Внушителен. Вълшебен. Необикновен.

Марко, облечен в ново черно копринено сако, сновеше из фоайето и острият му поглед не пропускаше нищо. Тя беше успяла. Хлапачката го беше направила. Бяха й необходими пет дълги години — години на тревоги и напрежение, на подкупи и удари… На заплаха. Но беше минала през всичко и сега откриваше хотел, който нямаше равен на себе си.

Малката Лъки. Вярно, беше дъщерята на Джино, но се оказа и една истинска Сантейнджело. Ако Джино можеше да види отнякъде какво е постигнала, щеше да се гордее с нея.

Разбира се, Марко й беше помагал. Беше я насочвал, беше й осигурявал подкрепа и защита, беше внимавал да не направи погрешна стъпка.

И каква блестяща ученичка се беше оказала тя! Намираше начин да се справя с всичко, да преодолява всичко. По най-правилният, безотказен начин. Сякаш имаше компютър в главата си и той се включваше, пресмяташе, подготвяше сделките и изчисляваше печалбите по-бързо от всеки друг.

Сред навалицата Марко забеляза Скип, върлинестия дългокрак рекламен агент, когото Лъки беше наела. Беше тръгнал към него. Направи се, че не го е забелязал, обърна му гръб и се насочи към рецепцията. Момчето беше като трън в задника. В главата му бъкаше от умни идеи, бе готов по всяко време да ги споделя, стига да си намери слушател. Марко знаеше, че тя вече го е вкарала в леглото си и самата мисъл беше достатъчна да го вбеси. Защо непрекъснато сменяше мъжете като някоя долнопробна курва? Единственото, което й трябваше в живота, беше един истински мъж. Като се замислиш, какви мъже беше познавала тя? Да започнем с Крейвън Ричмънд — едно голямо нищо. И мускулести расови жребци за по една нощ — професионални тенисисти, тъпи актьори. Добри момчета. Шибаняци. Беше ги виждал да се появяват и да изчезват. Ако научеше, Джино направо щеше да припадне. Въпреки всичко обаче, Марко я желаеше… искаше я твърде дълго… Но тази вечер щеше да бъде неговата вечер.

Беше изпратил красивата Хелена, въпреки възраженията й, в Ел Ей. Беше настоял:

— Почини си, поседи до басейна в Бевърли Хилс и се разтоварвай със списание „Сакс“. Заслужаваш го.

— Но, Марко, нали се открива „Маджириано“. Специално си купих нова рокля. Не мога сега да замина…

— Напротив, можеш. В едно трябва да си напълно сигурно — ще бъда толкова зает, че няма да ти обърна никакво внимание.

Чао, Хелена. Временно. Лъки Сантейнджело и аз имаме сметки за уреждане, за които трябва да се погрижим.