Той се отдръпна като опарен.

— Не се доближавай до мен! Ти си дявол в женски образ! Ако не ми отговориш веднага, ще изтръгна отговора от баща ти даже да трябва да го удуша.

Той се хвърли към вратата, но мечът явно беше станал много тежък за ръката му. Повлече го след себе си и остави дълбока следа в полираното дърво. Сабрина стана от леглото, спъна се в одеялата и посегна към най-близката опора — неговия крак.

— Морган, не го прави! Не е редно…

Той повлече и нея, но тя се вкопчи в него с цялата си сила.

— Моля те, Морган, чуй ме! Баща ми няма нищо общо с отровата.

Морган потърка челото си, сякаш трябваше да пропусне думите в замъгления си мозък. Когато погледите им се срещнаха, той сведе бавно глава. Очите му се впиха в нейните с ледена яснота, която я накара да потрепери. Сабрина преглътна мъчително. Нощницата й беше вдигната до бедрата. От вътрешната страна на прасеца й беше острието на меча. А под ръката й тръпнеха железните мускули на бедрото му.

— А ти? — попита Морган и космите на тила й настръхнаха.

Сабрина сведе глава. Как би могла да изложи плахата си братовчедка на гнева на такъв мъж? Енид нямаше да преживее дори един от гневните му пристъпи. Освен това момичето беше постъпило така само за да и помогне.

— Мисли, каквото искаш, Морган Макдонъл — отговори най-сетне тя. — И без това никога не слушаш какво ти говорят другите.

Морган впи поглед в тила й. Гъстите къдрици скриваха пламтящите й бузи, докато очакваше обръщането на острието. Отвори уста да помоли за милост, но веднага я затвори. Твърде често беше преглъщала молбите си.

— Знаех, че ме мразиш, но не подозирах колко страшна е тази омраза — пошепна Морган и се свлече на пода. Сякаш неизречената молба го бе лишила от последната му сила.

Мечът се изплъзна от ръката му и падна със звън на пода. Той се намести по-удобно и протегна дългите си крака редом с нейните.

Опитвайки се да избегне празния му поглед, Сабрина събра нощницата си и понечи да стане.

— Ще повикам личния лекар на баща ми.

Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за китката.

— О, не! Няма да позволя на един наемник на Камерънови да ме довърши. — Пръстите му се сгърчиха и Сабрина разбра, че болката е станала непоносима. — Но искам да знам едно. Трябва ли да умра?

Сабрина си спомни как Брайън беше нахранил Алекс със сос от същите гъби и направи гримаса.

— Не, но ще ти се иска да си умрял.

Морган изохка.

— И сега ми се иска. — Лицето му беше позеленяло. На челото му избиха ситни капчици пот. — О, господи… — Той се опря на стената и успя да се изправи. В погледа му блесна паника. Когато политна напред и една не падна, Сабрина се хвърли срещу него и опря рамо в гърдите му.

Той се отдръпна стреснато.

— Излез оттук! — изрева той. — Остави ме сам.

Тя се поколеба.

Морган направи крачка към нея.

— Предупреждавам те, момиче. Няма да ти доставя удоволствието да се наслаждаваш на делото си. — Ала не успя да изпълни заплахата си, тъй като се спъна в захвърления меч и се просна с цял ръст на пода. Ръката му се стегна в безпомощен юмрук.

— Моля те — пошепна той, — върви си.

Гледката на падналия гигант беше впечатляваща. Сабрина изскочи навън, затвори бързо вратата и се облегна трепереща на рамката. От стаята се чу дълбок стон и тя се сгърчи. Пъгсли облиза пръстите на краката й. Тя клекна и зарови пръсти в козината му.

Преди години щеше да се зарадва, че Морган е изпаднал в такова положение. Сега се чувстваше ужасно, защото той наистина бе повярвал, че тя е достатъчно жестока да го отрови.

Най-сетне стоновете престанаха. Сабрина колебливо натисна бравата. Познаваше много добре баща си и знаеше, че той няма да остави новобрачните без наблюдение. Алекс или Брайън бяха някъде наблизо и сигурно щяха да побеснеят, ако видеха Сабрина да клечи пред вратата на спалнята си. В главата й изникна и още по-страшна мисъл. Ами ако нещастната Енид беше нахранила Морган със смъртоносна доза гъби? Ами ако той вече лежеше мъртъв на студената земя и красивите му зелени очи бяха застинали завинаги в обвинителен поглед?

Тя отвори вратата и нахлу в спалнята. Морган лежеше на мястото, където го бе оставила, свит на кълбо. Русата му коса беше напоена с пот. Тя коленичи пред него, събра цялата си смелост и вдигна наметалото му, за да сложи ръка върху гладката, мускулеста гръд. Гърдите му се вдигаха и спускаха едва забележимо. Сабрина въздъхна облекчено и сведе буза към топлите му гърди.

— Махни се от мен!

Ужасена от грозната заплаха в дрезгаво произнесената заповед, тя вдигна глава.

— Все още ми е останала малко гордост. Даже Макдонълови не са толкова луди, че да искат в леглото си уличница, замислила убийство.

Тялото му трепереше от напрежение, но той не направи опит да я отблъсне. Какво щеше да направи, ако тя приложеше на практика съветите на майка си? Дали гневът му щеше да се уталожи, ако си позволеше да целуне пълната, кадифено мека долна устна? Щеше ли яростта му да се стопи, ако помилваше свивката на шията му с върха на езика си? Или щеше да реши, че тя му се подиграва? Че е предприела тази атака, за да укроти опасната му гордост, която носеше пред себе си като щит?

— Какво искаш от мен? — пошепна тя с много по-голямо съучастие, отколкото той би очаквал от нея.

— Меча.

Прозаичният отговор я върна в действителността. За Морган това беше битка, в която тя беше врагът. С надеждата, че послушанието няма да й струва живота, тя придърпа меча към себе си и едва когато сключи пръсти около дръжката му, забеляза, че това беше церемониалният меч на баща й.

Морган беше този, който произнесе мислите й с горчив, примирен глас:

— Не притежавам нито меч, нито годежен пръстен. Даже и проклетата жена насреща ми не е моя.

Пъшкайки от напрежение, той седна и се облегна на вратата.

— Няма да седиш цяла нощ на студения под — заговори ядосано Сабрина. — Болен си. Трябва да си в леглото.

— Заедно с теб? — Резкият му смях издаде, че се отвращаваше от тази възможност. — Не, благодаря. Искам да доживея до изгрева. — Той сложи масивното острие напреки на коленете си.

Сабрина нямаше представа дали смяташе да се защитава срещу евентуални нападатели, или срещу нея. След няколко заредени с напрежение минути, през които той не направи опит да сложи край на мъчението си, тя се сви на кълбо в края на леглото и се опита да прогони нахлулите в очите й сълзи. Беше се заклела да не плаче заради него и нямаше намерение да започне от тази нощ. Последното, което видя, преди да потъне в неспокоен сън, беше Морган, който я наблюдаваше със заплашително свити вежди. Мрачно мърморене, което на следващата сутрин щеше да бъде забравено, проникна в мъчителните й сънища.

— Щом аз не мога да те имам, принцесо, няма да те има и никой друг, кълна се в бога!

* * *

Морган Макдонъл посрещна новия ден, загледан в сладката отровителка, която спеше дълбоко в края на голямото легло. Не му се вярваше, че баща й не е знаел нищо за опита да бъде отровен. Лишени от силния си водач, Макдонълови много скоро щяха да се разпръснат на всички страни и да позволят на Камерън, Чишолм и Грант да поделят помежду си планините като ято жадни за плячка лешояди. И все пак — защо му трябваше на Дугъл да организира тази сватба, след като просто можеше да го убие или да го остави да изгние в онова ужасно подземие?

Морган въздъхна. Трябваше да приеме, че Сабрина е действала на своя глава. Той си беше въобразявал, че познава всички коварни номера на Камерънови, но случилото се посипа сол върху прясната рана, отворила се със смъртта на баща му. Не посмя дори да си представи какво можеше да се случи ако роднините му узнаеха за покушението. Щяха да се нахвърлят върху Сабрина и да я убият, а той беше още твърде слаб, за да я защити. Представата, че розовите й бузи можеха да станат пепелявосиви, беше повече от ужасна.

Тъмните коси на Сабрина се стелеха около лицето й в зашеметяващ контраст с кремавобялата, леко порозовяла кожа. Тя бе спала без завивка, а огънят в огнището беше угаснал и в стаята вече се промъкваше утринният хлад. Погледът му се плъзна по тялото й. Нощницата беше залепнала за твърдите зърна на гърдите й Долната част беше вдигната до бедрата. Беше му много лесно да си представи как едната му ръка милва дръзко щръкналите зърна, а другата се плъзга в топлия, примамващ отвор между краката.

Той обърна гръб на леглото и потисна проклятието си. Тя беше негова съпруга, но също както пръстена, меча и собствения му живот му принадлежеше само по милостта на Дугъл Камерън. А никой Макдонъл не беше живял по милостта на другите. Особено по милостта на неприятеля.

В момента обаче имаше по-важни проблеми от дивото, жадно пулсиране в слабините си. Можеше ли да рискува да се разчуе в цял Камерън, че бракът им не е бил консумиран? Да се появят съмнения в мъжествеността му — може би това беше поредната коварна игра, измислена от Дугъл Камерън и дъщеря му? Едно от най-важните задължения на господарката на клана беше да роди наследник. При мисълта, че Сабрина би могла да разкаже на всички засрамващите подробности около първата им брачна нощ, Морган се намръщи като буреносен облак.

Той си представи живо как изтръгваха Сабрина от обятията му, хвърляха го обратно в студената и мокра дупка под кулата или, още по-страшно, изхвърляха го пред портите на господарската къща и го излагаха на подигравките на роднините му.

Морган се обърна рязко и стисна ръце в юмруци. Тя беше негова жена. Той беше длъжен да спи с нея. Да, това беше не само негово право, а и дълг. Трябваше да консумира брака си и тогава нито Дугъл Камерън, нито кралят на Англия, нито дори господ на небето можеха да му я отнемат. А бъдещето на клана му щеше да бъде осигурено.

Сабрина се протегна, притисна юмрук към устните си. Изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна в съня. Мека, изпълнена с доверие. Можеше да сложи ръка на устните й, да отвори бедрата й и да нахлуе в нея, преди да е успяла да си поеме въздух. Но за разлика от повечето мъже от своя клан Морган мразеше изнасилванията.

Той присви очи. Това нямаше да бъде изнасилване. Трябваше да изпълни задължението си. Щеше да действа хладно и безучастно, сякаш имаше да извърши само една болезнена, но неизбежна процедура. Да изгори една рана или да извади пистолетен куршум от гноясало рамо.

Или да сграбчи крехкото, нищо неподозиращо тяло на сладката си съпруга и да се забие дълбоко в копринената й утроба, докато тя запищи и започне да се извива под него?

Устата му пресъхна, ръцете му затрепериха. Когато се отпусна до нея на леглото, в душата му бушуваше буря. Помилва изкусително гладката й коса и я плъзна между пръстите си — като си беше представял почти всяка нощ в студения, мрачен затвор.

В този миг Сабрина се събуди. Морган може би щеше да се възстанови от погледа й, но безкрайната нежност на усмивката й, след като разбра кой е при нея в леглото, го улучи като смъртоносен удар.

Глава 8

Сабрина се събуди от ръката на Морган в косите си. В хватката му нямаше нищо насилническо, само мека решителност да я държи притисната във възглавниците и да попречи на бягството й, макар че тя изобщо не искаше да бяга. Бронзовият загар на лицето му се беше върнал и беше заличил следите от отравянето. Само зачервените очи издаваха безсънната нощ. Плащът му беше безупречно надиплен, устата му ухаеше на канела и карамфил.

Тя се усмихна, искрено зарадвана, че го вижда в добро здраве. Но веднага усети подозрението в меланхоличния му поглед и се разколеба. Изпита чувството, че се плъзга по ръба на опасна пропаст.

— Прощавай, че те разочаровам, момиче. Боя се, че още не си станала вдовица.

— Не съм имала такова намерение.

— Тогава готварското ти изкуство явно не е на висота.

Той нави един кичур от косата й на ръката си, но не го дръпна, само засили усещането й за присъствието си.

— Какво беше намерението ти?

Съненият му поглед задържа нейния. Устните им бяха само на сантиметри едни от други. Сабрина успя да произнесе само една полуистина.

— Аз… уплаших се… да остана насаме с теб…

Морган се намръщи още повече.

— За чудовище ли ме смяташ?

Неочакваната му сериозност увеличи смущението й.

— Давал ли си ми основание да те смятам за нещо друго?

Той наклони глава.

— Но онези дни отдавна отминаха.

Устните му се сведоха върху устата й и се насладиха на копринената и мекота. Пръстите му помилваха бузите й и я накараха да отвори уста и да отговори на езика му. Свежият му аромат замая сетивата й и езикът му безпрепятствено нахлу навътре.

В коридора се чуха равномерни стъпки, последвани от зарадвано кучешко скимтене, което бързо заглъхна. Морган рязко вдигна глава, погледът му потъмня. Притисна ръка към устата на Сабрина и задуши вика й.