През това време Пъгсли се беше събудил и жадно смучеше показалеца на Морган.

— Глупаче! — укори го с усмивка Сабрина и го издърпа настрана.

— Остави го. — Морган почеса гъстата кучешка козина. — Животните са по-приятна компания от повечето хора.

В този момент Фъргъс вдигна наметката си, за да се облекчи, без да слиза от коня, и Сабрина бързо отмести очи.

— Както виждам в каква компания се движиш… — Тя се сви уплашено, усетила, че говореше като майка си.

Сякаш за да увеличи още повече потиснатостта й, небето изсипа върху пътниците проливен дъжд и забави пътуването по коварния планински склон. Вятърът забиваше в лицето й ледени водни иглички. Лекото й палто бързо се намокри. Разтреперана, Сабрина се сгуши в Морган, благодарна, че е настанена между топлите му бедра.

— Изправи се! — изкомандва той.

Тя се отдръпна като опарена и се засрами, че бе забравила бдителността си, макар и само за миг. Но вместо да й се скара, Морган разви от раменете си дълъг вълнен шал и направи нещо като палатка над главите им, за да ги пази от вятъра. Пъгсли изръмжа одобрително.

Морган я побутна назад и Сабрина доволно се сгуши на голите му гърди. Не устоя и притисна буза до топлата му кожа. И баща й, и братята й имаха косми на гърдите. А кожата на Морган беше гладка като коприна, опъната върху гранит. Конят се полюляваше равномерно и Сабрина неволно се предаде на ритмичната приспивна песен, която пееше сърцето на Морган до ухото й.

Тя се събуди след няколко часа и се озова в ръцете на чудовище, което се носеше с огромни крачки към лагера на Морган.

Сабрина размаха ръце и изплака от ужас.

— Пъгсли! Къде е Пъгсли? — попита тя, без да отваря очи. — Сигурно съм го изпуснала по пътя…

— Кучето ти е добре — отекна в ушите й гласът на Морган. — Един от хората ми му търси нещо за ядене.

Тя се намръщи и пошепна нещо неразбрано. Морган избухна в смях.

— Не, момиче. Няма да му позволя да изяде кученцето. Ние, Макдонълови, ядем само човешко месо.

— Това ме утешава — промърмори тя и зарови глава в свивката на шията му.

Морган въздъхна тежко. Ако беше видяла жадния израз на лицето му, невинната й усмивка щеше да се изпари. Той я прегърна здраво и се наслади на допира на мокрото й тяло. Май трябваше да върви по-бавно. Колкото по-бързо стигнеха до целта, толкова по-скоро тя щеше да се събуди и той щеше да злоупотреби с доверието й.

Когато минаха под полуразрушена арка, Сабрина запърха с мигли. Морган се подготви вътрешно да види как изисканото й Камеръново носле се смръщва отвратено при вида на бедняшката му къща.

Мътният й поглед се отправи нагоре. Още и още по-нагоре. Накрая спря върху рушащите се зъбери на Макдонъл Касъл.

На лицето й изгря блажена усмивка.

— Велики боже! — пошепна смаяно тя. — Това е невероятно!

— Не се подигравай — изръмжа той. — Може да съм необразован, но не съм глупав.

Тя примигна насреща му, сякаш току-що бе усетила, че се намира в лапите на звяр, после погледът й се върна към замъка.

— Не си глупав, но си сляп.

Морган не беше помислял, че може да ревнува купчина камъни, но точно това стана. Вече знаеше какво ще му се случи, ако един ден Сабрина го погледне със същия този копнеж, с който гледаше стените. Знаеше и какво ще се случи с нея. Той се извърна към заплашителния каменен зид и отчаяно си пожела да разбере какво беше запалило тези искри в сапфирените й очи.

Беше тъмно, дъждът бе престанал, острият силует на замъка беше обвит в сребристосива мъгла.

Мъглата и умората са замаяли погледа й, каза си сърдито Морган; също както преди време мистериозният непознат в музикалната стая на майка й. Утре на светло щеше да види бръшляна, който немилостиво забиваше корените си в рушащата се стена, падналите тавани и зеещите дупки, оставени от оръдейните залпове на дедите й. Утре и тя щеше да види онова, което той виждаше всеки ден — един разпадащ се дом, жертва на занемаряването и непрестанните войни.

Тогава тя щеше да се изсмее на романтичните си мечтания и да проумее, че и замъкът, както и господарят му, имаше твърде много дупки в бронята си, които не можеха да се оправят с един основен ремонт.

Сабрина сложи ръка на тила му и пръстите й се заровиха във влажната му коса.

— Толкова съм уморена. Ще ме отнесеш ли в леглото, Морган?

Той я погледна, напълно неподготвен за пулсирането в слабините си, и отново прокле Дугъл Камерън. Само той беше виновен, че се чувстваше като жалък крадец, задето бе пожелал собствената си жена. На лицето му се изписа жадност, която би накарала Ангъс да се гордее със сина си. Наистина ли беше възможно да я разсъблече и да я сложи в леглото си, преди да е осъзнала какви последствия влечеше след себе си невинната й молба? Тя се бе заклела да не му достави нито секунда удоволствие, но ако той я изненадаше, както бе постъпил тази сутрин, щеше да я накара да престъпи клетвата си без насилие, само с нежност и изкусни милувки.

В главата му отекна грубото шотландско наречие на баща му: „Макдонъловата кръв винаги избива, момчето ми. Не можеш вечно да се бориш с нея.“ Но той и съпругата му заслужаваха поне една нощ, в която нямаше да бъдат Макдонъл и Камерън, а просто мъж и жена.

— Е, добре, момиче — пошепна той. — Ще те отнеса в леглото. Щом искаш.

— Благодаря ти — прошепна тя и отново се сгуши на гърдите му.

— Запази благодарностите за утре — промърмори той и докосна с устни челото й. — Тогава и двамата ще знаем дали ги заслужавам.

С жена си на ръце Морган крачеше бързо по тъмните коридори на Макдонъл Касъл. Искаше му се да тича, но се боеше, че Сабрина ще се събуди и ще го отблъсне. Въпреки черния мрак той стъпваше спокойно. Много добре знаеше къде трябваше да се наведе под строшена рамка на врата и кога да прескочи купчина натрошени камъни, в които мъжете постоянно се спъваха.

След като беше решил да тръгне по лекия път, той беше решен да получи възможно най-голямото удоволствие, даже ако това означаваше да се самоунищожи. Беше пожелал Сабрина Камерън още когато нямаше представа какво значи да желаеш жена. Тази нощ щеше да я има. Без да мисли за цената, която щяха да платят и двамата.

Той спря за миг пред затворената врата на спалнята си. Утре щеше да има достатъчно време да се унижи, да помоли покорно за прошка и да напомни на Сабрина, че клетвите в църквата са ги обвързали много по-силно от гневните думи в двора на баща й.

Той я задържа с една ръка и натисна бравата с другата. Вратата изскърца тревожно. В камината мъждукаше и димеше торфен огън. Морган безмълвно благодари на Ев за доброто хрумване. Тя не го забравяше дори в тъгата си.

Той затвори вратата и се обърна тъкмо навреме, за да види в леглото си разрошена руса грива.

— Морган, скъпи, вече си мислех, че няма да дойдеш!

При тези обстоятелства наистина нямаше да дойда, каза си отчаяно Морган и откри, че съпругата му беше будна и го гледаше с ясните, пронизващи очи на млада сова.

Глава 10

Като чу друга жена да произнася с любов името на Морган, Сабрина се събуди изведнъж. Разрошената твар в леглото на съпруга й явно не знаеше що е срам. Не се погрижи дори да метне одеялото върху голите си гърди. Сабрина усети в себе си необикновена сила. Стегна се и падна като греда от ръцете на Морган.

Неговата челюст работеше в такт с мислите. Но Морган Макдонъл беше мъж на действието, не на големите думи. Отиде до леглото, уви натрапницата в чаршаф и я изпроводи до вратата, без дори да помоли за извинение.

Блондинката мина нарочно бавно покрай Сабрина.

— Коя, по дяволите, е тази?

Сабрина беше измокрена до кости и имаше чувството, че е дребничка и незначителна. Можеше само да се надява, че враждебният поглед на жената няма да я събори на пода.

Морган изведе жената в коридора.

— Съпругата ми — отговори той и затръшна вратата пред смаяното й лице. После се облегна на рамката, опирайки тежестта си върху дланите, с едно свито коляно. Тишината между двамата пращеше по-силно от капризния огън.

След минута Сабрина изръкопляска тихо.

— Добре направено. Брайън щеше да се възхити на техниката ти. Изхвърли тази нещастница, като че не е нищо друго освен изстинала бутилка за леглото.

— Точно такава е…

— Не й ли дължиш обяснение?

— Нали й казах коя си? — Той се обърна и скръсти ръце под гърдите си в поза, която беше едновременно предупреждение и предизвикателство. — Да я повикам ли обратно? Малко съм изтощен, но още не е дошъл денят, в който няма да се справя с две като вас.

Сабрина пренебрегна червенината, която нахлу в бузите й. Очевидно Морган беше твърдо решен при всеки удобен случай да й напомня за какъв човек се бе омъжила.

— Нямаше как да не забележа семейната прилика. Коя е тя? Незаконно дете на баща ти? Или братовчедка? — Тя направи кратка пауза, за да подчертае следващите си думи. — Сестра ли ти е?

— Алуин е братовчедка на Раналд.

— Аз пък си мислех, че Раналд е твой братовчед. — Когато Морган я погледна объркано, Сабрина притисна пръсти към пулсиращите си слепоочия. — О, не започвай да ми обясняваш! Твърде съм уморена, за да проникна в дебрите на Макдонъловото родословно дърво. Предполагам, че поне ти знаеш коя е била майка ти.

Когато отново отвори очи, тя забеляза с ужас, че Морган се приближаваше към нея. Той я принуди да отстъпи към огнището. Всяка дума отекваше като пистолетен изстрел.

— Не съм спал цели три нощи, момиче. И това започва да се отразява върху способността ми да преценявам. В случай, че нямаш намерение да разшириш родословното дърво на семейството ми тук и сега, предлагам да сложим край на тази дискусия.

Темпераментът му беше по-искрящ от огъня в камината. Когато Сабрина отметна глава, за да го погледне в очите, старите страхове, забравени, докато лежеше в прегръдките му, се върнаха с нова сила. Макдонълови бяха известни с три свои качества: нецивилизованост, ненаситни плътски желания и омраза към Камерънови. Сабрина осъзна, че в безмилостните ръце на този гневен великан щеше да опознае до болка и трите.

Ръката му замахна и хвърли сянка върху лицето й. Тя се отдръпна уплашено и се опря върху топлите камъни. Никой досега не се беше осмелявал да я удари. Даже когато го заслужаваше. Това беше предупреждение. Макдонълови презираха всеки признак на слабост. Затова само присви очи и се помоли да не заплаче, когато ударът я улучи.

Парче торф изсъска в пламъците. Топли пръсти помилваха бузата й, свалиха качулката и освободиха мократа коса. Сабрина смаяно отвори очи и срещна замъгления поглед на Морган, сякаш именно тя му бе нанесла смъртоносен удар от чиста жестокост.

— Както виждам, ти си научила урока си, момиче.

Сабрина не можа да каже дали болката и съжалението в гласа му бяха предназначени за нея или за самия него. Тя сведе засрамено глава, защото беше издала страха си. Морган се извърна. Крачките му тежаха от умора.

Тя се разтрепери. Без Морган огънят беше само жалка защита от студа и мъката, които я тормозеха през целия ден.

Сякаш напълно я бе забравил, Морган извади иглата, която държеше наметката му, и внимателно изглади гънките. Сабрина беше възхитена от движенията му. Той свали от раменете си дългия шал и го изтърси. Сиянието на огъня позлати мускулестата гръд. Горещи пръсти затанцуваха по гърба на Сабрина и прогониха студа. Тартанът на корема се разхлаби и Сабрина спря да диша. Почувства се както някога на Коледа, когато нямаше търпение да дочака раздаването на подаръците.

Ала когато дрехата падна без предупреждение в краката му, Сабрина видя повече, отколкото й се искаше. Много повече.

Докато Морган вървеше гол към леглото, Сабрина се взираше в стената с такова напрежение, че я заболяха очите. Леглото изскърца под тежестта му, а доволното му ръмжене накара космите на тила й да настръхнат.

— Няма ли да си легнеш, момиче?

— Не — отговори припряно тя и затърси претекст да остане далече от това великолепно мъжко животно. — Не мога да спя там. Не и в същите чаршафи, където лежеше онази… жена.

Морган отново изръмжа.

— Тогава се разположи, където ти е удобно.

Тя рискува поглед през рамо. Морган й обърна гръб, сякаш не се интересуваше къде съпругата му ще прекара нощта, и се зави с износеното одеяло.

Сабрина остана дълго на мястото си пред огъня, надявайки се, че тихото й хълцане ще събуди нежността в душата му. Когато усети болка в коленете, тя свали палтото си, направи си постеля на пода и нави качулката под главата си. Легна по гръб и се загледа в чуждите сенки по тавана. Тъкмо се питаше дали пред вратата тичат плъхове, когато тихият глас на Морган разкъса тишината.

— Не бива да се страхуваш от мен. Никога не бих вдигнал ръка срещу теб, Сабрина Камерън.

— Сабрина Макдонъл — отговори съвсем тихо тя, но й отговори само хъркането на Морган.