Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Морган изпълваше рамката на вратата и присъствието му беше единственото живо, истинско в неестествено тихата зала. Водни капчици се стичаха по плаща му и блестяха в косата му. Около устните му играеше загадъчна усмивка. Сабрина изпита такова облекчение, че беше готова да се хвърли на шията му.

За миг Морган отново се превърна в дебелоглавото момче, каквото беше някога, и тя го усети близък и скъп. Гърлото й се сви.

Без да бърза, тя пусна уплашената Алуин, втурна се към съпруга си и улови голямата му, топла ръка. Стисна пръстите му, сякаш никога повече нямаше да ги пусне. Думите избликнаха от устата й в панически страх:

— Трябва да дойдеш с мен, Морган! Някой се опитва да убие Енид. Побързай, преди да е станало късно. — Като видя объркването и недоверието в погледа му, тя забрави гордостта си и поднесе ръката му към устните си. Макар да съзнаваше, че се унижава пред глутницата гладни вълци, които искаха да видят смъртта й, вече не можеше да спре. — Моля те, Морган. Умолявам те. Кажи, че ще й помогнеш. Аз ще направя всичко за теб. Наистина всичко.

Гъстите ресници скриха въпросителния блясък в очите му. Той отвори лекичко устните й с кокалчетата на пръстите си и проговори тихо:

— Дори най-глупавият мъж не би отхвърлил такава покана.

Стискайки до болка ръката му, Сабрина го поведе през залата към стълбището. Жадувайки да видят какво се е случило, та новата им господарка е толкова развълнувана, мъжете ги последваха. Сабрина и Морган застанаха пред затворената врата.

— Ето тук. Някой я държи затворена вътре и я измъчва. Тропах, но не ми отвориха.

Дори без да притисне ухо към вратата, Морган разбра какво ставаше вътре. Всички в коридора и на стълбата чуха ускоряващото се скърцане и стоновете. Последва шумно пъшкане, като че някой хъркаше в предсмъртна битка. Мъжете от клана се спогледаха неразбиращо. Сабрина кършеше ръце.

— Моля те, побързай! Иначе Енид ще умре!

Лицето на Морган придоби странно изражение.

— Наистина ли си сигурна…?

— Да, да, сигурна съм! — Тя го бутна към вратата. — Веднага отвори!

Морган мрачно поклати глава.

— Добре, щом толкова настояваш. Отстъпи назад.

Сабрина се притисна към отсрещната стена. Морган строши вратата още с първия ритник. Първите тихи кискания трябваше да предупредят Сабрина, но тя се втурна напред и се провря под протегнатата ръка на Морган, за да влезе в стаята.

Люлеещото се легло изведнъж спря. Но вместо Енид, както очакваше Сабрина, върху тънкия дюшек лежеше Раналд, затворил очи с блажено изражение на лицето. Върху него се беше разположила Енид и разкриваше пред жадните зрители пищно тяло и кремавобяла кожа, която бързо почервеня под възхитените мъжки погледи.

Макдонълови не проявиха никаква снизходителност.

— Е, момиче, кой кого убива? Не виждаш ли, че братовчедка ти е отгоре!

Една кама се търкулна по пода към леглото.

— Бързо вземи оръжието, Раналд, и се спасявай, преди да е станало късно!

— Според мен момчето изглежда много добре. Да се радваме, че е умряло с усмивка на уста.

Мъжете избухнаха в груб смях. Енид се отдръпна от Раналд и притисна одеялото към пламтящите си гърди. В погледа, който хвърли към братовчедка си, се четеше укор.

Когато видя, че лицето на жена му стана смъртнобледо, Морган се намръщи заплашително. Прекоси помещението с два скока и когато могъщата му сянка падна върху леглото, Енид изхленчи жално. Смехът на мъжете заглъхна в нервно кискане.

Морган сграбчи Раналд за косата и го измъкна от леглото.

— Помолих те да се грижиш за нея, глупако. Не можа ли да изтърпиш поне един ден, без да я докоснеш?

Раналд смутено разпери ръце.

— Мъж като мен не може да устоява на изкушенията, Морган. Дадох най-доброто от себе си.

Откъм вратата се обади груб глас:

— Наистина си го дал, ако виковете й не са били престорени.

Морган отвратено изкриви лице и метна Раналд обратно на леглото.

— Прости ми. — Думите на Сабрина бяха само шепот, но заглушиха грозните смехове и улучиха Морган право в сърцето. Изпълненият с болка поглед на жена му се премести от страдалческото лице на Енид към него. — Прости ми — повтори просто тя, събра полите си и се запъти към вратата.

Крехкото й достойнство явно засрами мъжете и те замлъкнаха. Когато се разделиха, за да й направят път, Морган безпомощно стисна ръце в юмруци.

Сабрина стоеше до прозореца. Нощният вятър милваше горещото й чело и отнасяше спомена за преживения позор. Не се притесняваше, че се е проявила като глупачка. Беше наясно, че Морган я смяташе за глупачка още откакто беше паднала в краката му със запретната над главата рокличка. Болката радваше от друго. Когато братовчедка й я погледна, в очите й блесна съжаление.

Даже безличната, плаха Енид беше повече жена от нея. Тя беше само военен трофей. Сабрина разтърка ръцете си, за да спре издайническото им треперене. Морган наблюдаваше жена си от вратата. Изронените камъни на прозоречната рамка я правеха да изглежда дребна и крехка пред бездънната чернота на нощта. Вятърът си играеше с кичурите, измъкнали се от плитките й. След унижение като това всяка друга жена щеше да падне с хълцане на леглото. Тогава той щеше да знае как да я утеши. А сега ръцете му висяха безпомощни.

Сабрина заговори първа и той се изненада още повече. Способността му да се придвижва безшумно беше почти толкова легендарна, колкото грамадния му ръст. Хората говореха, че бил в състояние да пререже гърлото на врага си и да се върне в Макдонъл Касъл още преди тялото му да се е строполило на земята.

Гласът й докосна сетивата му с копринени криле.

— Много съжалявам, че те поставих в неудобно положение. Прекарах ужасен ден. Не съм свикнала да не ме харесват. Всички хора, които познавам, ме обожаваха. — Тя хвърли поглед през рамо. — Всички, с изключение на теб.

Кривата й усмивка заби кама в сърцето на Морган. Макар че никога в живота си не се беше чувствал толкова засрамен, той запази непроницаемото изражение на лицето си.

Сабрина се обърна отново към отворения прозорец и продължи замислено:

— Никога не ми се е налагало да правя нещо, за да си спечеля привързаността на околните. Само се смеех и се кисках и ако това не успяваше, например пред мрачните таткови капитани, започвах да им пея някоя от духовитите песнички, на които ме беше научил Брайън, или се покатервах в скута им и ги дърпах за брадата.

Морган скръсти ръце под гърдите.

— Не бих ти препоръчат да приложиш тази тактика и на моите мъже. Особено сядането в скута.

— Вече не знам какво да мисля. — Тя прокара пръсти по изронените камъни. — Енид изглеждаше толкова… доволна. — Тя изтри праха от пръстите си и го погледна въпросително. — Ако поведението ми ти изглежда странно, причината е, че все още не съм свикнала да ме презират и да се отвращават от онова, което съм.

— Това става бързо.

Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че той не молеше за съчувствието й. Погледите им се срещнаха, огрени от меката светлина на свещите.

Светлина на свещи. Морган изведнъж усети, че в стаята не миришеше на изгорена животинска мазнина, нито се чуваше съскане. Кандилата бяха заменени от восъчни свещи, стройни и грациозни като собственичката си. Фитилите им горяха равномерно и разпръскваха силна светлина, способна да устои и на силни дъждове.

Пламъчетата на свещите осветяваха брюкселската дантела, с която беше драпиран един обърнат куфар. Отгоре бяха наредени тайнствени флакони, пълни с ароматни есенции и средства за разкрасяване. На стената беше облегната старинната галска арфа и полираното дърво блестеше. Дървеното легло беше покрито с ленени чаршафи с цвят на слонова кост. Завивките бяха отметнати и леглото изглеждаше толкова примамливо, че гърлото на Морган се сви от копнеж. Най-прекрасното нещо на света беше да захвърли грубите шотландски одежди, да грабне Сабрина и да се пъхнат под ухаещите завивки.

На трикрако столче бяха разхвърляни пергаменти. От съдче с мастило стърчеше елегантно перо. Шах от яспис беше подреден върху малка масичка. Над камината висеше церемониалният меч на Камерънови. Морган вече знаеше какво е имало в тежките куфари и сандъци, които тази сутрин собственоръчно беше качил по стълбите — късче цивилизация.

Сабрина проследи погледа му с нарастваща нервност. Изведнъж решението й да преобрази стаята й се стори като поредната глупост на уплашено момиче, което си фантазира, че колибата, в която е попаднало, е дворец.

— Трябваше да те попитам, преди да подредя. Ако не ти харесва, аз…

Морган вдигна ръка и Сабрина загуби нишката на мисълта си, смаяна от учудването и уважението в погледа му.

Той искаше просто да мълчи и да се наслаждава. Само за няколко часа тя беше превърнала усамотеното, мрачно леговище на звяра в покои на принц. Или на принцеса. Устните му се извиха в усмивка. Сабрина явно имаше ръцете на майка си.

Усмивката му я уплаши още повече. Без да иска, тя отстъпи крачка назад.

Свежият аромат завладя сетивата на мъжа и прогони спомена за жените, които миришеха на пот и торфен пушек. Жената пред него миришеше на рози. Радостта, която изпитваше от близостта й, го уплаши. Беше готов да свали от стената церемониалния меч на Дугъл Камерън и да изпълни дивашки танц. Искаше да грабне Сабрина в обятията си и да я вдигне високо във въздуха. Искаше гладките ленени чаршафи да се смачкат под тежестта на телата им. Скри чувствата си по единствения начин, който познаваше — чрез действие.

Покашля се рязко, свъси мрачно вежди и се постара да изглежда строг.

— Доколкото си спомням, ти ми обеща нещо, за да се притека на помощ на братовчедка ти.

Ето ти на, каза си Сабрина, която отдавна съжаляваше за глупавата клетва. Сама си беше виновна — не той, а тя беше сложила охлюв в роклята си. Защо сама се беше предала във властта на мъжа си? Собствените й думи я преследваха: „Ще направя всичко за теб. Наистина всичко.“

Тя направи още една крачка назад.

— Виж, аз мисля, че нямаме причини да бързаме…

Морган прекоси стаята с големи крачки.

— Дните стават по-къси, а нощите по-дълги. По цял ден ще съм зает, защото трябва да приготвя новия ни добитък за зимуване. По залез слънце ще съм уморен, премръзнал и избухлив.

— Я виж ти — промърмори едва чуто тя.

Морган застана пред нея и впи поглед в лицето й. Сабрина успя да му се усмихне.

— Цял ден ще се разправям с лениви работници, ще слушам глупавите им подмятания и ще понасям лошото им настроение. Затова очаквам, когато се върна вечер в спалнята си, да намеря усмивка, приятни разговори и топъл огън за студените ми крака. Ще се радвам, ако ми попееш или ми покажеш ръкоделието, с което си се занимавала през деня. — Той посочи един неотворен куфар. — Този сигурно е пълен с книги.

Тя кимна, съзнавайки, че очите й са станали големи колкото супени чинии.

— Отлично — усмихна се Морган. — Тогава всяка вечер ще ми четеш по една история. А когато натрупа сняг, ще ми покажеш буквите и числата. И… и ще ме научиш да играя шах. Ще се радвам, ако не се сърдиш, когато губиш. Защото аз не понасям да губя.

Сабрина отвори уста, но веднага я затвори. Никога не беше помисляла, че в мозъка на Морган ще се намерят толкова много думи, камо ли пък че той ще ги произнесе гласно. Мъжката му арогантност я възхищаваше и учудваше. Но тя устоя на изкушението да коленичи пред босите му крака.

Той се възползва от смайването й и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

Морган се намръщи недоволно и й обясни като на дете:

— В покоите си. Доколкото си спомням, твоите родители имаха отделни спални. Прав ли съм? Като всички изискани хора.

Сабрина разтърка слепоочията си и се запита дали пък не беше полудяла от глад. Морган не беше от мъжете, които капитулираха с достойнство, а сега стоеше пред нея и й даваше точно това, което тя искаше. Брак по сметка. Защо предложението му изведнъж й се стори неразумно? И как щяха да си имат син, ако трябваше да спят разделени? Той не беше чак толкова необразован, че да не го знае. Недоволният й поглед бързо разбра истината: мъжът й винаги знаеше точно какво прави. Този зеленоок негодник беше роден, за да разпалва забранените фантазии на момичетата и кошмарите на бащите.

— Прав си, повечето имат отделни покои — кимна премъдро тя. — През зимата обаче мама и татко…

— Лека нощ. — Ръката му беше на бравата.

Сабрина не искаше той да си отиде и да я остави самотна и мрачна. Желанието й да го задържи беше толкова силно, че я стресна.

— Морган! — повика го отчаяно тя.

Той спря, но не се обърна.

Имаше само един начин да го задържи. След като великодушно беше приел исканията й, тя също можеше да направи малък компромис.