Сабрина дълго стоя загледана след нея. Загадъчните думи не излизаха от ума й. Не беше забравила, че Ев и Раналд бяха единствените Макдонълови, които не бяха в залата при убийството на Ангъс. Би ли посмяла да сподели подозренията си с Морган? Той сигурно нямаше да й повярва и щеше да я обвини, че търси виновни, за да изчисти името на Камерън. Сабрина въздъхна. Беше твърде рано да отправя обвинения. Представата че би могла да забие нов клин между Камерънови и Макдонълови беше крайно неприятна.

Тя разтърси глава, за да прогони неприятните усещания и тръгна да изпълни мисията си.

Когато влезе в задимената зала, Сабрина тайно потри ръце от радост. Омир я беше навел на тази идея. Щом Цирцея беше съумяла да превърне мъжете в свине, защо тя да не направи от свинете мъже? Но дори магьосницата Цирцея би се затруднила да избере най-достойния кандидат между толкова безнадеждни случаи.

Беше учудващо просто да си представи, че върху широките рамене на Макдонълови стоят свински глави. Трима мъже клечаха на пода пред огъня и играеха на зарове. Когато единият изплю в сплъстената коса на другаря си струя тютюн за дъвчене, се стигна до сбиване. На една от масите се сборичкаха за парче печен дивеч и боят завърши с това, че един едър селяк разби в главата на съседа си стомна, пълна с уиски, и го просна на пода.

На средната маса се смееха оглушително. О, да! Там беше предизвикателството, достойно за истинска магьосница.

Там седеше негово благородие мистър Фъргъс Макдонъл, наливаше се с евтино уиски и разправяше неприлични вицове, а мръсните му пръсти ровеха в деколтето на кискащата се жена в скута му. А дебелият му, къс нос приличаше досущ на свинска зурла.

Сабрина прибра полите си и съвсем спокойно стъпи върху оглозганите кости и мазните петна, с които беше покрит подът на залата. Мъжете на масата замлъкнаха при приближаването й и я загледаха несигурно. Само Фъргъс беше толкова зает да мачка гърдите на момичето, че не я забеляза. Той поднесе стомната към устата си и дръжката й се надяна на носа му. Уискито потече по посивялата му брада и изчезна в гънките на късия врат.

— Ох — изгрухтя доволно той и похотливият му поглед обходи тялото на момичето. — В студените дни няма нищо по-добро от чаша уиски и топли цици.

Когато прозрението му не пожъна желания успех, той удари канчето по масата.

— Какво ви става, другари? И за вас има женички! — Бръкна в корсажа на момичето и добави: — Последния път, когато проверих, всяко момиче си имаше по две. — И се разсмя дрезгаво на собствената си шега.

Един от мъжете на масата се покашля.

— Виж, Фъргъс…

Твърде късно. Сабрина го потупа приятелски по рамото.

— Извинете, че прекъсвам очарователното и толкова поетично описание на женската гръд, мистър Макдонъл, но имам нужда от вас в стаята си.

Играчите шумно захвърлиха заровете. Мъжът, който лежеше в безсъзнание на пода, се надигна заинтересовано. Фъргъс се обърна като ужилен и блъсна момичето.

— Имаш нужда от мен? Истината ли каза, момиче? Искаш да дойда в стаята ти?

Сабрина го помами с пръст.

— Да, и то бързо, мистър Макдонъл.

Фъргъс се обърна смаяно към другарите си. В погледа му се четеше недвусмисленото: Как съм заслужил такова щастие? Той се изправи, пъхна пръсти в колана си и закрачи след Сабрина като петел, тръгнал да разбуни кокошките.

Енид беше изпълнила съвсем точно указанията на Сабрина. Масичката беше постлана с валенсианска дантела, чаеният сервиз беше от най-фин порцелан. Върху плетена подложка беше поставена кана ароматен чай с невероятно тънко чучурче.

— Мистър Макдонъл? — Сабрина направи жест към масата.

Фъргъс очевидно не я чу и тя трябваше да повтори поканата си.

Мъжът поклати глава и поговори почти плахо:

— Тук никой не ме нарича „мистър“. Приятелите ми казват Фърджи. — Той й намигна, но в отсъствието на другите мъже жестът му загуби голяма част от наглостта си. Сабрина се направи, че не е забелязала нахалството му.

Той приседна на крайчеца на стола и се огледа, очевидно сплашен от женското излъчване на стаята. Сабрина му наля чаша чай.

— Искате ли захар, сър?

— Ами не знам — призна засрамено той. — Никога не съм пил чай. Предпочитам малц.

Сабрина сложи в чашата му три бучки. Загрубелият му език сигурно нямаше да усети необикновения вкус. Тя сложи тънката порцеланова чашка в едрата му ръка и се усмихна окуражително. Той сръбна шумно голяма глътка и се намръщи.

Сабрина скри усмивката си зад глътка чай. Когато Фъргъс остави чашата на масата, ръката му трепереше издайнически. Чинийката иззвъня, няколко капки чай преляха. Лицето на Фъргъс почервеня. Погледът му се стрелна към вратата.

Сабрина погледна в зачервените му очи и за първи път откри в дълбините им паника. Прозрението беше смайващо. Тази грамаден мъж се страхуваше от жени! Не, това не беше само страх. Той беше направо вкаменен от ужас! Криеше страха си зад мръсни вицове и славата на женкар. Сабрина изпита съчувствие към него.

Съзнавайки колко много рискуваше, тя се пресегна през масата и улови треперещата му ръка.

— Няма нищо, мистър Макдонъл. Не бива да се страхувате. Обещавам да бъда много мила с вас.

* * *

Рано сутринта от север бе дошъл студен вятър и от ниско надвисналите облаци заваля сняг. Морган едва се довлече до килера. Цял ден беше събирал подарените от Камерън овце в тясната клисура, която трябваше да им служи за убежище в студените зимни месеци. Скалните стени щяха да ги пазят от ветровете.

А през пролетта щяха да ги изкарат на пасищата — първият знак за новата надежда на клана Макдонъл.

Никога не си беше представял, че овцете са толкова объркани същества. Едва успял да хване едната, следващата хукваше в противоположната посока.

Той смъкна наметката от раменете си и се разсъблече. Изтръпналите му мускули се възпротивиха, но той не им обърна внимание, потопи ръце в бъчвата със студена вода, напръска лицето си и приглади запотената си коса, докато водата се стичаше на вадички по гърдите му. Колкото и да беше изтощен, трябваше да се измие, преди да отиде в стаята на Сабрина. Хората, които не се осмеляваха да го погледнат в лицето, често пъти бяха съскали зад гърба му „този вонящ, мръсен Макдонъл“.

Докато бършеше лицето си, той отправи поглед към гредите на тавана. Представи си, че Сабрина го чакаше там горе, и удоволствието, което изпита, го обърка. Покоите й бяха станали приятно убежище след уморителните му опити да вкара мъжете от клана в правия път или поне да ги накара да изпълняват нарежданията му и да работят както трябва. Повечето от тях не бяха научени на земеделски труд и заспиваха, опрени на лопатите или коловете на оградата. Той се радваше не толкова на историите, които щеше да му разкаже Сабрина, а на сладката мелодия на гласа й. Не мислеше толкова за самата игра на шах, колкото за това, че умът му можеше да мери сили с нейната умна главица. Беше потърсил в покоите й мир и уединение, а вместо това се натъкна на предизвикателство, по-вълнуващо от пороя на битката.

Морган се изправи и изохка от острата болка в раменете. Може би Сабрина щеше да го разтрие с ароматно масло, за да разхлаби стегнатите мускули? Досега не му беше отказвала нищо. На лицето му изгря усмивка. Ако продължеше по този начин, щеше да й докаже, че един Макдонъл може да бъде много повече от кръвожадно животно. Тогава тя сама щеше да го помоли да стопли леглото й, не по задължение или от съчувствие, а защото щеше да го пожелае. И тогава вече нищо нямаше да му попречи да разтвори млечнобелите й бедра и да проникне в горещите й дълбини.

При тази мисъл слабините му натежаха и запулсираха в ритъма на радостно очакване. Той затвори очи и си позволи да се наслади на примамливата представа в цялата й сурова сила. Точно в този миг нечия ръка го прегърна изотзад. Мръсни, изпочупени нокти одраскаха голия корем. Другата ръка се плъзна под плаща му и затърси между бедрата.

— Алуин — изохка мъжът.

— Аз съм, Морган. Твоята сладка Алуин. — Гласът й подрезгавя от страст. — Виждам, че вече си готов. Но ти винаги си бил готов, нали, скъпи?

Морган отблъсна нахалните пръсти и се обърна. Веднага усети миризмата на друг мъж върху тялото й. Сякаш го поляха с ледена вода. Слабините му се вледениха.

Алуин вече вдигаше полите си, но Морган я спря.

— Онази вечер се изразих повече от ясно, момиче. Не ти позволявам да ме следиш по къщата и всеки път, щом ме намериш в някоя стая, да си сваляш гащите. Не е прилично. Аз имам жена.

— О, я престани, Морган! Много добре знаеш, че не нося гащи. — Подобна на грамадна светла планинска котка, тя го притисна към бъчвата и му поднесе пищните си гърди. — Имаме достатъчно време. Твоята скъпа женичка няма да ни попречи. Щом тя може да приема друг мъж в стаята си, ние също имаме право да се позабавляваме.

— Какъв друг мъж?

Заплашителният глас принуди Алуин да отстъпи.

— Аз си мислех, че знаеш. Ев ми каза, че той отишъл горе преди часове.

— Преди часове? — Пред очите на Морган падна червена мъгла. Ушите му забучаха.

Сега Алуин се уплаши истински. Тя също беше спала с други мъже, но Морган не се беше ядосвал. Откъде можеше да знае, че ще се вбеси така заради дребната си съпруга с маймунско лице?

Морган кипеше от гняв. Блъсна Алуин настрана, метна плаща на раменете си и се втурна към залата. В задименото помещение цареше гробна тишина. Велики боже! Нима всички бяха повярвали, че съпругата му му слагаше рога? Ами да, нали тя беше Камерън!

Мъжете от клана се взираха в огъня, клатеха питиетата в чашите си и се местеха неспокойно по пейките. Никой не погледна господаря си в очите. Единствено Ев, седнала между тях, вдигна подигравателно канчето си насреща му.

Морган забави крачките си, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си. Докато прекосяваше залата, усещаше в гърба си десетки пронизващи погледи.

Щом излезе, мъжете започнаха да сключват облози. Накрая се оформиха две вражески партии: едните твърдяха, че той ще удуши невярната си съпруга, докато другите бяха на мнение, че ще прониже черното й сърце с пистолетен куршум.

Глава 13

Морган излезе от залата и се втурна като бесен нагоре по стълбите. Вземайки по две стъпала наведнъж, той стигна най-сетне до покоите на жена си и спря като закован. Отвътре се чуваха нежни звуци на арфа, дълбок мъжки баритон и сладък женски сопран, съединени в толкова завладяваща мелодия, че биха разплакали и най-загрубелия воин.

Обичах аз нявга дъщерята на краля,

тя живееше далече оттатък морето

…пееше мъжът.

А Сабрина му отговори:

Била съм нявга кралска дъщеря,

но ти ме обичаш затова вече не съм.

Друг мъж пееше с жена му. Морган изобщо не забеляза, че за първи път не я наричаше „момиче“, „хлапенце“ или „проклетата Камерънова издънка“, а мислеше за нея като за своя съпруга. В гърдите му кипеше безпомощен гняв. Интимността на двата слети гласа беше по-свой начин унищожителна и го засегна по-дълбоко, отколкото ако ги беше сварил да се любят.

Морган блъсна вратата и застана на прага. Две изненадани двойки очи се устремиха към него. Стана му ясно, че изглеждаше като идиот — почти гол, с мокра коса и широко отворена уста.

Но не можеше другояче. Не можеше дори да затвори устата си, защото ангелският баритон принадлежеше на мъж с черна дяволска душа.

Фъргъс Макдонъл, който се беше настанил удобно на копринена възглавница в краката на Сабрина, се надигна с мъка и направи тромав поклон.

— Благодаря ви за чая, милейди. Длъжник съм ви.

Сабрина остави арфата.

— Аз трябва да благодаря, мистър Макдонъл. Вие ме научихте на прекрасни шотландски балади. Моят съпруг със сигурност ще ги оцени през дългите зимни вечери. Права ли съм, скъпи?

Мина цяла минута, докато Морган разбере, че се обръщаха към него.

— Какво?

Фъргъс спря в рамката на вратата и се намръщи укорително.

— Не говори с този тон на съпругата си, момче. Само свинете грухтят така. — Той уви плаща около раменете на господаря си. — Не е редно да се разхождаш полугол в присъствието на една лейди. Ангъс не те ли е научил на маниери?

Той потупа Морган бащински по рамото и излезе с горди крачки. Сабрина се разшета из стаята. Като си тананикаше, тя събра чашите и приборите. Очевидно не подозираше, че всички мъже, събрани в залата, очакваха с нетърпение пистолетния изстрел.

— Прекрасен човек е Фъргъс — заяви въодушевено тя и грижливо избърса каничката за сметана. — Зад глупавите му хвалби е скрито сърце на джентълмен.

Морган най-сетне затвори уста. Веднъж бе видял как Фъргъс отряза главата на нападнал го неприятел, докато спокойно гризеше агнешка кост.

— Истински поет, бих казал.

Нещо в гласа му накара Пъгсли да се скрие под леглото, докато накрая остана да се вижда само кранчето на опашката му. Морган тихо затвори вратата зад гърба си.