— Аз обичам дивите рози, които забиват острите си бодли в роклята ми и ме драскат до кръв. Обичам, когато на някой пуст хълм видя дребна жълта розичка. Тогава се катеря, докато остана без дъх. А щом стигна до върха и открия между скалите розовия храст, изпитвам възхищение към упоритостта, с която се е задържал върху каменистата почва.

Тя стисна в юмрук плаща на Морган и го раздруса.

— Дивите рози са прекрасни и освен това са свободни. Ако искаш да ги имаш, трябва да си готов да пролееш кръвта си. Те не цъфтят затворени. — Тя сведе глава и опря чело на гърдите му. Гласът й се снижи до шепот. — Аз съм като тях, Морган. Не мога да прекарам живота си в златен кафез само за да ти се харесвам.

Новата Сабрина му харесваше повече, отколкото му се искаше. Харесваше му, че бе дръзнала да се облече като проститутка, защото не изглеждаше като такава. Даже боса, с разбъркани, нападали по лицето коси, с ярко начервени устни, тя беше истинска дама, както някога, едва шестгодишна. Чистотата й надделяваше над всичко плътско. Даже неговата мъжка, егоистична воля за притежание не можеше да я разруши.

Той отмахна от челото й една тежка къдрица.

— Сабрина?

— Да, Морган?

— Открай време си ужасно бъбрива.

Когато Морган сложи ръка на рамото й и я обърна към огледалото, Сабрина се разтрепери. Мътният блясък на очите му пресуши гърлото й. Ароматът на уиски от устата му се смеси със свежестта й и я обгърна в замайващ облак. Топлото му тяло я пазеше от студения вятър. Сабрина трябваше да събере цялата си сила, за да не капитулира и да не падне на гърдите му. Телата им се отразяваха слети в мътното стъкло.

— Няма нужда да бъдеш нещо друго, освен самата себе си, Сабрина. Такава, каквато си, омагьосваш всеки мъж. — Той помилва бузата й с опакото на ръката и гласът му подрезгавя от вълнение. — Там, където аз съм тъмен, ти си бяла. — Тя му позволи да плъзне ръце по гладката й шия, да разголи раменете и да стигне опасно близо до твърдите връхчета на гърдите й. Милувката беше невероятно изкусителна. — Гладка, където аз съм грапав. Мека… — Косата скри лицето му, когато се наведе, внимателно притисна ръка към горещите й слабини и опря хълбоци в задните й части. — Мека, където аз съм твърд…

Сабрина усети коравото доказателство за твърдението му и шумно пое въздух. Отметна глава назад и се остави на целувките му. Устните на Морган се плъзнаха по шията й с пърхаща нежност. Тя продължаваше да се взира в непознатата жена в огледалото — похотлива твар с влажни, жадно отворени устни, притисната към могъщото тяло на мъжа, който държеше сърцето й в силните си ръце.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Това ли е изпитвала и Алуин? — запита се неволно Сабрина. Дали и другите жени, които Морган беше целувал, бяха изпитвали същото?

Тогава си спомни. Спомни си толкова точно, че усети миризмата на топлия джинджифилов сладкиш. Младият Морган Макдонъл седеше на трикрако столче в кухнята на Камерън. Зачервено момиче, едва навършило петнайсет години, седеше срещу него и го целуваше страстно. Сабрина надникна в кухнята, обърна се рязко и избяга, без някой от двамата да я забележи. Този и следващия ден пропусна вечерята, защото не можеше да погледне слугинчето, без да си развали апетита.

Морган я притисна към слабините си; в дрезгавия му стон звънна триумф. Сабрина изпадна в паника. Дали той искаше да осъществи съпружеските си права или просто да прибави към списъка си ново завоевание? Тя нямаше да понесе, ако той прибавеше девствеността й към многото други трофеи на колана си.

Сабрина потисна ужасения си вик и се скова в прегръдката му. Вече не й беше трудно да устои на изкусителния натиск на пръстите му. Морган веднага усети промяната. Вдигна глава, ръката му спря насред движението. Тя видя в огледалото как очите му потъмняха и добиха изражение, което при всеки друг мъж би означавало престъпване на клетвата.

Преди да е успяла да измисли някакво извинение, да произнесе молба или лъжа, Морган я обърна рязко и притисна гърба й в огледалото.

Святкащите му очи отново й напомниха за момчето, в което се беше влюбила.

— Какво ти стана, момиче? Да не се уплаши, че ще си открадна миг удоволствие? Защо се отдръпна от мен? Защото не понасяш мръсните пръсти на Макдонъл да се докосват до фината ти Камерънова кожа!

Сабрина се опита да скрие разголените си гърди.

— Морган, моля те…

— За какво ме молиш? Да не те омърсявам с недостойните си милувки? Или и ти правиш онова, в което Камерънови са такива майстори? Изправят пред нас нещо невероятно красиво и точно в момента, когато съберем смелост да посегнем към него, го отдръпват!

Сабрина загуби ума и дума. „Невероятно красиво“? Как смееше да й се подиграва точно в този момент? В сърцето на Морган бушуваше битка: разумът и самообладанието се бореха срещу прастарото варварско наследство. Сабрина извърна глава, защото не искаше той да види страха й. Някога я нараняваше с жестокостта си, но сега можеше да я унищожи.

Морган я сграбчи за раменете.

— Мразиш ме още откакто ме видя за първи път, нали, момиче? Може би е време да ти дам истински основания за тази омраза.

Несправедливостта му я улучи болезнено и я накара да сложи край на продължилото тринадесет години мълчание. Тя прибра косата си на тила, без да я е грижа, че се разгалваше пред погледа му.

— Никога не съм те мразила! Аз те обожавах! Обожавах прахта под наглите ти крака!

В продължение на няколко безкрайни секунди в коридора се чуваше само шепотът на снежинките. Морган бе замръзнал на мястото си, неспособен да откъсне поглед от влажния блясък в очите й. Сълзи, прозря постепенно той. Сълзите, които беше чакал цял живот. Учудващи сълзи, които нависнаха по ресниците й като течни диаманти и се стекоха по бледите бузи. Накрая бе престъпила клетвата си. Това красиво момиче плачеше за него. За него, Морган Макдонъл, негодния син на един безсъвестен негодник.

Морган помилва бузата на Сабрина с треперещи пръсти и попи топлата влага. Тя потръпна под докосването му. Устните й затрепериха, върхът на носа се зачерви. Морган никога не я беше виждал толкова красива. Една едра сълза кацна на върха на показалеца му и той я поднесе към устните си, вкуси солената топлина. После отстъпи крачка назад, победен от вкуса на смелостта й. И най-страшният неприятел не би посмял да сложи в ръцете му такова оръжие.

Когато ехото от страстното й признание отекна в ушите й, Сабрина бе обзета от ужас. Тя притисна ръка към устата си, сякаш можеше да спре думите. Но вече беше късно. Лицето на Морган се озари от сияеща усмивка, смес от момчешко учудване и триумф.

— Проклет да съм… — изпъшка той. — Кой би помислил…?

Сабрина изтри мокрите си бузи и зачака подигравателен смях и хапеща ирония.

Ала той се усмихваше замислено.

— Не мога да повярвам! Кой би помислил?

Сабрина примигна, питайки се дали пък Морган не беше по-пиян, отколкото изглеждаше. Блясъкът на очите му я заслепи.

Тя продължаваше да стои като вкаменена, когато той се обърна и се отдалечи по коридора, поклащайки русата си глава. Предупреждението на Ев отекна в главата й.

„Не му дарявай сърцето си, момиче. Защото ще ти го връща парче по парче, докато се задавиш.“

Сабрина се обърна към огледалото.

— О, божичко! — прошепна съкрушено тя. — Какво направих?

Глава 15

— Енид, събуди се! Моля те, събуди се!

Тихият шепот не достигна лесно до ленивия мозък на младата дама. Тя сънуваше. Тъкмо плуваше, гола и лека като перце, в топлите води на езеро от сладка сметана. Раналд я чакаше на другия бряг, а шепата му беше пълна с едри, сочни горски ягоди.

— М-м-м — простена тя и се притисна в хълбоците на спящия до нея мъж. Той се оригна шумно в съня си.

— За бога, Енид, ще се събудиш ли най-сетне!

Отчаяният глас и ръката, която трескаво я теглеше за рамото, най-сетне събудиха Енид. Тя се отдели от Раналд, обърна се и отвори едното си око.

— Сабрина… — прошепна смаяно тя, като видя братовчедка си клекнала до леглото й, увита цялата в огромно палто с качулка.

Сабрина сложи пръст на устните си.

— Не викай, защото ще събудиш Раналд! Трябва да ми помогнеш. Случи се нещо ужасно.

Забравила, че е съвсем гола, Енид извади изпод възглавницата си шишенцето с амоняк.

— Какво става? Да не са ни нападнали? Кланът Чишолм ли? Подпалиха ли вече замъка?

— Много по-лошо. — Сабрина направи драматична пауза. — Казах на Морган, че го обичам.

Енид се усмихна облекчено и се отпусна на възглавницата.

— О, колко мило. Вече се питах кога най-после ще си признаеш.

Сабрина я раздруса здраво и Енид отново отвори очи.

— Не е мило — изсъска Сабрина. — Страшно е. Морган вече знае колко съм ранима по отношение на него.

Ужасът на Сабрина бавно проникна в съзнанието на Енид. В сиянието на догарящия огън братовчедка й изглеждаше смъртнобледа, красивите сини очи бяха засенчени от мъка. Енид се опря на лакът и най-сетне осъзна какво беше станало.

— Вие двамата още ли не сте…

— Не! Никога!

Раналд се обърна по гръб, промърмори нещо за печено агне и продължи да похърква доволно.

— Не е чак толкова страшно, както разправят хората — зашепна утешително Енид. — Особено след първия път. Вярно, когато мъжът е… грамаден… като Морган…

— Стига, Енид! — изплака Сабрина. — Ти изобщо не ме слушаш!

Енид прозря какво ставаше в душата на братовчедка й и изохка уплашено.

— О, господи, ти изобщо не се страхуваш, че ще ти причини болка! Теб те е страх, че няма да го направи!

Сабрина сведе глава и си припомни топлата ръка на Морган върху кожата си, замайващото чувство, което би свалило на колене и най-гордата жена на света. Не й оставаше друг избор, освен да бяга. Морган много скоро щеше да разбере, че детинската й влюбеност се е превърнала в истинска любов.

— Не мога да остана тук — обясни шепнешком тя. — Трябва да се върна в Камерън, преди да е станало твърде късно. Защото няма да понеса да стана една от многото тъпи обожателки на Морган, които го чакат в залата, и да се моля аз да съм тази, която ще топли леглото му през нощта.

— Сериозно ли мислиш, че той ще ти позволи да си отидеш?

— Отивам си още сега. Тази нощ. Но не мога да тръгна сама.

Енид отчаяно премести поглед от Сабрина към Раналд. Красивата уста на планинеца беше леко отворена и това правеше лицето му още по-момчешко. Сабрина стисна ръката й.

— Знам, че искам твърде много от теб, но няма да се справя сама.

Енид зави грижливо Раналд и стана от леглото.

— Понякога се питам дали проклетият ти съпруг заслужава толкова усилия…

Сабрина се усмихна през сълзи. Всички смели думи, които беше казала на Морган, бяха лъжа. Тя беше прекалено страхлива, за да посегне към израслата високо на скалата дива роза и да издраска ръцете си до кръв.

— Права си, той наистина създава много проблеми. Но предполагам, че си струва. Просто аз съм твърде страхлива, за да го открия.

Тя помогна на Енид да облече дебела дреха и да се увие в наметка и двете се втурнаха към изхода.

Веднага щом вратата се затвори зад двете жени, Раналд отвори очи. Той въздъхна тежко, сложи ръце зад главата си и се загледа в тавана.

— По дяволите, Морган, отнеси момичето в леглото, където му е мястото. Само така ще мога да спя спокойно и даже ще получа целувка за добро утро.

След дълги размишления той се измъкна от топлото легло, навлече бързо панталона си и се запъти навън, като ругаеше ядно под носа си.

Сабрина изхвърли Пъгсли през тесния отвор на счупения прозорец, но когато Енид се опита да го последва, положението стана напечено. Докато младата жена се опитваше да промуши пищното си тяло и охкането й ескалираше в задавено пискане, Сабрина бе обзета от паника при представата, че Макдонълови ще ги видят и двете отново ще станат обект на подигравките им. Нищо чудно, че Морган не понасяше да му се надсмиват — при такива роднини…

Тя блъсна Енид с неподозирана сила и двете паднаха тежко върху новонавяна снежна пряспа. Пъгсли заподскача около тях, залая и се опита да ги захапе по обутите в дебели чорапи прасци.

Енид се претърколи настрана. Цялото й лице беше в сняг.

— Защо ме блъсна така? Можеше да си счупя врата!

Сабрина стисна под мишница отбраняващото се куче.

— Ако Морган ни хване, ще стане още по-лошо.

Енид веднага скочи на крака. Двете затичаха към оборите, приведени под тежките си палта. Вятърът беше престанал, от небето падаха ледени кристали. Снегът заглушаваше шума от стъпките им. Сабрина чуваше единствено лудото биене на сърцето си.

Полуразрушените обори се намираха под прастари борове. Енид и Сабрина размениха уплашени погледи, после дружно задърпаха обкованата с желязо порта. Посрещна ги топъл, спарен въздух и съненото пръхтене на конете. Пъгсли изръмжа предупредително и от дълбоките сенки изскочиха дяволски искри.