Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Когато сенките на планините останаха зад гърба му, Морган Макдонъл пусна коня си в галоп. Топлото есенно слънце излезе иззад облаците и обля ливадите в светлина. Той примигна срещу светлината и се намръщи. Изпод копитата на коня му се понесе аромат на пирен. Вятърът разроши косата му, тласна го напред и го накара да се приведе толкова близо до гривата на Поках, че скоро остави всички зад себе си и полетя към свободата.

— Морган! Морган, момчето ми! Накъде се е понесъл проклетият ми син?

Като чу рева на баща си, Морган извъртя очи към небето и благодари на господа, че му бе дал достатъчно широки рамене, за да носи тежестта на произхода си. Дръпна юздите и обърна коня си. Добре, че старият Ангъс му беше напомнил кой е. В този свят от просторни поляни и свободно небе нямаше място за един Макдонъл. Накъдето и да се понесеше с верния Поках, нямаше да намери място, където да се чувства у дома си. Планините бяха неговото убежище и затвор, единственият дом, който някога щеше да има.

Той насочи Поках обратно по пътеката и се промуши между двама шумно спорещи членове на клана.

— Ей, Морган, този негодник ми открадна сиренето. Имаш ли нещо против да го застрелям? — попита братовчедът Раналд и извади пистолета си.

Раналд беше наследил пронизващите тъмни очи и гарвановочерната коса на циганската си майка. Хората обикновено го поглеждаха по два пъти, защото имаха нужда от време, за да разберат дали наистина е толкова красив, или съвършените черти ще се разсеят, щом отместят поглед. Редом с Раналд Морган винаги се чувстваше като недодялано джудже.

— Естествено, че не — отговори той с любезна усмивка. — Стига да нямаш нищо против, че след това ще ти извия врата.

Раналд се нацупи и отпусна пистолета.

— По дяволите, Морган. Цял ден не съм застрелял никого. Пръстът ми на спусъка се е вцепенил.

Раналд беше дяволски красив, но му липсваше ум и способност да преценява. Морган грабна плесенясалото парче сирене и го пъхна в устата на Поках. След това хвана двамата мъже и удари главите им една в друга с такава сила, че ушите им зазвъняха.

Да отведе жалките остатъци от клана Макдонъл в Камерън — то беше все едно да подкарва стадо спорещи деца. По време на осемчасовата езда Морган вече беше прекратил три юмручни схватки, предотвратил три изнасилвания и погребал един правуйчо. Бедният му роднина не беше удостоен дори със съмнителната чест да загине от ръката на свой човек. Мъртвопиян, той бе паднал от коня. Веднага щом главата му се удари в скалите, роднините побързаха да си присвоят кесията и ботушите му. Пазейки ледено мълчание, Морган изкопа гроба, докато другите плачеха и се удряха в гърдите, наливаха се с уиски и пожелаваха на стареца приятно пътуване към ада.

— Жалко за вуйчо ти — каза един от мъжете, докато Морган се връщаше по каменистата пътека. — Хубав човек беше старият Кевин.

— Керуин — изръмжа тихо Морган.

— Добре де — засмя се другият. — В дългите зимни нощи, докато седяхме около огъня, старият Деруин разказваше чудесни истории. Нямаше друг като него.

Исусе, каза си ядно Морган, човекът е умрял само преди час, а те вече са забравили името му. Неволно се запита дали и него щяха да забравят така бързо.

— Морган! Къде се е скрил негодният ми син?

Младежът стисна зъби. Имаше периоди, когато силно желаеше баща му да го забрави. Описа широка дъга с Поках и спря пред стария господар на клана.

Ангъс Макдонъл огледа сина си с дълбоко хлътналите си очи.

— Ето къде бил плодът на слабините ми. — Той смушка забулената фигура от другата си страна. — Необходим е могъщ дъб, за да се роди такова силно дъбче.

— Може и така да е, но и най-могъщият дъб остарява и изсъхва — отговори сърдито Морган.

Баща му се изкиска доволно.

— Момчето ми убива повече хора с шегите си, отколкото с брадвата. Бих казал, че езикът му е остър също като на стария му господар.

Морган само изпухтя, защото не беше в настроение да се кара. Беше му крайно неприятно, че баща му непрекъснато подчертаваше колко се гордее с него. Твърде отдавна в тази гордост се бяха примесили ревност и лукавство, както и желанието на баща му да използва единствения си син като важна фигура в играта срещу Дугъл Камерън. След последното лято, прекарано в дома на Камерънови, Морган стана истинският водач на клана Макдонъл и баща му го знаеше много добре.

— Това ненаситно пале. — Гласът на Ангъс укрепваше с всяка дума. — Никога не е имало майка и увисваше на всяка цицка, която му харесваше.

— И продължава да го прави. — Раналд веднага съзря удобния случай да се реваншира за намесата на Морган.

Мъжете избухнаха в груб смях. Морган се прицели с ръка и се направи, че стреля в гърдите на братовчед си. Раналд изохка от болка, хвана се за сърцето и се олюля на седлото.

Тежестта на проядения от молци тартан притискаше болезнено раменете на Ангъс. Дебелата му кожа беше бледожълтеникава.

— Днес ще бъде славен ден! — извика той. — Негодните Камерънови ще пълзят пред нас и ще ни молят за мир!

Мъжете от клана се разкрещяха одобрително. Ангъс се възползва от паузата и поднесе към устата си глинено шишенце. Морган размени загрижен поглед със забулената фигура до баща си. Качулката кимна с разбиране и момъкът примигна благодарно. Вярната сянка яздеше редом с баща му още когато Морган беше малко момче. Тя събуваше ботушите му, щом Ангъс заспиваше след поредното пиянство, завиваше го в студените нощи и разреждаше уискито му с вода, за да не го сполети същата съдба като нещастния Керуин.

След като вече имаше публика, баща му не се нуждаеше от сина си. Морган препусна надолу по хълма и остави хората от клана да си припомнят миналата слава и въображаемите победи. Самият той предпочиташе топлото, силно присъствие на Поках. Наближаващият мрак изпрати насреща му хладен въздух.

Макар че се гневеше от признанието, Морган знаеше много добре, че поканата на Камерънови беше жест на съжаление, не на покорство. Макдонълови бяха мърсували, плячкосвали и грабили така необуздано, че половината бяха мъртви и в момента Морган бе господар само на малка банда негодници. Единствено изкорубеният щит на миналата слава ги предпазваше от откритото обявяване на война от страна на клановете Грант и Чишолм, които живееха на север от тях. Съюзяването с Камерънови беше единственият им шанс да оцелеят. Ала Морган нямаше намерение да падне по корем пред Дугъл Макдонъл. Дори и за да спаси клана си. Дори и ако на карта беше заложен собственият му живот.

Той изкачи следващия хълм и застана пред царството на Камерънови, което се простираше в долината като многоцветен килим. Животът им изглеждаше толкова различен от неговия, че го улучи като удар.

Макдонълови дебнеха в планините като бесни вълци. Камерънови владееха просторна долина, пълна с добре гледан добитък и заобиколена от обработени ниви. Макдонълови обитаваха една рушаща се стара крепост, която всеки момент щеше да се срути и да се изтъркаля надолу по скалите. Камерънови живееха между сочни хълмове в господарска къща, увенчана с величествена кула.

Проклетите Камерънови си имаха дори принцеса.

Рядка усмивка освети лицето на Морган. Дали дъщерята на Дугъл го помнеше? В продължение на пет лета дебелоглавото момиченце беше останало вярно на клетвата си. Нито веднъж не го издаде, даже когато злобните му шегички граничеха с жестокост. Когато откри, че той е изтеглил всички конци от бродерията й, тя само вирна съвършеното си носле и надменно обясни, че от един жалък Макдонъл не може да се очаква нещо друго.

Ако паднеше пронизан от куршум още преди да е стигнал до портата на господарската къща, щеше да знае коя ръка е натиснала спусъка на пистолета.

Странно зарадван от тази представа, той препусна надолу по склона и нададе ликуващия вик на планинците, който и след месеци щеше да отеква в кошмарите на хората от Камерън Глен.

Свила досадната нощница на топка между краката си, Сабрина пропълзя напред и се опря на лакти, за да погледне през парапета на галерията.

— Внимавай — прошепна Енид, която нервно гризеше плитките си. — Веднъж главата на брат ми Стивън заседна между пречките и трябваше да го отсечем.

— Какво, главата ли му отсякохте?

— Не, парапета!

Енид, братовчедката на Сабрина от Белмонт, се появи внезапно тази пролет само с един куфар и с неясно писмо от вуйчо Уили, в което се намекваше за някакъв позор. Сабрина изобщо не можеше да си представи, че послушното момиче е извършило нещо позорно. Най-много да е отмъкнала няколко сладки от масата за обед, казваше си тя. Единственият порок на Енид беше жадността, с която четеше скандалните списания, които брат й изпращаше от Лондон. Тази вечер лицето й пламтеше от вълнение. Очевидно беше въодушевена от перспективата да бъде опозорена и убита от някой планински дивак.

Салонът се беше върнал към средновековното си спартанско великолепие. На мястото на красивите свещници, част от зестрата на майка й, стояха купи с масло. Тъмни сенки се гонеха по изпокъсаните стенни килими, свалени от тавана, за да покрият стените. От двете тесни страни на помещението от масивните греди висяха знамена с герба на Камерънови, които според Сабрина имаха възхитителен ефект.

В залата се бяха събрали мъжете от клана — едри, впечатляващи фигури с елегантни шалчета и жакети. Чичовците братовчедите и братята на Сабрина. За да окаже почит към произхода си, баща й носеше тесен тартанов ешарп върху кадифения сюртук Повечето мъже бяха достатъчно умни да оставят жените си у дома, но майката на Сабрина изпълняваше усърдно ролята си на домакиня и се носеше между мъжете в замайваща екзотична рокля, която сигурно беше носила като придворна дама на кралица Анна. Сабрина беше много горда с нея.

— Мама прилича на кралица, нали?

— Абсолютно си права — закима усърдно Енид, макар че затискаше очи с ръце, за да се пази от предстоящата страшна гледка.

Юмруци затропаха по масивната врата на залата и Енид отново захапа плитката си. Сабрина стисна ледената й ръка.

Долу се възцари тишина. Вратите се отвориха с грозно скърцане. Сабрина преглътна мъчително. Енид се осмели да погледне между пръстите си. Камерънови се обърнаха като един, за да поздравят гостите. Бащата на Сабрина стоеше в средата, от двете му страни се бяха изправили Брайън и Алекс.

Следван от колона окъсани, но със застрашителен вид мъже, в залата гордо влезе възрастен мъж. Подобно на господаря си, мъжете от клана носеха най-различни тартани, които изобщо не си подхождаха. Сабрина с трепет се запита колко ли невинни бяха загинали, за да облекат Макдонълови. След всичко, което беше чула за враждебния клан, тя предполагаше, че жертвите са били съблечени още преди да изстинат. През отворената врата нахлу хладен въздух и развя перата по шапките им.

Пръстите на възрастния мъж стискаха дръжката на ръждив дълъг меч, който се влачеше по пода. Бащата на Сабрина беше окачил същата антика на стената в кабинета си.

— Дугъл Камерън, ти, нищожен кучи син! — излая Макдонъл.

Енид шумно пое въздух и затисна ушите си.

Бащата на Сабрина излезе напред, разкрачи крака и опря ръце на хълбоците си. Сабрина неволно се възхити на арогантната поза.

— Ангъс Макдонъл, ти, жалка издънка на рогат козел! — отговори в същия тон той.

Господарят на клана Макдонъл изкриви глава като премъдър папагал.

— Така ли се поздравява стар приятел? — изхленчи той и заключи начумерения Дугъл в задушаваща прегръдка.

Във фоайето отекнаха възбудени викове. Брайън и Алекс се приближиха, за да се уверят, че в ръката на Ангъс не е скрита кама.

— С този тип театърът в Глазгоу е изгубил страхотен артист — пошепна Сабрина.

— Веднъж четох как перуката на един артист се подпалила и…

— Тихо — изшътка Сабрина, която не искаше да пропусне реакцията на баща си.

Дугъл прогони синовете си назад и приятелски потупа Ангъс по рамото.

— Приятел или враг, добре дошъл в Камерън Мейнър, Ангъс Макдонъл! Тази вечер ще забравим враждите и ще празнуваме заедно. — Той направи крачка назад и разпери ръце. — За да ви докажем добрата си воля, ние свалихме оръжието си. — Той вдигна едната си вежда и погледна многозначително дългия меч на Ангъс.