Тя се стресна, когато двойка обковани в желязо копита се удариха със звън в задната страна на обора, за да привлекат вниманието й.

Поках разтърси отдавна невчесаната си грива и предизвикателно завъртя очи. Мускулите и жилите под блестящата, набраздена от белези кожа се напрегнаха. От издутите му ноздри се издигаше пара, която го правеше да прилича повече на дракон, отколкото на кон.

Сабрина решително присви очи. Не даде време на страха да я завладее, а прекоси на бегом обора и се метна на гърба на Поках, боса и без седло. Вкопчи се в гривата му, нададе див вик и притисна пети в хълбоците му.

Поках се отпусна напълно. Застана като статуя, престана да се върти и да трепери, даже спря да диша, доколкото Сабрина можеше да прецени. Стана кротък като дебелите, сърдечни понита, които беше яздила като момиченце по заповед на майка си. Сабрина не можеше да повярва, че бе стигнала толкова далеч, за да загуби накрая заради поредния упорит Макдонъл.

— Проклето животно!

Тя го изрита ядно, но нито ритниците, нито проклятията й му оказаха някакво въздействие. Усети как бъдещето й се изплъзваше и се върна в миналото, което неизбежно се повтаряше.

Тя и Морган, разделени от желязна решетка. Морган, който я хвърли на земята в бащината й къща, окуражаван от виковете на роднините си. Ангъс, който се стовари върху масата и от гърба му щръкна кама с кехлибарена дръжка. Едно момче със златни коси и гневни зелени очи, което я бутна в купчина шума.

Тя спря да проклина, краката й увиснаха уморено. Приведе се и зарови лице в острата грива на коня. По лицето й потекоха сълзи.

— Моля те, мили боже, моля те, не отново…

Оказа се, че Поках е чувствителен към сълзите й точно колкото господаря си. Той изпръхтя тихо и отметна глава назад. Без да смее да се надява, Сабрина го прегърна през шията и го насочи към отворената врата. Конят препусна и под копитата му се разхвърча сняг. Мъжете от клана изскочиха на двора, но Сабрина не забеляза ужасените им лица, когато Поках премина покрай тях в галоп.

Обградена от облаци сняг, тя не виждаше почти нищо, докато препускаше по заледения път, за да намери единствения човек, който можеше да промени съдбата й.

* * *

Морган стоеше до кръста в ледената вода на Лох Макдонъл и държеше уплашената овца в безчувствените си ръце. Не намери на брега нито Раналд, нито обещаното въже. Прокле бавността на братовчед си и веднага се зае да строши дебелия лед, който покриваше езерцето.

Вдигна главата на овцата над водата и я изнесе на брега. Тя блееше оглушително и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, а ритащите й крака издраха бедрата му.

— Спокойно, малката, спокойно — говореше й той и се опитваше да върви по-бързо. — Още един ритник, и тъстът ми ще получи за вечеря овчи котлет.

Тартанът му висеше на кръста мокър и тежък. Щом излязоха на брега, Морган коленичи в снега и притисна треперещата овца до гърдите си, за да стопли и двамата.

— Няма нищо — опита се да я успокои той. — Вече си на сигурно място. Скоро ще изсъхнеш, което не може да се каже за мен. — Той я пусна на земята и животното бързо се отдалечи, без дори да се обърне за благодарност.

— Такива са жените — установи примирено Морган и развеселено поклати глава. Изправи се и се опита да раздвижи вкочанените си пръсти. Единствените му обувки бяха абсолютно мокри, стъпалата бяха безчувствени. Той се намръщи и се обърна към далечния път от юг, по който се приближаваха няколко ездачи.

Морган Макдонъл се почувства по-зле от всеки друг път в живота си. Беше далече от дома си, мокър до кости, с разрошена коса и покрит с тиня тартан. Много скоро обаче гневът се превърна в смях и той се закиска развеселено. Камерънови със сигурност щяха да се зарадват, че зет им принадлежеше към работещото население — макар и отскоро. Собствената красива дъщеря на Дугъл се беше погрижила за това.

Мисълта за Сабрина му вдъхна сили. Той изтърси плаща си и забърза към пътя, за да посрещне гостите. Гръмотевичен тропот на копита отекна като плющене на камшик в ледения въздух. Морган смръщи чело. Камерънови идваха от грешната посока.

Той сложи ръка над очите си и се опита да различи ездачите сред ослепителната снежна покривка. Когато погледна към замъка на дедите си, видя нещо, което не си беше представял и в най-страшните си кошмари.

Скован от ужас, той проследи коня, който летеше като сива стрела по тесния път. Вкопчена в гривата, на гърба на едрото животно седеше оскъдно облечена фигурка и буйната черна коса се вееше зад гърба й.

Сабрина. Името на жена му излезе от устните му като безгласна молитва.

В следващия миг Морган хукна като подгонен жребец. Можеше само да се надява, че ще се хвърли навреме на пътя на Поках и ще го спре. Конят му взе завоя в пълен галоп и копитата му се хлъзнаха по ледената повърхност. Защо Сабрина не се хвърли от гърба му, помисли си объркано Морган. Защо, по дяволите, просто не се метне в снега?

Ала дори когато се надигна и се опита да насочи животното далече от скалите, тя продължи да се държи здраво за гривата му.

Размахвайки ръце и крака, Морган прекоси поляната. Сърцето му се пръскаше, но той не спря нито за секунда. Ала колкото по-бързо тичаше, толкова повече се отдалечаваше Сабрина — поне така изглеждаше. И той се върна в миналото. Беше само на дванадесет години и тичаше през ливадата, над която бяха надвиснали черни облаци, следван от едно малко момиченце.

Морган се намираше някъде между Сабрина и другите ездачи, когато Камерънови стигнаха до купчината скали в подножието на един стръмен склон. Чуха се предупредителни викове, следвани от пронизителното цвилене на подплашени коне. Ала Морган не изпускаше от очи Сабрина. Когато конят се озова на една дълга права линия, той се затича още по-бързо. Трябваше да й пресече пътя, преди да е стигнала до следващия смъртоносен завой.

Защото там пътят минаваше само на сантиметри от пропастта. При тази скорост Поках никога нямаше да се справи. Но и той самият нямаше да успее — Морган го разбра в същата секунда. Имаше само един начин да даде шанс на Сабрина.

Той падна на колене, извади пистолета от плаща си и се помоли барутът да не е овлажнял. Чуха се няколко изстрела. Камерънови стреляха по него. Конският тропот го заобикаляше от всички страни. Но ръката му не се поколеба нито миг.

— Толкова съжалявам, стари приятелю — пошепна Морган, стисна здраво зъби, за да прогони болката, прицели се в голямата глава на Поках и стреля.

Преди конят да се е препънал, Морган беше захвърлил пистолета и тичаше като луд. Поках се завъртя в предсмъртен танц на ръба на пропастта. Ревейки името на Сабрина, Морган скочи от огромната снежна пряспа.

В продължение на един безкраен миг животното увисна на ръба на пропастта. Морган беше готов да се закълне, че е усетил замайващ аромат на рози и косите на Сабрина са се плъзнали между пръстите му. Той се засили и се приземи на пътя с цялата си тежест.

Поках се обърна рязко, копитата му удариха в нищото. В следващия миг изчезна зад ръба на пропастта. За две или три секунди се възцари злокобна тишина. Последваха женски писъци и задавено цвилене, накрая страшният шум на чупещи се кости.

Морган се хвърли към пропастта, готов да полети след жена си. Силен удар го улучи в гърдите и го свали на земята само на метър от ръба. Ослепял от мъка, той се опита да отблъсне ръцете, които го притискаха към снега. Някой го възседна, други хванаха ръцете и краката му, но напразно. Едва когато някой го зашемети с добре прицелен юмрук в брадичката, той утихна.

След минута Морган примигна объркано и се огледа. Запотеният Брайън Камерън беше легнал напреки на краката му, а Алекс, чието лице беше по-бяло от снега, го държеше за раменете. Морган втренчи поглед в лицето на мъжа, който го беше ударил. Брадат мъж с подута долна устна и посиняло око, където го беше улучил ударът на Морган. Мъж с прекрасните очи на Сабрина, изпълнени с мъка, не по-слаба от неговата собствена.

Дугъл го сграбчи за яката.

— Тя е жива, Морган! Една скална издатина спря падането. Моите хора са видели, че диша. — Дугъл го разтърси. — Чуваш ли ме? Не знам колко още ще издържи, но за бога, тя е жива!

След тези думи Морган направи нещо, което си беше отказвал в продължение на дванадесет дълги години. Зарови лице на гърдите на Дугъл Камерън и се разплака като малко дете.

Глава 20

Фъргъс Макдонъл стотици пъти беше гледал смъртта в очите, без да трепне, но до стотната си година нямаше да забрави как изглеждаше господарят на клана, когато влезе в двора с безжизненото тяло на младата си съпруга на ръце. Мъжете и жените от клана мълчаха като на погребение, само децата плачеха в полите на майките си.

Главата на господарката им висеше безсилно, тъмната коса стигаше почти до земята. Пепелявосивото лице накара мнозина да я сметнат за мъртва. Алуин захълца тихо и скри лице в рамото на Фъргъс. Той я притисна силно, за да й спести ужаса да види как изглеждаше Морган.

Лицето на Морган Макдонъл беше като изсечено от гранит. Пълната липса на емоции беше ужасяваща. Само следите от сълзи по замърсените бузи бяха свидетелство за човешко същество.

Зашеметени от случилото се, Макдонълови почти не забелязаха мъжете от рода Камерън, които вървяха зад Морган. Някои водеха конете си за юздите, двама-трима куцукаха, фините им вълнени одежди бяха мръсни и разкъсани, Фъргъс шумно пое въздух, когато мъжете се разделиха и се показа Раналд, чийто ръце бяха вързани с дебело въже на гърба. От рамото му капеше кръв. Събралите се в двора зашепнаха развълнувано.

Енид се втурна отчаяно към него, но Александър я спря.

— Раналд! — изпищя тя и подскочи, за да го зърне над рамото на Алекс. — Какво се е случило? Какво, за бога, си направил?

Стиснал здраво устни, Раналд се взираше право пред себе си и очевидно не чуваше нищо. Едва когато входната врата се затвори след мрачната процесия и мъжете и жените останаха отвън, започна шепот, понесоха се слухове.

Морган забрани на другите да я докосват. Докато мъжете, които обичаха Сабрина повече от всичко на света, стояха мълчаливо около леглото й, той разряза изпокъсаната рокля, за да я свали от тялото й, намести внимателно безсилните й крайници и изми безбройните драскотини и резки, които загрозяваха бялата й кожа. Уви я в чисти чаршафи и изчетка сплъстената й коса. Сабрина лежеше абсолютно неподвижна и очевидно не усещаше нежните му докосвания.

Брайън, най-добрият ездач от Камерънови, беше изпратен да доведе личния лекар на Дугъл. Тъй като не искаше да застраши живота на жена си по ужасния път, който едва не бе убил Сабрина, Дугъл забрани на сина си да й каже какво се бе случило. Имаха нужда от лекаря, за да се погрижи за тежкоболно дете — толкова. Никой не биваше да знае, че Сабрина е в смъртна опасност.

Дугъл оглеждаше стаята и в очите му пареха сълзи. Какъв живот бяха водили Морган и Сабрина? Дали дните им са били изпълнени със смях и любов или с горчивина и обвинения? Не трябваше ли да дойде по-рано? Но може би това само щеше да ускори трагедията… Нищо не си пасваше. Бяха намерили покоите на Сабрина грижливо подготвени за скъпите гости. Само един строшен стол намекваше за някаква неприятна случка. В камината гореше буен огън. Защо, за бога, Сабрина бе излязла навън боса и леко облечена, защо бе препуснала насреща им като обезумяла?

Дугъл стисна ръце в юмруци. Искаше му се да раздруса Морган, да изиска отговор на въпроса, който го мъчеше. Ала когато Морган изтри челото на Сабрина с мокра кърпа, Дугъл не посмя да се докосне до него. Никога не беше вярвал, че тези големи и силни ръце можеха да бъдат толкова нежни, изцяло съсредоточени в желанието да не причинят болка.

Алекс се появи на вратата, не смеейки да погледне към леглото. Благодарен за появата му, Дугъл изслуша какво имаше да каже синът му, след което отиде при Морган и сложи ръка на рамото му. Морган нито вдигна поглед, нито прекъсна работата си.

Дугъл отдръпна ръката си.

— Двама от мъжете, които ни нападнаха, са мъртви. Трима са избягали. Братовчед ти е ранен. Затворихме го в подземието. Някой трябва да се погрижи за раната му.

— Оставете копелето да пукне — проговори беззвучно Морган.

Дугъл беше склонен да го послуша, но се обърна към Алекс и поклати глава. Знаеше, че след първия бесен гняв Морган ще се смили над престъпника.

Следобедните сенки преминаха в здрач, след здрача падна мрак. Безкрайните часове на зимната нощ минаха бавно, в такт с тихото дишане на Сабрина. Морган плъзна пръсти по копринените ресници и се помоли жена му да отвори очи и да му покаже с поглед, че няма да заспи завинаги.

Ала когато тя започна да се мята, той съжали за желанието си. Очите й се отвориха, загледани незнайно къде, но явно към нещо ужасно, което никой не можеше да си представи. От гърлото й се изтръгна вик на болка, още един и още един, докато Дугъл скри лице в ръцете си, а Алекс ужасено затисна уши. Пъгсли, който бе изгонен навън, залая тревожно.