— Същото каза Ев за баща ти. Макдонълови явно разчитат на безболезнена смърт.
Тя вдигна поглед към него и Морган почти си пожела да не го беше правила. Сините й очи святкаха като ледници, които го разтреперваха. Защо, за бога, не плачеше? Загриженият Дугъл му бе казал, че Сабрина е приела вестта за състоянието на краката си с непоклатимо спокойствие. Като че ли всичките й сълзи бяха замръзнали на онази скална издатина. Неканен, в паметта му се вмъкна отново болезненият спомен как солените й, топли сълзи се смесваха на езика му със замайващия вкус на страстта й.
Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.
— Раналд ми разказа за Ев. Как замислила да убие баща ти и дори моят ба… — Морган не можа да произнесе следващата дума. Коварството на стария Ангъс едва не бе довело до гибелта на всички им. — Даже Ангъс се противопоставил. Раналд ми каза и колко лошо се прицелила Ев. Когато баща ти обезоръжи всички ни, Раналд тръгнал да търси Ев, за да я спре, но било вече много късно. Тя извадила камата си и я скрила зад стенните килими. Както изглежда, аз дължа извинение на баща ти и на целия ви клан.
— Наистина е така — отговори спокойно Сабрина.
Морган я погледна изумено. Имаше чувството, че разговаря с чужда жена, скучаеща, но решила да изтърпи компанията му, защото така изискваше учтивостта. Отчаянието му нарасна.
— Но Раналд не можа да ми обясни едно. Защо ти беше навън. На гърба на Поках.
Сабрина отговори съвсем спокойно, почти безсърдечно:
— Ев дойде да ме уведоми, че ти също участваш в заговора. Че си се провалил при първия опит и този път си решен да доведеш делото докрай. И че след като избиеш нищо неподозиращите членове на семейството ми, ще се върнеш да убиеш и мен.
Морган загуби ума и дума. Хладно произнесените думи потвърждаваха най-лошите му опасения.
— И ти й повярва?
Сабрина сведе ресници. Във всяко друга ситуация жестът й щеше да изглежда като кокетство. Морган се приведе към нея, без да издава, че от следващите й думи зависеше целият му живот. Сабрина остана дълго време мълчалива. Ръцете й, внезапно загубили спокойствието си, се вкопчиха една в друга.
— Отговори — настоя той с обичайния си пренебрежително-заповеднически тон, който подценяваше значението на отговора й.
Тя отметна глава назад и заговори с нарастващо вълнение:
— Естествено, че й повярвах, глупако! И защо да не й повярвам? Ти прекара половината си живот да ми внушаваш колко силно мразиш клана ми; как ни завиждаш, че живеем като цивилизовани хора, а не като животни. Дал ли си ми някога основание да предполагам, че ще постъпиш като честен човек, след като е много по-лесно да убиваш?
Морган я гледаше изумено. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да приеме, че нежността му, отдаването му не й бяха казали нищо за мъжа, който беше в действителност. Не можеше да проумее, че омразата между двата клана беше толкова силна, че да победи любовта им. Неспособен да се сдържа повече, той протегна ръка към нея.
Сабрина се отдръпна с отвращение, което изглеждаше истинско. В гласа й звънна паника.
— Не ме докосвай! Няма да го понеса! Разболяваш ме. Ти си само един тромав варварин и аз не искам никога вече да усетя върху себе си мръсните ти ръце!
Морган спря да диша. Пръстите му обхванаха крехката й брадичка и той я притисна назад във възглавниците. Пулсът й удряше безумно бързо под връхчетата на пръстите му. Той не упражни натиск, само я държеше, докато очите му претърсваха лицето й за истина, с която можеше да живее. Ала в очите й светеше само безумен страх.
Морган дръпна ръката си и стана от леглото, разкъсван от презрение към себе си. Мъчителното му дишане отекна в стаята.
Сабрина продължи, сякаш не беше достатъчно да му забие нож в сърцето. Защо трябваше да го напада с толкова злоба?
— Нима не разбираш? — изсъска през зъби тя. С бруталност, която той никога нямаше да й прости, тя нанесе и последния съкрушителен удар. Отметна завивката и разкри красивите крака, които някога беше обвивай около тялото му във вихъра на страстта. Сега тези крака бяха бледи и безсилни, стегнати с дъски и въжета. — Ти ми причини това! Онова, което си искал да сториш с баща ми, вече няма значение. Но аз никога няма да ти простя онова, което стори на мен! Никога, никога!
Морган метна завивката върху краката й и изпъна рамене. Отиде до камината и свали от стената меча на Камерънови. Сабрина пребледня, но дори не трепна.
Той постави тежкото оръжие на края на леглото.
— Не си научила един много важен урок, Сабрина. Когато изтръгваш сърцето на един мъж, по-добре е да използваш острие. То е чисто и е по-милостиво от женския език. — Морган направи дълбок поклон. — А сега те моля да ме извиниш. Нямам желание да ти натрапвам по-дълго нежеланото си присъствие. Напълно съзнавам, че бих могъл да причиня и други вреди. — Той се обърна рязко и излезе от стаята с твърди крачки.
След като Морган си отиде, Сабрина посегна отчаяно към скромния букет, който беше захвърлила без внимание. Притиснала увехналите цветя до гърдите си, тя се сви на кълбо и заглуши отчаяното си хълцане във възглавниците.
След седмица Сабрина седеше гордо изправена в леглото си и очакваше каретата на Камерън, която трябваше да я отведе у дома.
Дугъл я бе облякъл с безкрайната нежност и търпение, която и беше добре позната от детските дни. Безучастна като счупена кукла, тя му позволи да пъхне ръцете й в ръкавите и да нагласи кадифената наметка, която скриваше шинираните крака. След като свърши, Дугъл отиде до прозореца, защото не можеше да понася повече неподвижността й.
Той въздъхна тежко, обърна се и огледа с болка профила на дъщеря си. Бледа като перла и толкова отслабнала, че един по-силен вятър щеше да я събори. Пълните й устни бяха опънати в строга линия, очите бяха хладни и дистанцирани, като че се намираше на място, където никой не можеше да я последва.
Сърцето му се сви от безпомощен гняв. Искаше да обвини Морган, господа или злата съдба, че са разрушили живота на дъщеря му, но всеки път, щом минеше покрай някое огледало, откриваше винаги в собствените си очи. Съжаляваше Морган, прощаваше на господа и сигурно щеше да прости и на съдбата, но никога нямаше да намери в сърцето си милост към себе си.
Най-лошото му опасение беше, че ако отведе дъщеря си у дома в Камерън, щеше да извърши съдбоносна грешка. Тя беше настояла да се махне от Макдонъл Касъл веднага щом снегът започне да се топи и докторът сметне, че има достатъчно сили да издържи пътуването. Отначало Дугъл се опита да я убеди, че трябва да остане и да се бори за мрачния мъж, който не се беше мяркал в стаята й след нощта, когато Дугъл я завари заспала в леглото си с мокри от сълзи бузи, притиснала към устните си букет увехнала тинтява.
— Искам да ме отведеш вкъщи! — беше отговорила гневно Сабрина. — Искам при мама!
Цялата бащина любов на Дугъл избликна като буен поток и отнесе добрите му намерения. Той не беше в състояние да откаже нищо на своята принцеса. И без това й беше причинил вече достатъчно голямо зло с безумните си желания. Ако поне Бет беше тук! Бет щеше да знае какво трябва да се направи. Тя беше строгата майка, която имаше достатъчно морална сила, за да лиши Сабрина от последното парченце сладкиш, от което щеше да я заболи стомахът; тя беше човекът, който заповядваше на малкото момиче да се качи отново на понито си, след като беше паднало и умоляваше да го оставят на мира, скрито зад палтото на баща си.
Най-силно го смайваше търпението на Сабрина. Тя изглеждаше така, сякаш можеше да преседи часове в тази поза, даже каретата да не пристигнеше никога.
Решен да внесе промяна, Дугъл се обърна към дъщеря си.
— Ела тук, момиче. От дни не си напускала това легло. Слънцето току-що се подаде иззад облаците. Ще те отнеса до прозореца, за да погледнеш навън.
— Не, татко! Не искам да…
Без да обръща внимание на шумните й протести, Дугъл я вдигна предпазливо, намести я удобно в прегръдката си и я отнесе до прозореца. Облегна се на перваза, спомняйки си нощите, когато успокояваше плачещото момиченце, сънувало кошмар, и се усмихна меланхолично. От този кошмар тук и двамата нямаше да се събудят.
Притихнала в прегръдката на баща си, Сабрина усети как буцата в гърлото й се разтопи. Не можеше да понесе съчувствието му. Преглътна сълзите, останали неизплакани, след като изгони Морган, и зарови лице на гърдите му, макар много добре да знаеше, че сигурността, която й вдъхваха, бе измамна. Имаше чудовища, с които дори баща й не беше в състояние да се справи.
Дугъл потърка брада в къдриците й.
— Не мога другояче, милото ми дете. Непрекъснато си повтарям, че само аз съм виновен за всичко. Само ако бях помислил, че може да се случи нещо такова…
Сабрина се опита да го прекъсне, но не успя да проговори.
— Обичам синовете си повече от живота си. Но ти, принцесо, ти си най-прекрасното нещо в живота ми. Готов съм да направя всичко за теб. Сигурно съм те разглезил, но никога не можех да кажа не. — Той се засмя тихо. — А ти беше идеалното дете за глезене. Не беше алчна, не се втурваше да вземаш. Винаги казваше „благодаря“ и обсипваше баща си с целувки. — Той я притисна по-силно. — А когато в Камерън се появи Морган Макдонъл, разбрах, че има нещо, което не съм в състояние да ти дам.
В далечината се появи каретата на Камерън. Кочияшът внимателно управляваше конете по опасните завои.
— Видях с каква жадност в погледа го следеше — продължи шепнешком Дугъл. — Чувах те да плачеш в стаята си, когато той отново и отново те отблъскваше. Дано господ да ми прости, но когато той се върна в Камерън като мъж, най-сетне видях начин да изпълня съкровеното желание на сърцето ти.
Сабрина тихо подсмърчаше на гърдите му. Сълзите й течаха неудържимо, мокреха бузите й, капеха от брадичката и напояваха корсажа на роклята. Каретата влезе в двора и спря на калдъръма точно под прозореца й.
Дугъл заговори по-бързо.
— Не очаквам да приемеш мотивите ми като безкористни. Във вашата връзка аз виждах обединението на областта, мира между двата клана, внуците, които да разведряват последните ми години… Безумен план може би, но още от самото начало бях убеден, че момчето е призвано да го осъществи. Във вените му тече кръвта на старите Макдонълови крале. Наистина вярвах, че бог ми е възложил да дам на Морган възможност да се докаже. — Той я целуна по тила. — Но не исках това да стане за твоя сметка. Ужасно съжалявам за заблудата си. Извърших престъпление и се разкайвам.
Сабрина потисна протеста си и вдигна към него зачервените си очи. Не посмя да му даде опрощение. Но въпреки укорното й мълчание баща й видя в очите й лъч надежда, една последна възможност.
— Не е нужно да си тръгнеш — промълви тихо той, впил очи в нейните. — Още не е късно да промениш решението си.
Сабрина си спомни затвореното лице на Морган и поклати глава. Тинтявата беше скрита между страниците на библията й.
— Не, татко, няма да го променя. Вече е много късно. — Тя отново скри лице на гърдите му. — Отведи ме у дома, татко. Просто ме отведи у дома.
Дворът беше пуст, когато Дугъл изнесе Сабрина на ледения студ. Енид вървеше зад него. Кръглото й лице беше цялото на петна, но тя изглеждаше спокойна. Алекс и д-р Монджой ги следваха с празни ръце. Единственото нещо, което щяха да отнесат със себе си, беше увитият в дебел вълнен плат меч на Камерънови. Сабрина беше помолила да вземе със себе си само библията и дрехите, които бяха на гърба й. Всичко останало трябваше да бъде раздадено на хората от клана Макдонъл, включително коледните подаръци от баща й: осолено месо, топове кариран плат и дървени играчки за децата. Дори сърдитите възражения на Дугъл не я убедиха да вземе поне собствения си подарък за Морган — нещо много особено, което трябваше да го топли през дългите зимни нощи, докато си намереше нова жена.
Докато оглеждаше пустия двор със замъглени от сълзи очи. Сабрина бе обзета от нов прилив на тъга. Знаеше, че не заслужава нещо по-добро, но въпреки това я заболя, че Морган не слезе да се сбогува с жена си като цивилизован човек. Тя се притисна към баща си и той покри лицето й с качулката.
Един от слугите отвори вратичката. Подпомаган от Алекс и Брайън, Дугъл настани Сабрина на седалката и седна до нея. Енид и докторът заеха места насреща им. Луксът в каретата беше като подигравка за Сабрина. Меките, тапицирани с кадифе седалки и завеските, обточени с ресни, бяха много по-разкошни от стаите в Макдонъл Касъл. Тази карета беше струвала повече злато, отколкото Макдонълови бяха виждали през целия си живот.
Вкопчила пръсти в маншона си, Сабрина се взираше право пред себе си. Ала когато баща й понечи да спусне завесите, тя го спря. Той я погледна учудено, но не каза нищо. Каретата потегли. Брайън и Алекс яздеха напред.
— Проклет да съм! — изохка смаяно Дугъл. Сабрина вдигна глава. Баща й ругаеше много рядко. Тя усети как каретата забави ход и спря. Наведе се през прозореца и най-после разбра защо дворът беше толкова пуст.
"Шепотът на розите" отзывы
Отзывы читателей о книге "Шепотът на розите". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Шепотът на розите" друзьям в соцсетях.