Макдонълови се бяха събрали да изпратят господарката си. Последният им поздрав беше точно според техния нрав. Строени от двете страни на пътя, те се изпъваха като войници, докато каретата минаваше покрай тях. Всички бяха облекли новите дрехи, с които ги беше пременила Сабрина.

Добре познатите лица минаваха пред очите й като в мъгла. Алуин й се усмихна окуражително, макар че по бузите й се стичаха сълзи. Децата бяха изтъркали лицата си и косите им бяха сресани. Фъргъс се взираше пред себе си със силно зачервено лице, а старата жена от кухнята беше вързала на главата си розово-червения й жартиер.

Раналд — и това беше най-тъжното от всичко, — стоеше малко настрана от близките си. Ръката му все още беше стегната във вече замърсената превръзка. Той претърси прозорчетата на каретата за Енид с необичайно смутено лице. Ала тя непримиримо се извърна настрана. Каретата стигна до пътя към равнината и Макдонъл Касъл остана зад гърба им.

Сабрина извади ръце от маншона си. Не можеше да си отиде така. Изненада всички със силата си, като свали прозорчето и се издаде навън. Качулката падна от главата й. Тя размаха смачканата си кърпичка и се засмя през сълзи, когато мъжете и жените нададоха оглушителни викове.

Едва сега, когато хвърли последен поглед към замъка, тя го видя. Морган стоеше на бойниците на кулата като статуя на древен шотландски крал на фона на оловносивото небе. Той стоеше абсолютно неподвижен, само косата му се развяваше от вятъра. Сабрина запечата образа му в паметта си, докато каретата направи рязък завой и замъкът изчезна от очите й.

Тя падна на възглавниците. Не усети как Енид милваше ръцете й, нито как баща й се опита да приглади косата й. В ушите й отекваха пронизителните звуци на гайдите, които се носеха от планината и се изливаха като балсам в нараненото й сърце.

* * *

Морган беше решил да остане завинаги на върха на кулата.

Студът не му пречеше. Всеки път, когато се разтреперваше, вадеше бутилка бренди от дървения сандък и отпиваше глътка. Тъстът му беше невероятен човек! Сигурно Дугъл беше предвидил брендито за коледния пудинг, но Морган предпочете да си го изпие сам. И аз ще се напоя като коледен пудинг, помисли си той и се изкиска. И всичко това заради безсърдечната дъщеря на Дугъл.

Той вдигна бутилката и изрева:

— Пия за Сабрина Камерън, най-красивия звяр на земята.

Горещината на алкохола се разля по вените му и го стопли чак до пръстите на краката. Той погледна въодушевено бутилката и се възхити на кехлибарената течност. Нищо чудно, че проклетият му баща толкова обичаше пиенето. Много по-добре беше да се удавиш в бренди, вместо в самосъжаление. Морган вдигна тост в чест на новооткритата си страст, изпразни бутилката и я хвърли през бойниците. После бързо измъкна следващата.

Когато Сабрина беше още тук, той си беше позволил да забрави една от най-важните истини на живота си: нищо не е вечно. Беше научил този урок много рано и го бе научил добре. Беше видял много хора да умират с бърза, насилствена смърт от ръка на чужд или свой. Животът, както и надеждата, можеше да свърши в един миг. Морган поднесе ръка към очите си и със задоволство установи, че вече имаше десет пръста.

Никога не бива да забравя тази истина. Не бива да се захласва по красивите, измамни очи на Сабрина и да повярва, че и за него има бъдеще. Бъдеще, в което щеше да прекарва Коледите пред камината, заобиколен от синеоките си дъщери и съпругата си, чиято тъмна коса постепенно се изпълваше със сребърни нишки.

Празната бутилка се изплъзна от скованите му пръсти. Точно така, щеше да остане тук за вечни времена. Вече нямаше никакви причини да слиза долу.

Ала когато сенките на здрача се промъкнаха чак до върха и на небето изгряха ледени звезди, Морган стана и се завлече към стълбата, за да стигне до онова място, което беше избрал за свое убежище. Спъна се в едно стъпало и се удари с трясък в стената.

Колко глупаво, че господ имаше толкова злобно чувство за хумор. Иначе сега щеше да лежи със счупена глава в края на стълбата. Той премина през пустите коридори, спъна се във вече несъществуващи купчини пясък и мазилка, удари главата си в една ниска греда, защото бе забравил да се наведе, като през цялото време си тананикаше песничката за лошото момиче и лудо влюбения в него младеж, която беше научил от Сабрина.

Ръката му беше вече на бравата, когато най-после му стана ясно къде го беше отвело пиянството. Рефренът заглъхна в неясно мърморене и той отвори вратата с трепереща ръка.

На тоалетната масичка седеше жена и разпуснатата й черна коса блещукаше под светлината на свещите.

За миг в сърцето му пламна дива надежда и той се осмели отново да помечтае. Морган примигна и замъгленият му разум потърси яснота. Може би Сабрина изобщо не го беше напуснала. Може би това беше просто номер, реванш за номерата, които той й беше погаждал през детските им години.

Жената се обърна и с един удар разруши надеждата му. Това не беше прекрасната му съпруга, а коварната й противница, облечена в една от роклите на Сабрина.

Преди да осъзнае какво прави, той я бе свалил на пода и ръцете му се впиха в гърлото й. Но Ев не беше склонна да умре от милостива смърт. Тя се съпротивляваше ожесточено и съпротивата й го отрезви. Под дебелия слой пудра лицето й стана първо червено, после почти черно.

Морган се изправи и притисна ръце към слепоочията си, сякаш това можеше да облекчи трескавите вибрации на мозъка му.

— Ти си третият човек, когото искам да удуша за две седмици — проговори през дрезгав смях той. — Май наистина трябва да внимавам повече за темперамента си.

Ев се изправи, изтърси роклята, после сложи ръка на гърлото си и го огледа подозрително.

— Ти си пил. Миришеш отдалеч. Все едно, че носиш върху себе си парфюма на уличница. Алкохолът е отрова, момче. Нали видя какво стана с баща ти.

Морган направи заплашителна крачка към нея.

— Не, Ев. Видях какво причини ти на баща ми. А доскоро бях убеден, че най-лошото нещо, което си извършила в живота си, е да научиш Раналд да свири на гайда.

Ев не отстъпи. Само скръсти ръце под дантеления корсаж на роклята.

— Стана случайно.

Морган застана плътно пред нея и заговори, подчертавайки всяка дума:

— Кое беше случайно? Че искаше да подмамиш Дугъл Камерън в засада? Че Поках е мъртъв, а Сабрина едва не полетя в пропастта? — Всяко поемане на дъх беше изпълнено със смъртоносно презрение.

Изведнъж в погледа на жената светна нежност. Тя протегна ръка да приглади един немирен кичур от лицето му, но той я сграбчи за китката, преди да го е докоснала.

— Трябва да ме разбереш, момчето ми — пошепна умолително тя. — Направих всичко това само заради теб. За твоето бъдеще, за клана Макдонъл. Дори ти не знаеш колко много съм пожертвала за своя клан. Сега, когато малката вещица си отиде, мога да ти кажа всичко. Цял живот чаках този миг…

— Лъжи, само лъжи! — изрева Морган и я запрати към вратата. — Проклети, дяволски лъжи! Не искам да ги чуя! — В сърцето му пролази леден студ и той разбра какво трябва да направи. Посочи я с пръст и произнесе ясно и отчетливо: — Ти си прогонена.

— Не! — изпищя Ев и запуши ушите си.

Морган събра остатъка от силите си, отърси защитната мантия на пиянството и даде воля на болката си. На непоносимата болка, че родната му майка го беше напуснала; че Ев го бе измамила, а Сабрина го беше изоставила. Заговори на галски и старинните думи излизаха като музика от устните му:

— Прогонена си. От този миг нататък не си член на този клан и ако посмееш да стъпиш на Макдонълова земя, ще бъдеш пребита с камъни.

Той сграбчи китките на Ев и издърпа ръцете й от ушите.

— Разбра ли ме, жено? — Тези думи бяха произнесени отново на английски. — Никога вече не искам да видя лъжливото ти лице.

Ев се изтръгна от ръцете му с грозен писък и побягна навън. Плачът й отекваше по коридорите дълго след като бе изчезнала.

Морган застана насред стаята, дишайки тежко, със стиснати юмруци. Ев беше запалила всички свещи. Той претърси помещението с отчаян поглед, но намери само коварния спомен за онова, което търсеше. Умелите ръце на Сабрина се усещаха навсякъде. В светлината на свещите, която се пречупваше в кристалните шишенца с парфюм. В дъската за шах, която блестеше като махагон, в кожените гърбове на книгите. Светлината брутално отвори очите му, принуди го да види изискаността и разкоша — бездушни и празни без собственичката си, която им вдъхваше живот.

Играчки, въздушни балони, празни илюзии. Книги с неизписани страници; завинаги загубени партии шах. Инструменти, които вече не можеха да свирят.

Морган изрева като ранен звяр, грабна арфата и я строши в ръба на масата. Издърпа книгите от етажерката и ги разкъса. С едно-единствено движение помете всичко от тоалетната масичка, без да забелязва парченцата стъкла, които се впиваха в дланите му. След това запрати големия куфар към стената. Грабна дъската за шах, строши я на коляното си и хвърли фигурите в огъня, където безучастните им лица се разтопиха в пламъците. Свали от леглото снежнобелите чаршафи и ги накъса на парченца.

Обзет от безкрайна умора, Морган се спъна в един преобърнат стол, строполи се на пода и остана да лежи сред руините от умиращите си мечти.

Мокро езиче плахо облиза бузата му. Мъжът отвори едното си око. Блестящи кафяви очички като копчета го оглеждаха объркано. Влажното носле го побутваше по рамото.

Морган смаяно разтърси глава, прегърна кученцето и го притисна до гърдите си. Пъгсли въздъхна доволно и се разположи удобно.

Загледан с невиждащ поглед в гредите на тавана, Морган прошепна безрадостно:

— Каква чудесна двойка сме с теб, приятелче. Малкото зверче ни изостави, а, Пъгсли?

Кучето отговори със загадъчно скимтене.

Глава 22

Блестящата черна карета трополеше по тесния път, размекнат от топящия се сняг. Дугъл и Елизабет пътуваха сред напрегната тишина, глухи за музиката на водопада, който се спускаше весело по стръмния склон, далече от всичко, което правеше мекия пролетен ден в планината неустоимо очарователен.

Елизабет беше преплела ръце в скута си и не се помръдваше, сякаш ръкавиците й бяха от желязо, а не от сатен.

Дугъл недоволно потриваше брадата си.

— Ами ако той откаже да ни приеме?

— Длъжен е — гласеше непоколебимият отговор на жена му. — Дължи го на дъщеря ни. Ако не беше той, сега тя нямаше да бъде в това ужасно положение.

„Ако не бях аз“ — повтори Дугъл другия рефрен, от който го заболяваше глава. Изпъна рамене и не посмя да погледне през прозорчето, когато минаха завоя, където дъщеря му едва не бе загубила живота си.

За цялото семейство беше болезнено да преживеят непосредствените последствия от случилото се. Постоянно треперещите ръце на Сабрина, сълзите й при най-дребен повод, невъзможността й да извършва най-обикновени дейности, в които по-рано блестеше — например да свири на арфа или да бродира. Коледните празници преминаха в постоянно напрежение, изпълнени с принудителни усмивки и празнични вечери, през които всички ровеха без апетит в чиниите си.

Дугъл не беше в състояние да назове точния момент, но след Коледа всичко се бе променило. Объркването и болката в очите на Сабрина се втвърдиха в нещо като суха прахан, която само чакаше спасителната искра.

* * *

Една вечер той я свали в салона и я настани пред камината, където всички останали бяха готови да изстрадат ежедневния ритуал — да се преструват, че всичко е нормално.

— Благодаря ти, татко — рече учтиво Сабрина, когато Дугъл зави краката й с топло одеяло.

— За мен е удоволствие, принцесо.

— Искаш ли да изпеем някой дует? — попита Елизабет, която се занимаваше с бродерията си.

— По-добре не. Когато се събудих от следобедния си сън, гласът ми беше доста дрезгав. — Сабрина се покашля многозначително.

Брайън възседна един стол и отвори дъската за шах.

— Единствената песен, която тази вечер ще чуем от теб, е оплакваческата, защото съм твърдо решен да те разбия на шах. — Той подръпна косата й.

— Внимавай, братко, сестричката ни е известна с навика си да краде пешките от дъската и да ги крие в полите си. — Алекс се засмя, но не улучи верния тон и Елизабет го изгледа укорно.

Сабрина се усмихна подигравателно и Дугъл едва не извика от болка.

— Не ставай смешен, Алекс. Аз никога не лъжа на шах, даже да губя.

Дугъл не устоя на изкушението да наднича над книгата с разходите, докато синовете му се съвещаваха оживено над шахматната дъска. Профилът на Сабрина се очертаваше замислен под сиянието на огъня. Красивото й чело беше набръчкано и докато играеше, тя многократно вдигна ръка и разтри слепоочието си.

— Мили боже! — изохка Брайън като смъртоносно улучен и се залюля на стола си. — Що за дяволски трик беше това? Тя удари царя ми! О, поражение, вкусът ти е толкова горчив!