Тя протегна ръка към съпруга си.
— Морган се закле, че ще ни помогне. Каза, че ще направи всичко, което зависи от него, за да излекуваме Сабрина. Все едно какво ще му струва това.
Раналд тресна чашата на масата и скочи от стола си.
— Знаех си, че Сабрина няма да го изостави! Тя е най-сладкото, най-прекрасното момиче на света!
Той затанцува пред камината, без да забележи неодобрително вдигнатите вежди на Дугъл и усмивката на Елизабет, която бързо сложи пръст на устните на мъжа си.
— Господи, колко си глупава! Изпратих те за ягодова тортичка, не за ябълкова!
Зачервеното слугинче сведе очи към сребърната табла в скута на Сабрина.
— Не, мис, вие поискахте ябълкова, кълна се!
Сабрина бутна таблата в ръцете й.
— Върни я веднага, не мога да я гледам! Може да съм саката, но не съм оглупяла. Отлично си спомням, че поисках ягодова тортичка. И не се кълни, че ще ти се случи нещо лошо.
Таблата потрепери в ръцете на момичето и една от топлите тортички падна в скута на Сабрина.
— Проклятие! Защо си толкова несръчна!
Слугинята грабна тортата и избърса петното на халата с чиста кърпа. Сабрина въздъхна страдалчески. Главата й падна върху облегалката на дивана, сякаш беше станала непоносимо тежка.
Тя отпрати слугинята с уморено движение на ръката.
— Остави ме да си почина. Вече нямам апетит. Твърде съм развълнувана, за да ям.
Когато уплашеното момиче се оттегли, другата слугиня, която тъкмо бършеше прах, последва приятелката си, като хвърли неодобрителен поглед към Сабрина. Тихият й глас се чу в коридора на лондонската къща, потънала в следобедна тишина.
— Няма нищо, момиче. Хайде, престани да плачеш. Каквото и да направиш, не можеш да угодиш на Нейно височество, когато е в лошо настроение. Тази сутрин ме изпрати да й търся книгата, макар че тя беше само на педя от хубавата й малка ръка. Сигурно скоро ще заповяда да ни отсекат главите, когато нещо не й изнася.
Проклети глупачки, каза си ядно Сабрина и сложи ръка на челото си с надеждата да е горещо. Никой освен нея ли не виждаше, че прислужниците на семейство Белмонт по цял ден седят в кухнята и клюкарстват за сакатата племенница на господаря си? Но какво я беше грижа? Предпочиташе прислужниците да я мразят, отколкото да я съжаляват. Освен това всички хора обичат да се надсмиват над сакатите, нали така? Това е част от човешката природа.
Сякаш за да докаже тезата на Сабрина, Енид влезе в салона, като си вееше с вестника.
— Виж какво ми донесе Стивън. — Тя се отпусна върху крехкия стол в стил Луи XIV и възбудено затропа с крака. — Чуй какво пишат! „Мисис Мери Тофт от Гудалминг наскоро роди четиринадесетото си зайче.“
— Колко мило — промърмори Сабрина. — Би ли пипнала челото ми, Енид? Чувствам, че имам треска.
Енид се подчини с отсъстващ вид, без да остави вестника.
— Пишат още, че кралят изпратил личния си лекар да види как стоят нещата и той се появил при мисис Тофт точно в подходящия момент, за да извади зайче номер петнадесет. Челото ти е хладно, скъпа. Нито следа от треска.
— Откъде можеш да знаеш? Нали не си лекар! — Сабрина не можа да удържи злобата си. — Ще се заинтересуваш от мен едва когато родя дузина таралежи в салона на майка ти!
Енид отпусна вестника. Усмивката не можа да скрие болката в погледа й. Сабрина много искаше да се извини, но не намери нужните думи, защото през последните месеци просто беше престанала да ги употребява. Отваряше уста, за да помоли за възглавница или да изкоментира времето, но оттам излизаха злобни укори или плачливи искания. Как би могла да укори Енид, че се отнася към нея като към чужда, след като самата тя си беше станала чужда?
— Имаш право — изрече тихо Енид и зави раменете й с кашмирен шал. — Беше много егоистично от моя страна да се въодушевявам от глупости и да не се съобразя с чувствата ти. Искаш ли да ти почета? — Тя взе книгата, оставена до лакътя на Сабрина. — Пак ли Омир?
Сабрина кимна. Енид зачете за слизането на Одисей в ада, но днес дори любимата й история звучеше безинтересно. Одисей вече й се струваше непоносим досадник, а Пенелопа беше една жалка глупачка. Как е могла да чака цял живот един мъж, който може би никога няма да се завърне?
Сабрина погледна през прозореца. Къщата на Белмонт се намираше на изисканата Хановер Скуеър. Тя си спомни как бяха пристигнали в Лондон и закопня за мириса на прясно стоплена земя и зюмбюли, който гъделичка ноздрите й.
След като състоянието на Сабрина не се подобри, родителите й, посъветвани и от доктор Монджой, я отведоха в Лондон с надеждата, че смяната на обстановката ще я разведри. Сабрина се подчини безмълвно. Промяната поне й спестяваше мъчението да гледа как баща й страда от угризения на съвестта.
Енид четеше монотонно и думите на гръцкия поет излизаха от устата й, лишени от величието си. Сабрина недоволно дърпаше ресните на шала си. През първите дни в Камерън плачеше всяка вечер, докато най-сетне заспиваше. Но дори в най-дълбокото си отчаяние носеше в сърцето си искрица надежда. Само една искра, но тя осветяваше мрака и я караше всяка вечер да се моли пламенно на бога.
Точно на Коледа установи, че бог не беше чул молитвите й. Не носеше детето на Морган. Не й беше съдено да отнесе със себе си поне една частица от него. През онази нощ очите й останаха сухи, докато сърцето й се късаше от болка. След това не проля нито една сълза и престана да се моли. Защо да иска нещо от някого, който очевидно не се интересува от нея?
Скоро след това състоянието й отново се влоши. Непоносимо стягане в гърдите, пронизващи болки по цялото тяло, кашлица и пулсиране на слепоочията. Колкото повече мислеше за живота си, толкова по-зле се чувстваше и една сутрин се събуди с твърдото намерение да умре. След което каретата на Камерън замина по най-бързия начин за Лондон.
Семейство Белмонт я посрещнаха учтиво и я настаниха на дивана в салона, откъдето управляваше домакинството като разглезена млада кралица. Понякога Сабрина имаше чувството, че се е раздвоила и се гледа отстрани, и се учудваше на липсата на талант у това чуждо момиче, което участва в жалки мелодрами.
Енид премести тежестта си и столът изскърца. Сабрина все още не разбираше защо Белмонтови бяха претъпкали прекрасната си градска къща с мебели, които на всичкото отгоре бяха по-подходящи за елфи, отколкото за тежки хора като тях. Всеки ден се чупеше по някой от позлатените столове с тънки резбовани крачета. Сабрина затаи дъх и зачака следващото рухване със злобна радост.
Всички Белмонтови бяха закръглени. А през последните месеци Енид се беше закръглила още повече. Сабрина хвърли поглед към братовчедка си се прокле за ревността си. Енид напразно се беше постарала да стегне наедрялата си талия с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни. Дебелият слой пудра върху лицето й скриваше сиянието му, но Сабрина го усещаше. Докато тя вехнеше с всеки ден и много скоро щеше да се превърне в ожесточена старица, Енид цъфтеше, защото носеше под сърцето си детето на любимия човек.
Дори за добродушния, вечно усмихнат вуйчо Уили беше голямо изпитание, когато дъщеря му, която беше изпратил на север, за да избегне скандала, се върна бременна. На всичкото отгоре Енид имаше нахалството да заяви пред родителите си, че носи детето на един шотландски селяк и не се срамува, а се гордее с положението си.
Скубейки оредялата си коса, съкрушеният херцог се заключи в бащината си библиотека и не излезе оттам, докато не измисли фиктивен съпруг за Енид. Сабрина му помагаше самоотвержено. Така се появи тайнственият благородник на име Натаниел Маклауд, който се бе влюбил в Енид и я бе направил своя съпруга, но бе имал нещастието да загине още през медения месец при същото това „нещастие с каретата“, което беше осакатило Сабрина.
Романтичната история беше направила Енид известна личност в Лондон. Мъжете си шепнеха, а дамите трогнато й изказваха съболезнования. Даже самодоволният й бивш годеник се появи в дома й и предложи да приеме детето на загиналия шотландски лорд като свое — очевидно за да заглади предишното си скандално поведение. Енид се наслаждаваше на неочакваното внимание, сияеше и дебелееше толкова стремително, че един ден със сигурност щеше да се пръсне. Двете със Сабрина бяха постигнали съгласие да не говорят за времето в Макдонъл Касъл, за да не си причиняват излишна болка.
Сабрина разгледа грижливо подрязаните морави и изметения уличен калдъръм. Слънчевата светлина полази по кожата й с обещание да я стопли. Енид имаше късмет, защото я смятаха за вдовица. Имаше убедително извинение за отсъстващото си изражение, за мъката, която често затъмняваше погледа й. Сабрина нямаше нищо. Нищо освен съжалението.
За да улесни анулирането, баща й беше решил, че с изключение на магистратите никой в Лондон не бива да узнае, че тя е била омъжена. Все едно времето с Морган е било илюзия, кратък еротичен сън на друга жена.
Нощем, когато се будеше в чуждото легло и се гневеше на безполезните си крака, Сабрина посягаше към библията под възглавницата си и изваждаше изсъхналата тинтява. Тогава започваше да диша по-леко, но като си припомнеше ужасеното лице на Морган, въздъхваше и примирено прибираше цветчетата обратно между страниците.
Сабрина видя на улицата малко момче с избеляла руса коса. След него тичаше дебело кученце. Следваха ги мъж и жена, хванати за ръка, със засмени лица. Запя дрозд и сладката мелодия прободе сърцето й.
Тя се уви в шала и се обърна към братовчедка си.
— Моля те, Енид, би ли затворила прозореца? Мисля, че съм настинала. — Енид веднага остави книгата настрана и се надигна. Изведнъж слънцето удари Сабрина право в лицето. Тя потръпна и затвори очи. — Моля те, спусни и завесите. Светлината насълзява очите ми.
Когато тежките кадифени завеси паднаха шумно и стаята потъна в полумрак, Сабрина въздъхна облекчено.
Глава 23
— C’est magnifique! — извика французинът и целуна връхчетата на пръстите си.
Морган изпръхтя и се потърси като расов жребец. Дребният шивач подскачаше възбудено около него и спираше само за да опипа поредната част от тялото, предизвикана възхищението му. Пъгсли прекъсна дрямката си и изръмжа срещу нахалника. Дребният мъж се ухили дръзко на клиента си.
— Quelle bete jolie!
— Какво каза? — попита Морган и погледна мрачно Дугъл. — Да го убия ли?
— Каза, че си красив звяр, и бих предпочел да не го убиваш — отвърна сухо Дугъл, настанен удобно в кресло до прозореца. — Или поне да изчакаш, докато ни поднесе сметката за услугите си. Чувал съм, че взема дяволски скъпо.
Раналд също целуна връхчетата на пръстите си и подигравателно се ухили на Морган.
— Не се дръж грубо с малкия шивач, Морган. Според мен ти е хвърлил око.
От седмица насам музикалният салон на Камерън Мейнър беше превърнат в шивалня. Топове фин вълнен плат и коприна бяха струпани по ъглите. Група помощник-шивачи следяха сцената и се подхилваха, но не смееха да се намесят.
Когато шивачът сложи в устата си кутийката с карфиците и изчезна зад гърба му, Морган си изкриви врата, защо не искаше да остави без наблюдение дребосъка с подозрителната перука. Най-лошите му опасения се потвърдиха, когато усети силно убождане в задните си части. Дръпна плаща си и дребният мъж отхвръкна настрана.
— Не бъди толкова плах, Морган — укори го Раналд. — Виждал съм те да хвърляш полата и в не толкова спешни случаи.
— Но не за такъв като него! — Морган погледна сърдито известния шивач, който триеше запотеното си чело. Дугъл избухна в смях, защото шивачът изплю няколко карфици и заговори гневно на френски. Лицето му почервеня застрашително. Той размаха юмрук и тропна с крак. Морган го изгледа с новосъбудило се уважение, защото не беше очаквал подобен изблик от дребната фигурка.
Обвинителната реч завърши на английски.
— Аз идва отдалеч, от Париж. Нали трябва измери ваши мерки. Оставете мен работи.
Очевидно загрижен, че дребосъкът ще получи удар, Дугъл дипломатично сложи ръка на рамото му. Хвърли предупредителен поглед към Морган и изведе шивача от салона, като му говореше успокоително на френски.
Морган се почувства като последен глупак и намести дрехата си с цялото достойнство, на което беше способен в такъв миг.
Раналд веднага престана да се смее.
— Не се обезкуражавай, Морган. Спомни си какво ти каза дамата Камерън. Бедното момиче ще загине без теб. Длъжен си да му помогнеш.
Никой от двамата не видя как Дугъл извъртя очи към небето. Един ден зет му неизбежно щеше да научи истината и тогава не се знаеше какво щеше да направи. Дугъл всеки ден се питаше дали тогава трябва да го помоли за прошка или още отсега да търси божията подкрепа.
— Не, Морган. Не тази вилица. Другата.
Морган отдръпна ръката си, като че блестящото сребро го бе опарило.
"Шепотът на розите" отзывы
Отзывы читателей о книге "Шепотът на розите". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Шепотът на розите" друзьям в соцсетях.