Раналд затръшна вратичката и се метна като истински паж на капрата, но веднага унищожи въздействието на този жест, като се наведе към прозорчето. За разлика от Морган той беше много щастлив от новите си одежди. Когато си бяха вкъщи, прекарваше дълго време пред огледалото, приглаждаше гордо блестящата си ливрея или пудреше перуката си.

— Къде отиваме? — попита той и изкриви лице в усмивка. — Искам да кажа, какъв адрес да дам на кочияша, милорд?

Морган стисна зъби и изстреля думите като залп върху невинния в случая Раналд.

— Блумсбъри Скуеър.

* * *

След като три пъти сбъркаха пътя и Раналд едва не преби от бой един пиян моряк, най-после стигнаха до Блумсбъри Скуеър. Когато Морган слезе от каретата, лекият дъжд вече беше намокрил калдъръма и забулваше уличните фенери в сребриста мъгла.

Той остави Раналд пред отражението му в една витрина и влезе в красивата малка къща. Изкачи стълбата до втория етаж и тъкмо се готвеше да почука учтиво, когато до ушите му достигнаха звънтене на кристал и шеговит разговор и той гневно удари резбованата врата с юмрук.

Вратата отхвръкна, удари се в стената и двамата Камерънови вдигнаха виновно глави, сякаш не седяха на масата за вечеря, а зет им ги беше заварил да правят любов в гостната.

Морган поклати глава. Домашният уют и нежността между родителите на Сабрина, които бяха преодолели заедно години на радост и години на страдания, днес го вбесяваха повече от всякога. Той и Сабрина нямаха това щастие. Искаше му се да преобърне масата и да натроши столовете, да опустоши просто мебелираната стая и кухнята и накрая да изпие на един дъх бутилката с бренди, поставена върху снежнобялата ленена покривка.

Дугъл се надигна предпазливо от мястото си.

— Предполагам, че си я видял?

— Вие ме излъгахте.

Дугъл размени бърз поглед с жена си. Вбесен от тайните им, Морган грабна бутилката с бренди, но вместо да я изпразни на един дъх, я метна в стената. Тя се разпръсна на хиляди парченца и Елизабет изохка уплашено.

Тя се овладя веднага, остави салфетката си на масата и подреди приборите.

— Нямахме друг избор. Ако ти бяхме казали, че нашата кротка, мила дъщеря се е превърнала във фурия, която дори ние не познаваме… — След като нареди всички прибори, тя замлъкна насред движението и насред изречението.

— Да не би да сте си помислили, че няма да й помогна, защото вече не е милата малка Сабрина? — изфуча Морган.

Продължителното мълчание на Елизабет беше многозначително. Дугъл застана зад жена си и успокоително сложи ръка на рамото й.

— Най-важното е дали все още искаш да й помогнеш, след като си видял каква е станала…

Очите на Морган блеснаха ледени, гласът му прозвуча дрезгаво:

— Даже когато те мразех, си мислех, че си добър човек, Дугъл Камерън. Но сега проумях, че не си по-добър от проклетия ми баща. Винаги оставаш дискретно на заден план, дърпаш умело конците и оставяш всички марионетки да танцуват по твоята свирка. — Той се вкопчи в облегалката на стола и погледна в умолителното лице на Елизабет. Тя беше единствената жена на земята, чиято молба не можеше да отхвърли. — Да, ще свърша мръсната работа вместо вас. Ще я тормозя, докато си спомни как се води битка. Но и тримата знаем каква ще е цената за свършената работа. Щом свърша с нея, омразата й ще се насочи не срещу вас, а срещу мен.

Той се обърна рязко и излезе навън под усилващия се дъжд.

Раналд бе намерил убежище в каретата и Морган седна насреща му. Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замълчи.

Когато каретата мина през локвите и опръска близките прозорци, нито един от двамата мъже не забеляза самотната, мокра фигура, която стоеше на ъгъла и гледаше подире им.

Глава 25

— Няма да се върна при нея! Все ми е едно, ако негова светлост ме изхвърли на улицата! Няма да преживея втори път този ужас! — Момичето захълца отново и скри лице в бялата си престилка.

— Моля те, Беа, не говори такива неща. Знаеш, че майка ти зависи от парите, които припечелваш. Не забравяй, че всеки ден носиш на малките си братчета и сестричета хубави неща за ядене.

— Но тя е чудовище! — изплака момичето и падна в прегръдката на дебелата готвачка.

Готвачката я потупа утешително по гърба и размени безпомощни погледи с останалите прислужници. Всички бяха избягали в кухнята и цяла сутрин обсъждаха възбудено коя ще бъде следващата нещастна душа, която ще бъде хвърлена за плячка на младата лъвица. Даже отпуснатите от херцога извънредни суми не бяха достатъчни да се намерят доброволци.

Когато звънчето за слугите отново иззвъня настойчиво, готвачката погледна обвинително към тавана. Макар че не беше злобна жена, тази сутрин тя искрено си пожела сакатата племенница на работодателя им най-сетне да увие златния шнур на звънчето около тясната си, бледа шия. Без да знае, че пронизителният звън ще преследва прислужниците дори и в съня, макар че повечето се спасяваха с бягство, мистър Стивън бе инсталирал устройството в деня на пристигането на Сабрина.

След снощния бал мъчителката на слугите беше в необичайно добра форма. Цяла нощ ги бе държала будни, като на всеки пет минути звънеше за компреси, масаж на краката или хладни кърпи срещу главоболието си. Добродушният й вуйчо се оттегли дипломатично в библиотеката, а Енид и мистър Стивън се разхождаха от часове в градината.

Звънецът отново зазвъня настойчиво и готвачката се разтрепери. Никой от треперещите слуги не чу чукането на входната врата. А после се случи чудо: изведнъж настана тишина, благословена, скъпоценна тишина.

* * *

Обектът на страха лежеше самотен на дивана в салона и кипеше от гняв.

Сабрина дръпна шнура на звънеца с все сила — и изведнъж той се озова в ръката й. Тя се взря като замаяна в блестящото въженце и бе обзета от паника. Отникъде не се чуваха бързи стъпки или шумолене на сатенена ливрея. Никой не идваше да й помогне. Сигурно щяха да я оставят цял ден сама със страховете и съмненията й.

И с безполезните й крака.

Отвратена, тя отвърна поглед от тялото си. Позлатените амурчета на камината се подхилваха насреща й. Макар че в стаята беше потискащо горещо, тя бе заповядала на слугите да запалят огън. Сутрешното слънце падаше безпрепятствено през прозорците и между гърдите й се стичаха вадички лепкава пот. Тя задърпа сърдито яката на халата си, но скоро отпусна примирено ръце.

Съзнаваше, че бавно, но сигурно губи контрол над себе си и околните. От месеци насам манипулираше всички без изключение — очевидно искаше по този начин да компенсира онзи ужасен момент, когато бе полетяла в пропастта, но без тази защитна маска тя щеше да се разтроши на хиляди малки парченца и пролетният вятър щеше да ги разнесе на всички страни.

— Върви по дяволите, Морган Макдонъл — изсъска вбесено тя.

Морган имаше наглостта да проникне отново в живота й и да я извади от равновесие както някога. Той непрекъснато я тласкаше към необмислено постъпки, но никога не беше наблизо, за да я хване, когато падаше.

Сабрина погледна одеялото, с което бяха завити краката й, после отправи поглед към вратата. Докато все още беше обкръжена от хора, които изпълняваха безпрекословно желанията й, тя бе предпазена от изкушенията, които й предлагаше Морган, дори от предизвикателната подигравка в искрящия му поглед.

Тишината притисна раменете й. В салона се чуваше единствено шумното тиктакане на бронзовия часовник на камината. Скоро Сабрина не издържа.

Пое дълбоко въздух, хвърли одеялото, отвори халата и огледа босите си крака, сякаш не бяха част от нейното тяло, а принадлежаха на друга жена. Челото й се набръчка. Морган май имаше право. Краката й бяха бледи и тънки, но иначе изглеждаха напълно нормални. Тя размърда пръстите си и изпита детинско възхищение от това просто движение.

— Ето, миличка, готови сме. Нося ти компрес за бедните ти гърдички.

Леля Хонора, следвана от дърпащо се момиче, влезе забързано в салона. Сабрина побърза да завие краката си с одеялото и скри облекчението си, че вече не беше сама, зад пренебрежително изпухтяване.

— Надявам се, че е с борова зеленина. От ментата получавам обрив.

Лелята съчувствено цъкна с език.

— За съжаление боровата зеленина свърши, мила моя. Взехме нещо друго.

Уплашеното момиче побърза да отдръпне димящата купа от фурията на дивана.

— Къде е шалът ми? — попита ледено Сабрина. — В този салон е адски студено.

Леля Хонора обърса потта от челото си.

— Но, съкровище, тук е толкова топло…

— Не и когато някой страда от лошо кръвоснабдяване и ден и нощ го оставят на течение.

В този миг на вратата се появиха Енид и Стивън и леля Хонора въздъхна облекчено.

Стивън поднесе на Сабрина букет лавандулово-сини цветя.

— Виж, мила братовчедке, какво откъсна сестра ми специално за теб. Надявам се тези красиви цветенца да те зарадват.

Енид кимна сияещо, но усмивката й бързо угасна, когато Сабрина се разкиха.

— Махни ги от мен! Знаеш, че не понасям зюмбюли.

Енид и майка й се спогледаха изнервено, а Стивън напъха цветята в една ваза, като мърмореше неодобрително. Ала дори враждебното изражение на момичето отстъпи място на искрена загриженост, когато кихането на Сабрина премина в задавено пъшкане.

— Велики боже! — изхърка тя. — Гърлото ми се затваря! Усещам го. Помогнете ми. Моля, помогнете ми!

Леля Хонора се разпищя уплашено, салонът се напълни със слуги. Стивън тупаше братовчедка си по гърба, майка му изпрати един от пажовете за доктора. Момъкът се втурна да изпълни поръчката и се сблъска на вратата с господаря си. Перуките им се изкривиха.

— Но моля ви се! — извика сърдито вуйчо Уили. — Какъв е този дяволски шум?

Никой не забеляза иконома и едрия му придружител, които стояха в позлатената рамка на отсрещната врата. Без да се впечатли особено от бъркотията, икономът оповести с висок глас:

— Граф Монтгарей!

Никой не им обърна внимание. Херцогът се караше, херцогинята и Енид хълцаха, слугите тичаха като подплашени пилета в различни стадии на паника.

Икономът хвърли извинителен поглед към посетителя, покашля се и отново оповести:

— Граф Монтгарей!

Сабрина се бореше да си поеме въздух, хъркаше и размахваше ръце, бузите й се оцветиха почти като зюмбюлите. Докато близките й я гледаха втрещено, графът успокояващо потупа иконома по рамото, прекоси помещението, извади цветята от вазата и изля студената вода върху лицето на Сабрина.

Глава 26

В салона се възцари потискаща тишина. Пъшкането на Сабрина премина в тихо хълцане.

Като видяха изумлението по лицето й, уплашените слуги се окопитиха и даже се развеселиха. Един примигна, друг прехапа устни, трети се извърна настрана, за да скрие смеха си. Стивън скри ръце зад гърба си, стисна юмруци и упорито се загледа в една точка. Икономът, чиято единствена задача беше да пази достойнството на прислужническото съсловие в дома на Белмонт, сложи ръка на устата си и се закашля. След малко промърмори някакво извинение и се оттегли. Сякаш се беше уплашил, че посетителят е луд и нищо чудно да изсипе върху главата му водата от аквариума със златни рибки.

Сабрина загуби ума и дума. От тъмните й ресници капеше вода, в скута й се образува локвичка, сатененият халат залепна за гърдите й.

Без да се занимава повече с нея, Морган поднесе пълната ръка на леля Хонора към устните си.

— Надявам се ваша светлост да прости нецивилизованата ми намеса. Но трябва да знаете, че често имам работа с подобни случаи. Имам едно старо куче, което от време на време получава такива пристъпи.

— Пристъпи? — повтори Сабрина с ясен, пронизителен глас.

Морган, който не бе пуснал ръката на леля й, я удостои със загадъчен поглед.

— Пристъпи на задушаване. Разбира се, имах предвид пристъпи на задушаване.

— Изненадвам се, че просто не сте го застреляли.

Леля Хонора смаяно местеше поглед между двамата и Морган се възползва от всеобщото объркване, за да вземе нещата в свои ръце.

— Позволете.

Той извади кърпичка от джоба на жакета си, коленичи до дивана, изтри лицето на Сабрина и при това уж неволно измъкна няколко коприненомеки кичура от строгия кок.

— Трябва да се изсушите и да дишате чист въздух — обясни той и сръчните му ръце затанцуваха над мъничките копченца на халата й, за да разголят гърдите й пред цялата любопитна публика.

Сабрина гневно отблъсна лапите му и бързо събра халата си под брадичката.

Без да губи доброто си настроение, Морган прекоси салона и отвори широко прозорците.

— Нищо чудно, че бедното момиче се задушава. Всеки би получил астма, ако го затворят в това задушно помещение. Единственото, от което се нуждае, е свеж въздух.

— Мразя свежия въздух — отговори със слаб гласец Сабрина. — Той ме разболява. — В този момент наистина се чувстваше болна.