— Това е абсурд! Отивам да я потърся. — Пейдж метна качулката на якето върху главата си, разпръсквайки навсякъде ситни водни капчици. Стисна дръжката на вратата и ме погледна. — Имаш ли сестра?

Отворих уста да кажа „да“… после се отказах. Защото не бях сигурна. Имах ли наистина сестра? Или се бях превърнала в единствено дете в секундата, когато Джъстин се вряза във водата под Скалите на Хиона?

За щастие точно тогава дъждът понамаля и Пейдж хукна към къщата. Вдигнах прозореца, изключих мотора и побягнах след нея, забавяйки се за кратко, когато наближих първия розов храст. Цветовете му бяха тъмноморави с жълти жилки по края. Продължих да се оглеждам, докато тичах към къщата, и забелязах, че всички розови пъпки и цветове са с поне по два цвята, понякога даже с по три или четири. Щях да помисля, че са изкуствени, ако дънките ми не се бяха закачили на едно бодливо стебло точно пред стъпалата на верандата.

— Лаенето й е по-страшно от хапането — предупреди ме Пейдж, когато я настигнах. — Само стой зад мен и всичко ще е наред.

Предположих, че говори за Зара и бях готова да й предложа направо да се върна в колата, но тя влезе в къщата, преди да успея да кажа нещо.

Последвах я във всекидневната, декорирана в синьо и кремаво. Диванът и фотьойлите бяха тапицирани с тъмно- и небесносиня дамаска. Над камината, където в нашата къща беше плазменият телевизор, тук висеше голямо огледало в старинна рамка от слонова кост. Всички декоративни акценти в стаята бяха в тюркоазен цвят — възглавничките, дантелените абажури на лампите, кацнали върху кристални стойки и изпъкващи на фона на рошавия килим в цвят слонова кост, който стигаше почти от стена до стена.

— Всичко това е от баба ми — каза Пейдж, когато забеляза, че се оглеждам с любопитство. — Това е нейната къща, а ние със Зара и майка ми живеем тук, откакто се помним. Три поколения Марчанд и всичките под един покрив — бедно ти е въображението да си представиш какво е! Почакай да се запознаеш с Рейна.

Докато прекосявах стаята, се загледах през редицата високи прозорци на отсрещната стена. Гледката оставаше непроменена. Къщата се намираше толкова високо, че единственото нещо, което можеше да се види тук, поне от прозорците на дневната, беше небето.

— Ванеса — изрече с драматичен глас Пейдж, обръщайки се назад към мен, точно преди да прекрачи прага на широка врата, — запознай се с Рейна. Кралица на замъка и на моето сърце.

Спрях точно пред вратата на кухнята. Главата ми запулсира. Болката беше толкова режеща, че се подпрях на вратата, за да не се стоваря на пода.

— Здравей, Ванеса.

Примигнах. Болката беше изчезнала.

— Не знаех, че ще си имаме компания днес.

Примигнах отново, убедена, че внезапното главоболие е нарушило зрението ми. Повечето майки, с които се бях запознавала, приличаха на моята собствена, която имаше два стила на обличане: делови и за свободното време. Когато не носеше черните си бизнес костюми, тя беше облечена в панталони с цвят каки и риза. Когато косата й не беше стегната в кок, тя я носеше вързана на хлабава конска опашка. И в единия, и в другия случай всичко по нея беше на мястото си и блестеше. Ако обаче застанеше до Рейна в своя най-хубав костюм и на висок ток, би изглеждала съвсем различно.

По-скоро би станала невидима. Точно както се чувствах и аз в момента.

— Нямаше да имаме компания днес, ако Зет беше благоволила да се появи на работа — отговори Пейдж и застана срещу майка си от другата страна на кухненския плот. — Ванеса ме докара дотук с колата.

— Приятно ми е да се запознаем — казах, опитвайки да наподобя нещо като усмивка.

Рейна държеше дървена лъжица над една розова пластмасова купа и ме гледаше, а сребристосините й очи святкаха. Докато тя ме измерваше от глава до пети, аз също се опитах да я огледам колкото се може по-добре, без това много да бие на очи. Беше висока малко под метър и осемдесет, с тъмна чуплива коса, която стигаше до кръста й. Носеше мека бяла лятна рокля без ръкави и десетина сребърни гривни, които зазвънтяха в един глас, когато започна да бърка съдържанието на купата. Лицето й беше чисто, без грим, но тя нямаше нужда от него — тенът й бе съвършен, а кожата — гладка. Изглеждаше поразително и приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Пейдж, отколкото на нейна майка.

— Сестра ти е горе — каза най-накрая Рейна. — Не се чувства добре.

Пейдж кимна към кухненския прозорец.

— Да си поглеждала навън днес? Имаш ли представа какво се случва само на няколко километра от тук?

— Ще се върне на работа веднага, щом се почувства по-добре — равно каза Рейна.

— Никой няма да се чувства добре, докато сме в този намален състав — натърти Пейдж. — Клиентите ще са гладни. Луис ще е раздразнителен. И всичко това, защото Зет има ПМС23? Едва ли.

Рейна включи електрическия миксер и го потопи в розовата купа.

— Опитай се да поговориш с нея — дочу се гласът й през бръмченето. — Но не очаквай много да се зарадва на онова, което ще й кажеш.

— Както обикновено — отговори Пейдж и се фръцна. Докато минаваше покрай мен, внимателно ме хвана за лакътя и ме повлече след себе си навън от кухнята.

— Беше ми приятно да се запознаем, Ванеса — провикна се след нас Рейна, но гласът й звучеше в добрия случай безразлично.

— Видя ли? — каза Пейдж, щом прекосихме дневната и излязохме пред тясно стълбище. — Как ми се иска най-голямата разправия между мен и майка ми да е по повод някоя рокля, която тя ми е купила, пък аз не искам да нося, или по повод на парти, където тя ме праща, а аз не искам да отида.

— Затова ли се обръщаш към нея по име? — попитах, опитвайки се да не обръщам внимание на глухото блъскане в гърдите си. — Защото не е грижовна и нежна като другите майки ли?

— И за това, и защото тя така иска. Казва, че не се чувства достатъчно стара, за да има две големи дъщери. — Тя стигна площадката на стълбището и се обърна към мен. — Между другото, все се каня да те попитам — защо родителите ти не са тук? Спомена, че майка ти иска да се прибереш у дома.

— Така е. — Втренчих поглед в запаления аплик на стената. — Мама е работохолик, а татко е майкохолик, затова заминаха за Бостън за няколко дни.

— Божествено — каза Пейдж, като тръгна по коридора. — Бих убила, за да мога да оставам сама от време на време. Искаш ли да се сменим?

Разсмях се, но най-странното беше, че дори размяната да включваше и Зара, май пак бих се съгласила.

Последвах я по дълъг коридор, осветен от два малки кристални полилея.

— Сигурна ли си, че не е по-добре да изчакам при стълбите? — попитах, когато спряхме пред една затворена врата. — По всичко личи, че сестра ти не ме харесва особено.

— Зет никого не харесва. — Пейдж ми се усмихна окуражаващо и потропа с юмрук по вратата. — Трябва да я чуеш как говори за Джонатан.

Тя потропа втори път, преди да успея да попитам кой е Джонатан. Притиснах ръка към челото си, когато музиката, идваща иззад вратата, стана по-силна. Приличаше на джаз, но с барабани и бързо пулсиращ ритъм.

— Няма да мръдна оттук, Зет — извика Пейдж. Тя отново заблъска с юмрук по вратата и при всеки удар болката разцепваше главата ми.

Пейдж продължаваше да чука по вратата и да поклаща глава в ритъма на музиката. Това трая близо минута, затова се обърнах към високия прозорец, масажирайки слепоочията си, докато наблюдавах как някъде далеч долу дъждът покрива океана като сива завеса. Зави ми се свят, почувствах, че съм на крачка от припадъка и се обърнах към Пейдж, за да й кажа, че ще я чакам в колата.

Трябваше да я потупам по рамото, за да ми обърне внимание, но тогава джазовата музика спря и вратата се отвори. Когато Зара ме видя отпред, в очите й проблесна най-напред изненада, после объркване и накрая гняв.

— Не си се чувствала добре, а? — попита Пейдж.

Това беше съвсем основателен въпрос. Бях виждала Зара само в ресторанта на Бети, затова знаех как изглежда единствено в къси панталонки цвят каки, черна тениска и престилка. Но униформата на заведението беше на светлинни години от начина, по който беше облечена сега: тясна черна пола, която свършваше петнайсет сантиметра по-нагоре от униформените къси панталонки, черен корсаж, който очертаваше формите й, и ослепителни сандали на висок тънък ток. Косата й, която досега бях виждала само вързана на конска опашка, сега се спускаше съвършено права и гладка по гърба, а гримът подчертаваше блясъка на сребристосините й очи и ги караше да светят като коледни украшения.

— Ако имаш проблеми с дишането, може да разшиеш няколко шева — предложи Пейдж с поглед върху пристегнатия корсет на Зара.

— А ако ти искаш да продължиш да дишаш, кажи на малката си приятелка да изчезне оттук. — Гласът на Зара беше спокоен.

Пейдж кимна.

— Добре тогава. — Тя ме погледна. — Става ли да ме изчакаш долу?

Бях толкова доволна от тази възможност, че тръгнах надолу по стълбите още преди Пейдж да е затворила вратата след себе си. Надявах се да приключат колкото се може по-бързо с темите, които имаха да обсъждат. В момента исках да се махна от тук час по-скоро, преди дъждът да наводни криволичещия надолу по склона на планината път.

„Ванеса…“

Ускорих крачка.

„Моята скъпа сладка Ванеса…“

Джъстин отново се беше появила, призовавайки ме някъде от кристалните полилеи над мен, от картините по стената, от килима под краката ми.

„Стигнала си толкова далече… Моля те, не си отивай…“

Вече почти тичах, тръскайки глава, за да се отърва от воя на сирените и пулсиращите червени светлини; от пурпурните и жълти натъртвания; от образа на Джъстин, застанала до колене във водата и протегнала кльощавите си като на скелет ръце към мен.

Бях стигнала най-долното стъпало, когато къщата внезапно утихна. Спрях и притаих дъх. Нищо. Нито нота джаз. Никакви крясъци откъм дъното на коридора горе. Нито даже шум от падащия по покрива проливен дъжд.

— Ванеса?

Лицето ми — отразено в огледалото насреща, беше пребледняло, с широко отворени очи. Гласът не беше нито на Пейдж, нито на Зара. А зад мен нямаше никого. Коридорът беше съвършено пуст.

— С теб е свършено — казах на отражението си в огледалото, преди да погледна към стълбището. — Окончателно.

Стоях скована, а ударите на сърцето ми кънтяха в ушите.

— Това ти ли си?

Идваше от противоположния край на коридора горе, някъде около вратата на Зара. Не откъсвах поглед от долната площадка и се надявах краката ми все още да могат да се движат.

И те наистина се раздвижиха — обратно нагоре по стълбите и после по коридора.

Пулсът ми заплашваше да разкъса вените, а пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха. Плахият ми вътрешен глас ме предупреждаваше, молеше ме да се върна и да се махна от тук. Но аз не му обърнах внимание. Всеки мускул и нерв в тялото ми се напрягаха да ме върнат обратно, но трябваше да видя кой е там.

Ами ако… Ако това е тя? Ако това е възможно въпреки всичко, въпреки логиката Джъстин е все още тук? Знаех, че това е лудост… но защо да е невъзможно след всичко онова, което се случи.

Вратата беше леко открехната и пропускаше тънка вертикална линия светлина. Почти спрях да дишам, когато поставих длан върху вратата и я бутнах навътре.

Отне ми само секунда, за да я видя. Заля ме смесица от разочарование и облекчение, защото това не беше Джъстин.

Една жена в пурпурна роба седеше пред камината върху отоманка с люляков цвят и промушваше ритмично с игла тънък плат. Косата й беше дълга и вълниста като на Рейна и навремето сигурно също е била черна като въглен, но годините я бяха поръсили със сива пепел като тази под пламтящите цепеници в камината. Когато ми се усмихна, очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сребърни и сякаш скрити зад облак. Те гледаха не мен, а някъде над главата ми.

Тази жена беше усетила някак присъствието ми, без да ме вижда. Защото тя не виждаше нищо.

Искаше ми се да се обърна и на пръсти да се отдалеча по коридора. Но не го направих. Не можех. Може би защото нямаше да е редно да я изоставя и да я накарам да повярва, че и сетивата, които са й останали, вече я подвеждат. Или защото пурпурните стени на стаята й бяха покрити с десетки гоблени, изобразяващи от различна гледна точка Скалите на Хиона през зимата, пролетта, лятото и есента.