Триша Рейбърн - Сирена

— Защото, Ванеса… Когато излизаш със Зара Марчанд, когато си успял да стигнеш толкова близо до нея, че дори за кратко да я наричаш своя, тогава заслужаваш цяла страница.

— Брей!

— Точно така. Ксавие и Зара бяха гаджета преди две години и на мен, както и на всички останали, ни се видя, че излизаха само три седмици. По едно бреме той започна да кисне при нея по бреме на смените й в ресторанта на Бети и когато решихме, че двамата ходят сериозно, тя го отряза. Брутално го разкара. Горкото момче ходеше по петите й, питаше я как е и дали иска пак да излязат, като й свърши смяната, а тя даже думичка не обелваше. За щастие той и семейството му бяха тук само за лятото. Да си заминеш набързо и завинаги е най-добрият изход, на който може да се надяваш, когато сърцето ти е разбито на безброй парченца.

— И въпреки това на тоя приятел е отредена цяла страница? Защо, след като по всичко личи, че тя не е смятала връзката им за нещо сериозно?

— Така си мислехме ние. — Тя обърна страницата. — Но явно сме били в грешка.

— „Сладоледаджийницата на Еди“? — Снимката беше пожълтяла от времето, но аз веднага разпознах голямата вафлена фунийка от рекламата на заведението.

— Ето къде започна всичко — прочете написаното на ръка под снимката Пейдж. — Двайсети май. Днес видях Ксавие. Той работеше. Поръчах си млечношоколадов шейк и реших, че той е единственият.

— Единственият?

— Евтино, нали? Но двайсети май е почти два месеца, преди да забележим, че става нещо. Гледай сега — стръкче трева от мястото, където са се разхождали в парка. Сметката от кафенето, където за първи път са се държали за ръце. Празна кутийка от „Тик-так“ — изяла е всички ментови бонбонки в нея, преди да го целуне за първи път. Има по някакъв откачен предмет като спомен за всеки изминал ден от двайсети май до деня, когато всички си дадохме сметка, че двамата излизат. — Тя прелисти страниците напред. — Погледни това. — Картичка, разтворена на мястото, където той е написал…

— Обичам те завинаги…

— Обичам те. Той я е обичал. Завинаги. А после, седмица след като го е признал, тя вече нямаше време за него.

— Това си е жестокост.

— А ето и черешката на тая камара от фукни. — И тя посочи кратката бележка под картичката.

— „Начало: двайсети май. Край: дванайсети август. Продължителност: осемдесет и четири дни.“

— Преброила е дните между сладоледената фунийка и картичката и го е записала като върху надгробен паметник. Кой прави така? — Тя прелисти още няколко страници напред. — И продължава по същия начин при всяко следващо момче. — Снимки в едър план, странни предмети за спомен, признание в любов и бам! Последен ден. Край на играта.

Това наистина приличаше на някаква игра, твърде жестока дори за характера на Зара.

— Единственото, което се променя, са момчетата и продължителността на връзката. След известно време изборът й на момчета съвсем губи логиката си. Ксавие е логичен избор, защото е по-голям от нея, популярен сред останалите летовници и очарователен на всичкото отгоре. Ами този? — Тя обърна на страницата на Макс Хокинс към края на албума. Изглеждаше няколко години по-голям от Ксавие, имаше три халки на горната устна, а клепачите му висяха толкова ниско, че изглеждаше полузаспал. — Не само не е неин тип, но дори не прилича на човек, който може да направи впечатление на момиче като Зара. Сигурно любовното му обяснение е било написано с маркер върху обложката на някой диск, но тяхната връзка — или както там може да се нарече — започва на двайсет и пети август и приключва на дванайсети септември. Продължила е деветнайсет дни.

Тъкмо си помислих, че дори тия деветнайсет дни са по-дълъг период от която и да е моя връзка, когато усетих тъпа болка в лявото си слепоочие.

— Според мен Зара е вече тук.

— Мислиш ли? — Пейдж си погледна часовника.

— Стори ми се, че чух да се затваря врата на кола.

Устоявайки на желанието да притисна с пръсти мястото на болката, аз почувствах облекчение, когато Пейдж затвори албума и се хвърли към прозореца в коридора.

— Край на играта! — изписка тя. Влетя обратно в стаята, а сребърните й очи святкаха от възбуда, задето се беше разминала на косъм от залавянето. Върна дневника в едно от чекмеджетата на писалището, а албума с позлатена подвързия — най-отгоре на високия книжен шкаф. — Тъкмо излиза от колата.

После ме хвана за ръка и ме повлече към вратата. Аз обаче не тръгнах след нея, а спрях като закована насред стаята, когато Пейдж вече беше в коридора.

— Какво? — погледна ме тя. — Какво има?

Продължавах да стърча в стаята на Зара. Затаих дъх и бавно погледнах през рамо. Останалите три стени, на които нямаше френски прозорци, бяха покрити от пода до тавана с огледала. Не ги бях забелязала досега, защото пред тях имаше спуснати тънки бели завеси. Прозорците бяха затворени, но завесите, които се спускаха отвесно и неподвижно, докато двете с Пейдж седяхме на леглото, сега се разлюляха. Движението им откри фойерверки от сребърна светлина, сякаш пред огледалата стояха хиляди папараци и светкавиците на техните фотоапарати святкаха едновременно.

— Пейдж!

Тъпата болка в слепоочието ми се превърна в ослепителна експлозия при звука от гласа на Зара, идващ от долния етаж, но аз почти не я усетих.

— Когато видиш Луис тази вечер, искам да му предадеш няколко думи!

Пейдж стисна ръката ми, преди да я пусне. Дори да беше забелязала сребърната светлина, тя не каза нищо.

— Отивам да укротя звяра. Чакай ме в стаята ми.

Тръгнах след нея, когато тя побягна към стълбите, но стигнала почти до средата на коридора, се обърнах назад. Пейдж беше затворила вратата към стаята на Зара след нас, но пътеката с цвят на лавандула в коридора сияеше на светлината на сребристия лъч, който се процеждаше под вратата.

„Той трябва да пожелае да бъде открит…“

Стоях пред затворената врата и сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Последното нещо, което исках, бе да се върна обратно в стаята на Зара, но тялото ми сякаш решаваше само, без първо да се консултира с ума. Сякаш някой ме буташе отзад. Някой много силен, който не го беше грижа дали Зара ще ме спипа вътре.

— Това е сигурно някакво диско кълбо — прошепнах, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да е диско кълбо, отразило слънчевата светлина.

Прикрих здраво стиснатите си очи с длан и извърнах глава, когато отворих вратата. Цялата стая беше потънала в ослепително сребърно сияние. Постоях така, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите всеки миг. След няколко секунди сиянието понамаля и аз предпазливо надзърнах иззад дланите си. Когато очите ми свикнаха със светлината, влязох вътре.

Завесите се залюляха към мен, докато се движех из сияйната мъгла. Ярките светлини все още танцуваха в огледалата, но сега бяха по-малки и по-меки. Сякаш милиони мънички светулки бяха прогонили папараците.

Една от светлините обаче не беше избледняла. Тя продължаваше да сияе силно, прорязвайки като маяк мъглата от върха на книжната полица.

„Всичко е наред, Неса… Ти си добре… Аз съм тук…“

— Дори не зная какво правя тук — прошепнах пак, но гласът ми секна. — Не знам какво искаш да направя.

Приближих книжния шкаф, докато цялото ми същество крещеше да се върна, да зарежа всичко и да се махна от стаята, да бягам надалече от къщата. Краката ми обаче продължаваха да вървят напред. Не спряха, докато не стигнах книжната полица, облята в сребърна светлина.

„Той иска да бъде открит… Само дето не може да види заради светлината…“

Ръцете ми се тресяха, когато ги протегнах нагоре. Пръстите ми обаче спряха да треперят, щом напипах дантелата — усещах пареща болка, дланите ми горяха, цялото ми тяло заплашваше да се превърне в топла локва. Единствено ръцете ми ставаха по-стабилни. Свалих албума от лавицата, стиснах го в едната си ръка и го разлистих. Отгърнах страницата с Ксавие Купър. Ерик Парк. Макс Хокинс. И още десетина, които Зара беше прелъстила и изоставила. Прелиствах така, докато не стигнах до последната снимка и тогава угаснах заедно със светлината.

— Кейлъб Кармайкъл — казах тихо.

На снимката изглеждаше по-млад от последния път, когато го видях на върха на скалите, затова предположих, че е училищна фотография от предишната година. На нея той се усмихваше. Изглеждаше щастлив. Сърцето ми се сви, докато гледах този толкова по-млад и по-щастлив Кейлъб, който дори не подозираше какво ще му се наложи да понесе след няколко месеца.

„Върви, Ванеса… Сега трябва да си вървиш…“

Насилих се да отгърна на следващата страница, без ни най-малко желание да видя какво има на нея. В тази колекция от любовни мишени Зара очевидно всеки път беше попадала право в десятката. Ако се беше прицелила и в Кейлъб, дори това да се е случило преди нещата с Джъстин да потръгнат, аз не исках да знам. Нямах желание да разбера какво са правили заедно или колко време й е отнело, за да го спечели. Не исках да знам, че той е изпитвал към някой друг същите чувства, каквито изпитваше към Джъстин.

— Първи май — прочетох на глас. Датата беше написана с розово мастило върху хартиена салфетка с тъмносиня котва в средата и надпис „Курортен и спа комплекс ФАР“ в горния край. Под датата имаше само една дума.

Бинго.

— Не ме интересува как ще го направиш, просто го направи!

Гласът на Зара идваше все по-близо. Прелистих набързо оставащите страници, едновременно облекчена и объркана, че са празни. Кейлъб се оказа последната мишена в албума, а салфетката само напомняше за връзката му със Зара.

„Върви, Неса… Сега…“

Затворих албума, скочих на крака и го върнах обратно на книжната полица. Сребърната светлина беше угаснала и прозрачните бели завеси висяха неподвижно върху огледалата по стените. Сега всички части на тялото ми изглежда отново работеха в синхрон и когато мозъкът даде сигнал за бягство, краката ми го послушаха. Изскочих от стаята, затворих вратата след себе си и се озовах в другия край на коридора точно когато Зара започна да се качва по стълбата.

Не бях сигурна коя точно е стаята на Пейдж. Не исках да попадна на грешно място. Затова се притаих зад едно посадено в саксия дръвче. Даже престанах да дишам, когато Зара се качи на етажа, а болката с нова сила разцепи главата ми от ухо до ухо. Зара внезапно спря и изви главата си на една страна, сякаш се ослушваше. Беше с гръб към мен, но когато зави надясно, вместо да тръгне напред, където се намираше стаята й, аз се шмугнах зад най-близката врата и внимателно я притворих след себе си.

— Чу ли това?

Извърнах се бавно. Баба Бети седеше на своята отоманка с лице към мен. В едната си ръка държеше игла, а в другата — избродиран наполовина гоблен, но сега и двете й ръце бяха неподвижни. Тя се усмихна, когато очите й се спряха някъде в празното пространство над главата ми.

— Тя говори за теб.

Преглътнах мъчително.

— Кой? — Зададох въпроса си толкова тихо, че дори не бях сигурна дали съм казала думата гласно. Отстъпих колкото се може по-далече от вратата с надеждата, че Зара не би посмяла да ме нарани, ако стоя съвсем близо до баба й. Защото свръхчувствителните сетива на баба Бети очевидно долавяха как Зара произнася името ми, идвайки насам по коридора. Тя чуваше дишането на Зара и приглушените й приближаващи стъпки. Тя усещаше гнева на Зара, предизвикан от присъствието ми тук, и знаеше, че нещо лошо, нещо много лошо предстои да се случи.

Забулените очи на баба Бети започнаха да се спускат бавно от мястото над главата ми, накъдето бяха насочени досега, и се спряха на моите.

— Тя говори на теб, Ванеса — каза възрастната жена. — Сестра ти. Джъстин.