Кимнах.

— Благодаря, Ванеса — обади се Пейдж със слаба усмивка. — Ще ти се обадя по-късно.

Сърцето ми заблъска в ушите, когато излязох в коридора и тихо затворих вратата след себе си.

„Ванеса…“

Забързах по коридора, без да обръщам внимание на гласа на Джъстин над себе си. Не му беше сега времето. Бях рискувала. Бях се опитала да разбера от Пейдж нещо повече за Зара. Не се получи и сега беше моментът да премина към план Б, какъвто и да е той.

— Ванеса?

Препънах се и полетях напред. Сигурно не трябваше да се стряскам повече от гласа на жив човек, който ме вика по име, отколкото от зова на мъртвата си сестра, която постоянно чувах, но Бети не беше като всички останали хора.

„Моля те, Неса… Тя може да помогне…“

Усещах гърдите си като стегнати в менгеме, когато стигнах стълбището. Чудех се какво ли може да ми каже Бети, което да не повлече след себе си още въпроси… Но дали пък тези въпроси не водеха до разплитане на загадката?

— Добро утро, Ванеса — поздрави тя, когато се озовах в нейната стая, а вратата зад гърба ми беше плътно затворена.

Ръцете й почиваха неподвижно в скута върху недовършения гоблен и по всичко личеше, че очаква да кажа нещо. Аз от своя страна очаквах Джъстин да проговори. Ако от мен се очакваше да помогна на Бети да ми помогне, тогава не знаех откъде да започна.

— Значи обичаш да четеш? — попита тя най-накрая.

— Моля?

— Пейдж ти даде книга.

— О! — Погледнах надолу към ръцете си, които още стискаха „Пълна история на Уинтър Харбър“. — Точно така.

— Пейдж е добро момиче. — Бети го каза така, сякаш аз се съмнявах в това. — Тя е още много млада. Тепърва има да прави грешки като сестра си и майка си. Но тя не иска да навреди никому.

Направих усилие да продължа да дишам равномерно.

— Тя не знае за теб.

Стиснах здраво пръсти, когато книгата започна да ми се изплъзва.

— Тя не знае за Джъстин.

Вгледах се в очите й. Невиждащият й поглед беше насочен някъде над главата ми и бягаше непрекъснато в различни посоки.

— Тя не знае и за майка ти.

— За майка ми ли? — прошепнах.

Бети бавно сведе очи, докато не се изравниха с моите. Иззад облаците в погледа й прозираше мъждива светлина.

— Но ти, разбира се, също не знаеш, нали?

Дъхът ми секна. Не бях способна дори да помръдна от мястото си.

— Навремето майка ти и майката на Пейдж бяха много близки.

Отстъпих назад. Бедрото ми се удари в малка масичка и повали каната със студен чай на пода.

Бети помълча, преди отново да се заеме с гоблена си.

— В банята има кърпи.

Оставих книгата на един стол и се втурнах към вратата зад гърба й, благодарна за тази пауза. Дръпнах една от кърпите на лавицата над тоалетната чиния и пуснах водата в чешмата. Докато мокрех и изстисквах кърпата над мивката, миризмата на морска сол толкова се засили, че ми се догади. Когато кърпата се намокри, погледнах отново към мивката и забелязах, че водата в нея не е бистра.

Беше светлозелена и мътна като океанската.

— Това е много хубава книга — каза Бети, когато се върнах в стаята. Сега тя промушваше иглата нагоре и надолу през платното на гоблена и, както изглежда, се канеше да продължи да говори за Пейдж, за мен и за нашите майки. — Писал я е един мой стар приятел. Четох я веднъж преди много време.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от тук, аз паднах на колене и започнах да попивам килима с кърпата.

— За коя книга става дума? — попитах, стараейки се гласът ми да звучи както обикновено.

— Същата, която взе от Пейдж — „Пълна история на Уинтър Харбър“.

— Бети… — Спрях да попивам и погледнах през рамо. Книгата продължаваше да лежи на стола, недокосната. Обърнах се към нея. — Можеш ли да виждаш?

— Не виждам нищо от седем хиляди и тридесет и три дни.

— Тогава откъде знаеш коя книга ми е дала Пейдж? И че изобщо нося книга със себе си?

Тя отново остави гоблена в скута си и насочи поглед в отсрещния ъгъл.

— Страница четиридесет и седма.

Погледнах я, после се изправих и взех книгата от стола. Беше стара и по всичко личеше, че е препрочитана неведнъж. Кафявата й подвързия беше протрита и оръфана и от двете страни, а хартията на страниците жълтееше. Някои дори се бяха откъснали и се изплъзнаха, докато я разгръщах. Страниците от трийсет и трета до трийсет и осма се разлетяха по пода, а заедно с тях и бележка, писана на ръка.

„На моята красива Бетина. Майското сияние на Уинтър Харбър винаги поглъща мрака.“

Вечно твой: Оливър

— Там ли е?

Откъснах очи от бележката и отгърнах на четирийсет и седма страница, където имаше една-единствена лилия, съвършено съхранена между страниците.

— Усещаш ли уханието й?

Мъртвото цвете отдавна беше загубило аромата си, но въпреки това вдигнах книгата и приближих нос към страниците. От тях лъхаше на застояло, също като в библиотеката на Уинтър Харбър.

— Не — отговорих.

— Хубаво. — Тя ме погледна, а очите й бяха по-бистри отвсякога. — Само че аз го усещам.

Глава 17

— Оливър Савидж ли? — попита Кейлъб, когато десет минути по-късно вече пътувахме към града. — Тоя заядлив старец да е любовта на живота на Бети Марчанд?

— Мислех, че Бети е болна — каза Саймън. — И твърде немощна, за да говори.

— Рейна иска всички да мислят така, за да не задават много въпроси — отговорих. — Бети наистина не е много здрава, но се чувства достатъчно добре, за да си говори с мен всеки път, когато се видим.

— Колко пъти си се срещала с нея? — попита Кейлъб.

Не му отговорих. Все още ми се виеше свят, а и стомахът ми се беше свил на юмрук от всичко, което научих току-що, затова цялата ми енергия беше съсредоточена в това да остана с ясно съзнание. Когато стигнахме паркинга на библиотеката, грабнах книгите, които Оливър искаше да заеме и които досега не ми се беше отдал случай да разлистя, и отворих вратата, още преди Саймън да е намерил място за колата.

— Не се засягай, но имаме ли наистина време за това сега? — обади се Кейлъб.

Обърнах се и го погледнах през процепа между облегалките на предните седалки.

— Нали и тримата приехме, че Зара е свързана със смъртта на Джъстин по някакъв начин?

Лицето му пламна.

— Да.

— И че много хора са умрели досега, а има опасност още много други да си отидат, ако не направим нещо, за да предотвратим това?

Той нищо не каза.

— Трябва да открием колкото се може повече подробности за фамилията Марчанд, без те да разберат, че се интересуваме. Ако Оливър е любовта на живота на Бети, той трябва да я познава по-добре от всеки.

Чистачките бягаха по предното стъкло. Едва различавах бързия им ритъм сред тропота на пороя по покрива. Докато пътувахме към града, небето притъмня, облаците станаха по-плътни и беше въпрос на минути, преди да просветнат първите светкавици.

— Тя е права, Кейлъб — обади се Саймън. — Ако изобщо ще се заемаме с това, трябва да го направим сега.

Бях готова да тръгна сама, но Кейлъб най-после се изправи на седалката и разтърка очи.

— Да вървим — каза той.

Водните струи ни шибаха яростно, докато тичахме към входа на библиотеката. Когато след десетина секунди влетяхме във фоайето, изглеждахме така, сякаш току-що сме скочили с дрехите във водата.

Открихме Оливър в читалнята. Седеше в един фотьойл край камината, заобиколен от разтворени книги. Книгите бяха пръснати навсякъде — на близката маса, по перваза на прозореца зад него, върху полицата над камината, по пода, подпрени на саксиите с цветя. Но Оливър не четеше.

Гледаше право към мен.

— Оливър — повика го Саймън, когато той нито проговори, нито отмести поглед. — Не съм сигурен дали ни помниш, но аз съм Саймън Кармайкъл, а това е брат ми Кейлъб. Семейството ни живее на езерото Кантака.

Дъждът заплющя още по-силно над главите ни. Една цепеница се търколи в камината и пръсна искри през кованата решетка.

— Съмнявам се, че те чува. — Кейлъб не си направи труд да снижи глас и посочи с брадичка към масата, край която стоеше стола на Оливър. Най-отгоре, върху книгите, се виждаше малката кафява слушалка на слуховия апарат.

— Знам кои сте — каза Оливър с дрезгав, но равен глас. — И ви чувам. Чух ви още от паркинга.

Усетих как тялото на Саймън до мен се напрегна.

— Ванеса Сандс — продължи Оливър, — мисля, че в теб има нещо мое.

Примигнах недоумяващо, но после осъзнах, че продължавам да притискам към гърдите си копието на Пейдж от „Пълна история на Уинтър Харбър“. Посегнах да му подам книгата… но спрях по средата на движението, когато погледът му спря върху брезентовия сак, преметнат през рамото ми.

— Тази сутрин, съгласно правилника на библиотеката, върнах книгите, които бях заел, така че сега мога да взема другите. Мери обаче ме уведоми, че някой ме е изпреварил. — Очите му се върнаха на моите. — По някаква необяснима причина сред хилядите томове в библиотеката младата Ванеса Сандс предпочела точно тези пет книги, които исках и аз. Какъв е залогът, за да ги получа обратно?

— Минимален. — Свалих сака от рамото си и го оставих на пода край останалите книги. — Залогът е минимален.

Той сведе очи към сака, изненадан, че се предавам толкова лесно.

— Оливър… нуждаем се от твоята помощ.

Погледът му беше омекнал, когато отново вдигна очи към мен. Предположих, че трябва да е минало много време, откакто някой за последно е молил сприхавия Оливър Савидж за нещо.

— В Уинтър Харбър стават ужасни неща. Ти единствен разполагащ с информация, която никой друг не знае. — Подадох му книгата, която беше написал. Той се облегна на стола и вдигна към устата си трепереща длан. След миг протегна ръка и взе книгата. — Още е там. Страница четиридесет и седма.

Той извади лилията и я загледа с обожание, сякаш след толкова много време тя все още беше жива и ухаеща.

— Откъде взе това? — попита, бавно въртейки тънкото стебло между палеца и показалеца си.

— Пейдж ми я зае.

— Оливър — прекъсна ни Саймън, — ако имаш да ни кажеш нещо за Бети и фамилията Марчанд, което ще ни помогне да спрем тази поредица от ужасни събития, ще сме ти много благодарни.

Оливър върна хербаризираната лилия на мястото й и отгърна книгата към края. След миг зачете на глас.

— „Водите на Уинтър Харбър изобилстват от живот и през годините безбройните заведения по крайбрежието са се опитвали да превърнат това природно изобилие във финансова печалба. Никое от тях обаче не успя да постигне успеха на Бетина Марчанд, преселник от Канада, която през 1965 г. отвори спечелилия си мигновена популярност ресторант «Рибената чорба на Бети». Едва двайсет и четири годишна, едновременно готвач и предприемач, госпожица Марчанд признава, че няма достатъчно опит за подобна авантюра. Но благодарение на упорития си труд и дълбокото познаване и респект към водния свят е успяла да създаде и поддържа това заведение, което вече се е превърнало в запазена марка на Уинтър Харбър.“

— Само толкова? — попита Кейлъб. — Не искам да ви обидя, но не ни казахте нищо повече от това, което бихме могли и сами да прочетем в коя да е туристическа брошура на Уинтър Харбър.

— Именно — отговори Оливър и потупа книгата. — Написаното тук е само онова, което Бети пожела да сподели. Ресторантът вече си беше спечелил име на местна легенда, когато започнах да работя върху историята, затова по мое мнение трябваше да му отделя специална глава. А ето какво се получи — един-единствен абзац. Тя ми разреши да напиша само толкова.

— Защо? — обади се Саймън. — Да не би да се е притеснявала от неочаквания си успех?