Докато той не посегна към хълбоците ми. И пръстите му не се стегнаха около мен. Тогава видях ръцете му върху нейната розова пола.

Отдръпнах се.

— Трябва да вървиш.

Ръцете му увиснаха във въздуха, все още търсейки тялото ми.

— Ванеса, какво…

— Нямаме много време. Сам го каза. А и мама сигурно вече е станала и се чуди къде съм. — Заотстъпвах към вратата с ръка върху устните. — Ще те помоля само да ми изпратиш като съобщение на телефона адреса на учителя си, за да знам къде сте. И ми звънни, когато пристигнете.

— До скоро, Ванеса — провикна се зад мен Кейлъб, докато се спусках тичешком по стълбите на верандата.

Когато се озовах отново вкъщи, застанах зад вратата на кухнята и надзърнах в пролуката между пердето и стъклото. Почти не дишах, докато Саймън и Кейлъб не се качиха в субаруто и не поеха надолу по автомобилната алея. Когато колата излезе на улицата и се скри от погледа ми, оставих бележка на мама, която още спеше, и излязох навън.



Стоях на верандата на семейство Марчанд, стиснала здраво пластмасовия кош, пълен с всички памперси, биберони, залъгалки и бебешки ританки, които открих в местната аптека. Доста бях прибързала с подаръците за бебето на Пейдж, но само това успях да измисля като извинение да се появя отново в къщата им.

Погледнах отново екрана на телефона си, препрочитайки съобщението на Саймън. Двамата с Кейлъб вече бяха със стария му учител. Намираха се в безопасност. Поколебах се дали да не кажа на Саймън къде съм — просто за всеки случай — но после пъхнах телефона обратно в джоба на дънките си. Ако знаеше къде съм, той незабавно щеше да ме последва, а сега нямаше време за това. Всеки от нас трябваше да си свърши работата.

Позвъних и зачаках.

Нищо не последва. Нямаше никакъв отговор, нито стъпки, приближаващи към вратата. Опитах се да надзърна вътре през прозорците край входа, но те бяха покрити с плътни сини завеси. Отидох до края на верандата и видях, че колите на Зара и Рейна са паркирани наблизо.

Отново позвъних и почуках на вратата. Когато пак никой не отговори, сложих ръка върху дръжката на вратата и бавно я натиснах надолу.

Дневната тънеше в сумрак. По пътя насам пак беше започнало да вали, но дори оскъдната дневна светлина беше изолирана от непрозрачни тежки завеси, покрили плътно френските прозорци. Единствената светлина идваше от аплиците, осветяващи стълбището към горния етаж.

Пристъпвайки напред в стаята, извадих от коша чифт ританки и ги притиснах към носа и устата си. Въздухът беше натежал от острата миризма на сол. И водорасли. И още някакъв неприятен мирис, който ми навя мисълта за празни рачешки черупки, гниещи медузи и болни китове, изхвърлени на брега.

Когато тежкият въздух ме обгърна, просмука се под дрехите ми и пропълзя по кожата, побързах да се кача по стълбището. Колкото по-нагоре отивах, толкова по-силна ставаше миризмата и когато стигнах горната площадка, главата ми вече пулсираше от болка и ми се гадеше.

Продължих по коридора. Стигнах почти на бегом до затворената врата на Пейдж, зад която се разнасяха приглушени звуци.

Продължавайки да притискам ританките към носа си, аз оставих пластмасовия кош на пода и се наведох към вратата. Заслушах се с притаен дъх, неспособна да определя що за звук е това, което чувах. Височината му ту нарастваше, ту спадаше, докато звучността ставаше все по-плътна и мека. Сякаш идваше от повече от един източник, но не звучеше точно като музика или човешки говор.

Почуках. Когато никой не ми отговори, открехнах леко вратата и надзърнах вътре.

И в тази стая завесите бяха спуснати, а въздухът беше още по-плътно пропит от солта. Одеялата, с които беше увита Пейдж, когато я видях за последно, сега лежаха на купчина край леглото. Странните звуци идваха откъм банята и ставаха все по-силни.

Прекосих стаята, внимавайки да не бъда забелязана откъм вратата на банята и от онези, които бяха вътре. Когато вече бях достатъчно близо, за да надзърна, долепих гърди към стената и протегнах врат, докато пред лявото ми око не се откри ясна гледка.

Сива солена мъгла изпълваше банята. Около пламъчетата на свещите, наредени по мивката, пода и стъклените лавици, се бяха образували светли ореоли. Светлината в единия край на банята, където беше ваната, сияеше по-ярко, въпреки че това беше единствената част, неосветена от свещите.

Рейна и Зара седяха на ръба на ваната с гръб към мен. Рейна държеше в скута си тънка ръчица с цвета на слонова кост. Ръката потрепна, сякаш през водата, в която лежеше тялото, премина електричество.

Исках да отклоня очи, но не можех. Погледът ми пропълзя от бледата длан по гладката гола ръка до лицето на Пейдж.

Тя лежеше гола във ваната. Тялото й отново се разтърси като от токов удар, главата й се удари в стената и по пода се разплиска вода. От устните й се откъсна странен звук, който сякаш не излизаше от гърлото на човешко същество. Коремът й се показа над водата, вече набъбнал от зародилия се в него живот.

Въпреки това тя никога не бе изглеждала по-красива от сега.

Бялата й като каймак кожа излъчваше сияние, а лицето й руменееше. От влагата косата й изглеждаше почти черна и се спускаше по голите рамене чак до гърдите. Сребристосините й очи, изсветлели до бяло, бяха широко отворени и не мигаха, изпълвайки помещението със студена, неземна светлина. Пейдж не приличаше на себе си — дори едва напомняше човешко същество — но беше толкова поразително красива, че заобикалящият я мрак отстъпваше от нея.

Спрях очи на нейните, вперени в тавана. Почувствах как тялото ми се устремява към нея, имах нужда да съм наблизо и се наложи здраво да стисна рамката на вратата, за да се удържа на мястото си. Главата ми пулсираше, но аз не обръщах внимание на болката.

Цялата изтръпнах, когато телефонът ми завибрира в джоба на дънките. Хвърлих последен поглед към Пейдж, сякаш не я бях виждала никога досега, и бързо се отдалечих от вратата на банята.

Когато излязох от стаята, грабнах набързо пластмасовия кош с подаръци за бебето и се втурнах по коридора, четейки съобщението на Саймън.

„К. беше прав за фестивала. Зет е написала всичко за това. Обади ми се, когато можеш.“

Затворих капачето на телефона, разкъсвана от порива да избягам час по-скоро от къщата и желанието да разбера как може да се предотврати всичко това от единствения човек, който може би знаеше отговора.

Накрая реших, че няколко минути повече не са кой знае какъв риск, подминах стълбището и се отправих към стаята на Бети. Задържах се за миг пред вратата и хвърлих поглед назад към коридора. Стаята на Пейдж беше все така плътно затворена. Временно окуражена, почуках леко на вратата на Бети, преди да вляза.

— Бети? — прошепнах, затваряйки вратата след себе си. — Извини ме, че те безпокоя, но…

Замлъкнах, когато видях празната отоманка. Камината, в която гореше буен огън всеки път, сега беше студена. И тук, както и в стаята на Пейдж, завесите плътно покриваха прозорците.

Стаята беше толкова тъмна, че почти не я видях. Тя лежеше на леглото в единия край, а крехкото й тяло не помръдваше. Въпреки свръхчувствителните си сетива или не беше усетила присъствието ми, или бе твърде уморена, за да ми отговори.

— Бети? — прошепнах тихо, докато я приближавах.

Изглеждаше така, сякаш само за няколко дни бе остаряла с десетилетия. Гъстата й сива коса беше оредяла и по възглавницата около главата й имаше непокрити места. Бръчките се очертаваха още по-дълбоко, а тенът й беше добил сивкаво-кафеникав оттенък. По завивката и пурпурния халат като конфети бяха пръснати едри люспи. Ако гърдите й не се повдигаха на всеки няколко секунди, бих я помислила за мъртва.

Стоварих се на фотьойла край леглото. Подскочих, когато усетих под себе си нещо твърдо — последният посетител беше чел на Бети — или за да отвлече вниманието й от болката, или да я засили още повече.

На фотьойла лежаха десетина броя на „Уинтър Харбър Херълд“ от последните седмици, които информираха за Пол Карсънс, Чарлз Спинейкър, за останалите жертви и други, по-стари, от 1985 г. Припомних си, че видях някои от тях, когато двамата със Саймън преглеждахме стари броеве на вестника в библиотеката.

Под купчината вестници лежеше книга — албум. Изглеждаше като този на Зара, но очевидно беше по-дебел и доста по-стар от нейния, ако се съди по протритата подвързия и пожълтелите страници.

Взех го в скута си и хвърлих поглед към вратата на стаята. Когато се уверих, че е плътно затворена, разгърнах албума, разделен на отделни части. Всяка от тях документираше набезите и победите на различна сирена. Имената на сирените се простираха много извън фамилията Марчанд и територията на Уинтър Харбър. Прелистих страниците, преминавайки през десетилетията и през всички тези удивително красиви жени с едни и същи сребристосини очи, които сякаш сияеха още по-ярко на черно-белите фотографии, отколкото на съвременните цветни снимки. Възрастта на жените беше различна, а най-младите от тях бяха приблизително на годините на Пейдж. Тук нямаше трофеи като в албума на Зара, но чрез снимки и изрезки от вестниците се проследяваха събития от много други крайбрежни градове, някои от които се намираха чак в Канада.

Давайки си сметка, че мога да остана тук с часове, започнах още по-бързо да разлиствам албума. Тъкмо бях стиснала дебел наръч страници, които набързо да ме пренесат през годините, когато сивкавите пръсти на една съсухрена длан посегнаха към мен.

Гледах като хипнотизирана ръката на Бети. От нея се сипеха малки люспици кожа и падаха върху отворените страници.

Вдигнах очи, когато вълна остър солен въздух ме удари право в лицето. Тя беше извърнала лице към мен, а вместо очи от него ме гледаха малки тесни цепнатини. През техните оскъдни отвори видях как облаците над главата ми се сгъстяват.

— Какво има, Бети? — попитах. — Кажи ми какво става!

Тя разтвори сухите си напукани устни, за да ми отговори, но оттам не излезе нищо друго, освен отвратителен дъх на гнило. Вонята ми казваше, че тя и отвътре се разлага така, както и отвън.

„Тя ми каза… че плува толкова дълго врете не само защото й харесва, но защото не може без това.“

Споменът за думите на Оливър ме накара да си поема рязко въздух.

„Тя е имала физическа нужда да се потопи в солената вода поне няколко пъти дневно… В противен случай не би могла да диша.“

Погледнах Бети, нейната суха кожа и оредяла коса. Тя умираше. Умираше, защото не можеше да диша.

Оставих албума на леглото до нея и се втурнах към банята. Пуснах кранчетата на ваната и разтворих всички шкафове и долапи, търсейки съд, който да напълня с вода. Измъкнах кърпите от лавиците и ги нахвърлях във ваната. От миризмата на сол и риба ми се повдигна, но въпреки това продължих. Навих ръкави и накиснах кърпите във водата, докато не се напоиха.

Когато се върнах в стаята, очите й отново бяха затворени. Притисках мокрите кърпи до гърдите си и не усещах как студената морска вода попива в дрехите ми. Внимателно измъкнах края на одеялото, затиснат от брадичката й, отметнах завивката и я оставих да падне на пода. Сега пурпурният халат изглеждаше несъразмерно голям за стопилото се тяло. Разхлабих колана и разтворих дрехата.

Крайниците на Бети стърчаха безпомощно от любимия й пурпурен бански.

Болезнено очертаните й ребра изпъкваха под материята, когато се опитваше да диша. Покрих цялото й тяло с мокрите кърпи, започвайки от краката към гърдите. Щом стигнах раменете, изхлузих халата от ръцете й и я увих чак до врата. Когато единствено лицето й остана открито, седнах на фотьойла и зачаках.

Цветът на лицето й започна бързо да се възвръща. Бузите й преминаха от сивкаво към бяло до светлорозово. Бръчките й се изгладиха, устните набъбнаха. След няколко минути гърдите й вече успяваха да поемат въздух в продължение на цяла секунда, преди да го издишат.

Когато се уверих, че силите й се възстановяват, взех отново албума и го разгърнах на последните страници. Некролозите бяха налепени като сватбени снимки и пред очите ми пробягаха образите на Чарлз Спинейкър, Арън Нюберг, Уилям О’Дейл, Доналд Джефрис и Том Конъли. Когато стигнах до четиримата, чиито имена се превърнаха тази сутрин в челни заглавия на „Херълд“, се върнах няколко страници назад. Албумът на Рейна беше изрядно поддържан, но в него липсваха две от последните жертви. Не бях учудена, че Джъстин не е включена в него — тя все пак беше жертва на Зара — затова пък с изненада установих, че един от мъжете отсъства. Неговата история беше описана в един от вестниците, върху които преди малко седнах, и това беше първият случай след смъртта на Джъстин. Не знаех каква е логиката в подреждането на тези извратени подобия на тийнейджърски албум, но предполагах, че все пак първата от поредица жертви изисква малко повече внимание — няколко специално отделени страници или куп лъскави лепенки например.