Триша Рейбърн - Сирена

„Ванеса… моята Неса… излез, излез, където и да си.“

Подскочих на дивана. Сърцето ми биеше толкова бързо и шумно в ушите, че ми трябваше цяла секунда, за да чуя звука от анимационния филм по телевизора и рапирането на един диджей, което се разнасяше от радиото в кухнята. Очите ми се стрелкаха из стаята, постепенно различавайки на слабата светлина, която се процеждаше през пролуката между спуснатите завеси и корниза, пластмасовата кутия със спаружена салата на масичката за кафе и очертанията на часовника с форма на патица на рафта над камината, който показваше 7:20 ч.

Големия бащица беше прав. След като получих разрешение от Луис и в продължение на десет часа без прекъсване разнасях подноси, отрупани с мръсни чинии, се прибрах у дома толкова изтощена, че тялото ми най-после се предаде.

Сграбчих дистанционното, което се търкаляше на пода, изключих телевизора и се тръшнах обратно на дивана. Всеки път, когато затворех очи, виждах Джъстин. За разлика от моментите, когато бях будна и тя заставаше пред мен усмихната и със сияещи сини очи, в сънищата ми не беше онази Джъстин, каквато исках да я помня. В тях беше твърде слаба, твърде немощна и крехка. Кожата й вече не беше с цвят на слонова кост, а имаше сивкав оттенък и бе изпъстрена с жълти и пурпурни петна. Косата й се спускаше на дебели оплетени кичури по гърба, а сините й очи бяха избелели. И когато ме извика, пареща болка разцепи главата ми.

Посегнах към безжичния телефон на масичката за кафе, нетърпелива да залича гласа на Джъстин в главата си с нечий друг глас. Едва бях набрала телефонния код на Бостън обаче, когато в кухнята прокънтя силно чукане.

„Сигурно е от гърнето на някоя минаваща кола… или лодка в езерото с раздрънкан мотор… или господин Кармайкъл, който се е върнал от Върмонт и майстори нещо по двора.“

„Край със съня“ — казах си, когато чукането се повтори и най-после осъзнах, че някой чука на кухненската врата. Нямах представа кой ли може да е толкова рано сутринта и набрах до края телефонния номер в Бостън, преди да отворя.

— Здрасти, тате — казах високо, когато той вдигна слушалката.

— Ванеса?

— Аха, същата. — Прекосих кухнята, набелязвайки последователно ножиците в керамичния буркан до хладилника, пожарогасителя край готварската печка и дървения блок с ножовете на кухненския плот. — Тук си прекарвам страхотно. Тъкмо съм хванала най-острия ти китайски сатър и режа сирене за омлета, който се каня да си направя.

— Какъв китайски сатър? И защо викаш? При теб всичко наред ли е?

— А, значи си почти до нас? Сега завиваш по „Бъртън драйв“, така ли?

Спрях на крачка от външната врата. Съдейки по силуета, очертаващ се през тънката завеса на стъклото на кухненската врата, онзи, който чукаше, определено беше мъж.

— Ванеса, ако се опитваш да ми кажеш нещо…

— Изчакай така, Голям бащице — прошушнах в слушалката и стиснах дръжката на вратата. — Саймън? — Потенциалният взломаджия стоеше на прага по дънки и изтъркано яке с емблема на колежа „Бейтс“.

— Здрасти. Извинявай, знам, че е рано…

— Нали с Кейлъб обикновено използвате задната врата?

— Пробвах и на задната врата, и на предната врата, и на страничната врата — ти все не отговаряше.

— О!

— Тъкмо се канех да разбия тая врата, защото продължаваше да не отговаряш. И защото лампите ти светеха цяла нощ, и защото изобщо не можах да чуя дали си в къщата заради целия този шум отвътре. Помислих, че нещо лошо става.

— О! — повторих отново, чувствайки се ужасно глупаво. — Извинявай… Заспала съм.

— Заспала си? Толкова се радвам да го чуя!

Големия бащица. Бях забравила, че още е на телефона.

— Съжалявам, татко. Да, наистина най-после заспах. — Обърнах се с надежда Саймън да не забележи червенината, която пълзеше от челото към врата ми. — Саймън тъкмо се отби. Каним се да си вземем нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато затворих телефона и отново се обърнах към него.

— Да, благодаря. — Отворих широко вратата и отстъпих настрани. — Искаш ли да влезеш?

— Всъщност… — Той хвърли поглед през рамо към тяхната къща. — Дойдох да те питам не искаш ли ти да излезеш.

— Къде да изляза?

Той стисна зъби.

— Да намерим Кейлъб.

Сърцето ми заудря в гърдите. Имах намерение пак да отида в ресторанта на Бети, защото Луис каза, че би приел допълнителна помощ всеки път, когато реша да намина, но да открием Кейлъб сега беше много по-важно.

— Изчакай само няколко минути.

Той прекрачи вътре, а аз побързах към банята за един светкавичен душ. Представа нямах защо е решил точно днес да се опита да намери Кейлъб, но каквато и да е причината, аз бях щастлива, че ме покани. Не само защото би било хубаво да има някой до мен, но и защото издирването, ръководено от него, със сигурност би отнело по-малко време, отколкото ако бях тръгнала сама — като брат на Кейлъб той по-добре от мен знаеше къде да го търси.

„Хубавата ми Ванеса…“

Вече се бях облякла и сушах косата си, когато чух гласа на Джъстин. Огледалото над мивката все още беше замъглено от парата, но въпреки това в него се отрази нещо, което проблесна зад гърба ми. Приличаше на запалена клечка кибрит, чийто пламък обаче бе не жълт, а сребрист.

Къщата край езерото беше на седемдесет и пет години. В нея нямаше нищо лъскаво — особено в банята, която не беше ремонтирана още откакто татко купил къщата в края на 80-те. Плочките по стените и пода имаха зеления цвят на мъх, а шкафовете бяха от тъмно дърво с черни дръжки. Всичко, което обикновено лъщи в модерните бани, като крановете на чешмите, дръжките на вратите или обкова на лампите, тук беше от матов бронз.

Изтрих замъгленото огледало с ръка.

— Губиш — казах на отражението си. — Никой няма да се хаби да те освидетелства за една-единствена халюцинация.

„Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…“

Вцепених се. Над дясното ми рамо пак проблесна нещо. И още веднъж — между тялото ми и левия лакът.

„Можеш да го търсиш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“

Гласът й ме обгръщаше отвсякъде като студена ранно утринна мъгла, надигнала се от езерото, и покриваше ръцете и краката ми с тънък сив слой, който никога нямаше да се отмие. Стиснах очи и се опитах да се отърва от видението — от гласа й, от лицето й, което също като в съня ми витаеше наоколо, изпъстрено с жълти и пурпурни петна и обрамчено от спускащи се на снопове като тъмни водорасли коси.

— Ела веднага, Саймън! — изкрещях в жалкия си опит да изплаша онова, което ме караше да виждам и чувам разни неща.

Ударих се лошо в стойката за кърпи, докато се опитвах да стигна вратата. При удара изпуснах четката за коса, която все още стисках, но въпреки това не отворих очи, за да видя къде пада. Оставих я там, където беше, и продължих слепешката напред, докато едната ми протегната ръка не напипа кръглата дружка на вратата.

Отворих очи, когато стъпих на пътеката в коридора. Побягнах към кухнята с онова усещане, което получавах по време на екскурзия в гората, когато бях с други хора и по случайност оставах последна в колоната: Сякаш наистина бях последна в колоната.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато се подхлъзнах при опита да спра в кухнята.

— Чудно! — казах и се насилих да се усмихна. — Просто нямам търпение да започнем. — Грабнах чантичката си от кухненския плот и изхвръкнах навън, преди той да успее да каже още нещо. Когато не тръгна веднага след мен, надзърнах обратно през вратата.

— Не съм сигурен кога ще се приберем, затова пуснах телевизора — каза той, докато влизаше в кухнята откъм трапезарията.

Наблюдавах го как слиза по стълбите, прескачайки ги през една. И през ум не ми беше минало да изключа радиото в кухнята и да изгася лампите, преди да изляза. А вместо да го направи заради мен, както би постъпил всеки друг на негово място, като види, че умът ми очевидно е другаде, той беше включил и телевизора.

— Е, къде отиваме? — попитах, след като заключих вратата и побързах да го настигна. — Откъде ще започнем?

Той ускори крачка, когато наближихме субаруто, и избърза пред мен, за да ми отвори предната врата.

— От пристанището.

Докато затваряше вратата зад мен и заобикаляше, за да заеме шофьорското място, аз се огледах, сякаш седях тук за първи път. Саймън купи субаруто, щом взе книжка, и две лета изпълняваше ролята на шофьор на нашата малка компания, разкарвайки ни ту на кино, ту до „Сладоледаджийницата на Еди“ или до миниголфа. Сега обаче за първи път бяхме само двамата. Странно ми беше да седя тук, без колата да подскача нагоре-надолу, докато Джъстин и Кейлъб заемат местата си на задната седалка. Чувствах се необичайно и защото това беше първият път, когато се качвах в субаруто, откакто се возихме четиримата заедно за последно.

— Гладна ли си? — попита, докато се наместваше зад волана и палеше колата. — Взел съм сандвичи.

Тъкмо щях да кажа, че съм добре и така, когато забелязах две пластмасови чаши между предните седалки.

— Диня и гуава — каза той и кимна към хартиената торба от „Харбър Хоумфрайз“ в краката ми. — С бъркани яйца, наденички, сирене и хлебче.

Вдигнах торбата, изненадана, че знае съставките на любимата ми комбинирана закуска. Ние четиримата никога не бяхме закусвали заедно, значи съм я споменала по някакъв повод… А той я е запомнил. Бях толкова трогната от неговата загриженост и развълнувана от жеста му, че нямах сили да го погледна, докато разопаковах сандвича си.

— Благодаря ти.

Освен че засити глада ни, закуската ни осигури и благовиден предлог да не разговаряме, докато пътуваме към града. Не че не ми се говореше със Саймън; просто не знаех какво да кажа. Чувствах се така, сякаш двамата внезапно сме се озовали няколко десетилетия напред и страдаме от синдрома на празното гнездо15. След толкова години за какво ли могат да си говорят родителите, освен за децата, които не са вече при тях?

— Е — каза Саймън, когато двайсет минути по-късно влязохме в пристанището на Уинтър Харбър, — налага се да те помоля за една голяма услуга.

Бях се загледала през прозореца на колата от моята страна, но се обърнах към него, когато заговори.

— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…

— Когато го открием.

Той леко въздъхна.

— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.

— Разбирам…

Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.

— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.