— Със задно салто! — извика Джъстин.

— Не — прекъсна я Саймън, — в никакъв случай!

Не се сдържах и се усмихнах. Ето това най-много харесвах — и мразех — в Джъстин. Докато аз продължавах да спя на запалена лампа, страхувах се да чета Стивън Кинг и не бях в състояние да направя дори един безопасен скок от върха на скалата, Джъстин живееше за оная тръпка, която аз по всякакъв начин се опитвах да избегна. Ето и сега, когато ни делят само минути от това да бъдем удавени от проливен дъжд и изпържени от светкавиците, тя иска на всяка цена да си осигури нова порция адреналин, затова скача във въртопа, при това с гърба напред.

— Ще отнеме само две минути — каза Кейлъб. — Тръгнете надолу, щом скочим, ще се срещнем по средата на пътеката.

— Знаеш, че приливът е непредсказуем във време като днешното — каза Саймън. — Водата сега е много по-плитка от последния ни скок.

Джъстин погледна надолу през рамо.

— Няма как да е станало толкова опасно. Всичко ще бъде наред.

Наблюдавах я — моята красива по-голяма сестра, чиято кестенява коса сега беше поизсъхнала и се вееше на дълги кичури около лицето й. Нямаше как да я спра. Щом Джъстин си науми веднъж нещо, няма сила, която да я разубеди. Когато ми се усмихна, очите й блеснаха на фона на тъмните облаци, които сякаш поглъщаха останките небе.

Начупен къс неоновобяла светкавица внезапно раздра въздуха. Мълнията удари толкова близо до нас, че скалата под краката ни потрепери. Вдигна се вятър, отскубна листа от клоните и понесе смет над земята. Дълъг прът полетя към мен като пусната от лък стрела, аз покрих главата си с две ръце и се хвърлих на земята. Започна да вали — отначало по-леко, после засили, докато накрая грейката на Саймън залепна за гърба ми и по лицето ми взе да струи вода. Застинах неподвижно с надеждата, че бурята ще ни отмине така внезапно, както беше и дошла, но въздухът ставаше все по-студен, вятърът — по-силен, а гръмотевиците — все по-оглушителни.

Скалата отдолу се тресеше, което ме караше да треперя дори по-силно. На няколко крачки от мен Саймън се беше навел косо срещу вятъра, използвайки цялата си тежест, за да се задържи на крака, докато сновеше напред-назад и събираше кърпите и дрехите на Джъстин и Кейлъб. Извиках го, но гласът ми се изгуби сред пороя и воя на вятъра.

Изправих се на крака, опитвайки да остана колкото се може по-близо до земята, и си запроправях път сред мрака и вихрушката от боклуци. Когато втора начупена светкавица раздра хоризонта, успях за миг да се огледам наоколо — сякаш слънцето грееше ярко отгоре.

Нея я нямаше.

Прикривайки лицето си с ръце, аз се спуснах към пропастта. Третата мълния удари толкова близо, че успях да видя колко малко ми остава до успешното изпълнение на моята цел: да прекрача през ръба на скалата в безплътния въздух.

Опитах да спра, но земята под мен беше хлъзгава. Паднах лошо по гръб с изпружен напред крак. Сребристият кант на маратонката ми проблесна на светлината на поредната светкавица и видях крака ми да стърчи отвъд ръба на скалата. Изкрещях и отчаяно забих ноктите на двете си ръце в земята.

Хиляда и едно, хиляда и две…

Гръмотевицата изтрещя и скалата под мен завибрира. Броенето на секундите между светкавицата и последвалия тътен обикновено ме успокояваше при силна буря, но никога досега бурята не беше вилняла толкова ниско над незащитената ми глава.

— С тях всичко е наред!

Саймън. Хвана ме през кръста с две ръце и ме изтегли по-далече от пропастта. След няколко безкрайни секунди най-накрая стисна ръката ми и посочи нанякъде.

Сега светкавиците следваха начесто една след друга и ми позволяваха да видя повърхността на водата. Долу всичко кипеше и малки вълни се разбиваха в скалните късове. Тънките стволове на дърветата, осеяли подножието на скалата, се превиваха напред, после изплющяваха обратно назад, а крехките им стебла се огъваха като тръстики на вятъра. Кимнах с глава, убедена, че на Саймън нещо му се привижда, и после я зърнах: тънка бяла чертица, движеща се сред мрака. Ръката на Кейлъб беше увита около нея, докато двамата полутичаха-полулазеха по скалите към пътеката.

Тя беше добре. Естествено, че беше добре.

Саймън ме погледна, за да се увери, че и аз съм ги видяла, после ме дръпна далече от ръба. Краката ми някак успяха да се раздвижат и аз забързах подире му през поляната към обраслата с гъсталак туристическа пътека. Клоните и коренищата, които огъвахме и газехме по пътя си, после ни шибаха през лицето и ни спъваха, но ние не забавяхме ход. Сърцето ми се блъскаше в гърдите и аз се опитвах да потисна усещането, че докато тичаме през гората, нещо или някой ни преследва с още по-голяма скорост.

Близо шестстотин метра по-надолу пътеката, по която се спускахме, се пресече с още една, която не бях забелязала на идване. И сега щях да я пропусна, ако Саймън не беше свърнал рязко назад и наляво.

Замръзнах на място малко след като видях причината за внезапното му отклонение.

Джъстин. Кейлъб я държеше в ръцете си, а от дълбоката рана на коляното й през прасеца чак до стъпалото се спускаше плътна кървава следа.

Това е просто изцапано или пък водорасло…

— Неса. — Докато Саймън я поемаше от ръцете на Кейлъб, тя хвана ръката ми и я целуна. — Ще се оправя, обещавам. Можех да ходя и сама, но някой тук много искаше да се направи на герой.

— В колата имам всичко необходимо — каза Саймън, отправяйки се обратно към туристическата пътека с Джъстин на ръце.

Погледнах към Кейлъб. Лицето му беше така изопнато, докато ги наблюдаваше как се отдалечават, че беше трудно в него да познаеш вечно усмихнатото наперено момче, което само преди минути флиртуваше с Джъстин.

— Сестра ти… — Той тръсна глава и ме погледна.

— Знам. — И двамата бяхме наясно. Не негова беше вината. Нито моя, нито пък на когото и да било друг. Ако Джъстин си наумеше да премине гола през огнени обръчи, тя щеше да го направи. На другите оставаше единствено да я наблюдават отстрани, приготвили хавлия и пожарогасител, нищо друго.

Поехме след тях. Колкото повече вървяхме, толкова по-слабо валеше дъждът. Гръмотевиците постепенно заглъхваха, а времето между светкавиците и следващия ги тътен ставаше все по-дълго. Даже вятърът притихна и от мощна вихрушка се превърна в обичайния за лятото бриз. Докато стигнем до старото зелено субару на Саймън, оставено край мръсния черен път, облаците се разкъсаха и между тях се показаха ивици синьо небе.

— Ето, видяхте ли — посрещна ни Джъстин, когато най-накрая ги настигнахме. Тя седеше на пода на отворения багажник на буса и люлееше крака, докато Саймън превързваше раната й. — Просто драскотина.

— Изобщо не е само драскотина — каза Саймън, — но поне не се налага да викаме Бърза помощ.

Кейлъб обгърна с длан врата й и я целуна по челото.

— Скъпа… Трябва да си по-внимателна.

Тя отвори уста да отговори, но се отказа, когато ръката на Кейлъб спря на бузата й. Сведе глава, докато палецът му нежно галеше кожата й и погледът й омекна.

— Знаеш, че съм готов на всичко за едно малко приключение, но с мен е свършено, ако нещо…

— Знам. — Тя плъзна ръката му по бузата си и целуна дланта й. — Съжалявам. Знам.

Наблюдавах какво става между тях с някаква смесица от облекчение и объркване. Радвах се, че тя е добре и намирах за много мило Кейлъб да е така загрижен, но все пак двамата не се бяха виждали от последното ни пътуване на север по Коледа. Въпреки това изглеждаха твърде емоционално обвързани за хора, които се срещат от дъжд на вятър.

Това ме накара да си помисля, че или си пасват страшно добре, или преживяването на границата на смъртта особено ги е сближило. Не можех да си представя какво друго може да е.

— Трябва да се промие — каза Саймън, затягайки превръзката на Джъстин. — Но и така ще можеш да стигнеш до вкъщи.

— Много ви благодаря, доктор Кармайкъл. — Джъстин се опря на ръката на Кейлъб и скочи на земята, приземявайки се на здравия си крак. — Сега ще получа ли захарен памук?

Саймън я изгледа така, че Кейлъб побърза да й помогне да заобиколи колата и я настани на задната седалка.

Помогнах на Саймън да прибере марлята и лейкопласта.

— Май тук нещо е започнало още в началото на годината, а? — подхвърлих.

Отначало той замръзна, после натика набързо съдържанието на аптечката обратно в кутията и я затвори. След това ме погледна и очите му се заковаха на лицето ми, сякаш имаше нещо да ми каже, но не беше сигурен дали трябва да го направи. Най-накрая протегна ръка и стисна рамото ми.

— На предната седалка има едно старо одеяло, ако искаш да се подсушиш.

Той затвори багажника и се отправи към мястото зад волана. Хвърлих един последен поглед към небето, което сега беше също толкова синьо, както и когато пристигнахме, после заобиколих колата и седнах на предната седалка. Вътре свалих грейката, докато Саймън седеше отпуснато на шофьорското място, а Кейлъб и Джъстин тихичко се занимаваха неизвестно с какво на задната седалка.

— И така… — казах, когато никой от тях не помръдна и не проговори в продължение на няколко минути. — Какво беше това?

Саймън ме изгледа, после впери очи през предното стъкло в пътеката. Внезапно се разсмя и изпусна продължителна, дълбока въздишка.

— Това бяха Скалите на Хиона, които ви канят отново да ги посетите.

Обърнах се и вече знаех какво ще видя, когато погледна през рамо към задната седалка.

Джъстин, сгушена под ръката на Кейлъб и опънала превързания си крак върху навито вълнено одеяло, беше широко ухилена от ухо до ухо.



— Ама че тръпка — щастливо заяви тя.

— Ама че трик.

— Трик ли? — Джъстин протегна чинията си към татко, който идваше с още едно плато пържоли на скара. — Какво ще рече това?

Татко наниза две пържоли с вилицата, после погледна през парапета на терасата към езерото Кантака.

— „Трик“ — измамно действие, което обикновено цели предотвратяването на залавяне и плен.

— Знам значението на думата, татко. Но ти наистина ли смяташ, че съм си одраскала крака, докато се катерех по скалите, за да избегна похищение? Да не би всички похитители да се плашат от вида на кръв? Пък и кой тук се занимава с отвличания? Някакви бодигардове лунатици? Изперкали събирачи на мидени черупки? Мистериозният Йети на Уинтър Харбър?

Усмихнах се над чашата си с горещ чай. Имаше един човек, който сигурно би отвлякъл Джъстин, стига да му падне подходящ случай, но съдейки по досегашните ми наблюдения, тя най-вероятно щеше да тръгне доброволно с него. Не можех да се пошегувам с това на всеослушание обаче, защото родителите ни все още мислеха Кейлъб и Саймън за същите „сладки момчета Кармайкъл“, каквито ги знаеха още от бебета. Нашите бяха наясно, че прекарваме с братята повечето си време през лятото, но и през ум не им минаваше с какво запълва това време през последните години едната половина от нашата малка компания. А Джъстин недвусмислено беше дала да се разбере, че иска нещата да си останат така.

— Мистериозният Йети на Уинтър Харбър, а? — Татко сложи още една пържола в чинията на Джъстин и остави платото върху затворения капак на барбекюто. — Вече така ли ми викат?

Двете с Джъстин се спогледахме през масата и избухнахме в смях. Татко беше малко над метър и осемдесет и обикновено ходеше приведен — нещо, което той приписваше на проблем с ниските горни прагове на вратите „в ония времена“, но което много по-вероятно беше следствие от четиридесетте години, прекарани пред компютъра. Неговата едра отпусната фигура, увенчана с бухнала къдрава бяла коса и буйна брада, обаче наистина напомняше на легендарното създание.

— А какво стана с Татко-сладко? Ами Супертатко? Или Якия татко? — Той седна и си наля още една чаша червено вино. — Кое беше най-новото? Имаше нещо от рода на великан, а?

— Големия бащица — отговори Джъстин със закачливо изражение, сякаш не можеше да повярва, че той е забравил едно от галените имена, с които го наричаше.