— Мамо… какво ще кажеш да излезем да хапнем навън?

Тя се обърна към мен.

— Навън ли?

— Стоиш затворена тук от дни. Една малка промяна на обстановката ще ти се отрази добре.

Тя светна, сякаш бях предложила да си плюем на петите към Бостън, и аз се опитах да потисна слабото чувство за вина, което изпитах, задето я бях подвела. От два дни се чудех как да я подпитам за отношенията й с Рейна, като избегна прекия въпрос дали наистина са се познавали и как е станало това. Не исках допълнително да разстройвам мама — тя и без това беше достатъчно изнервена, нито да й давам повод да ме натика на задната седалка на беемвето и да ме отведе далеч оттук. Вече бях на крачка от това направо да изтърся името на Рейна пред нея, за да видя как ще реагира, защото нямах никаква идея как да измъкна нужната информация в обикновен разговор… поне досега.

— Можем да отидем в ресторанта на Бети — предложих, наблюдавайки внимателно изражението й. — Говоря за рибената къща на кея.

— Прекрасна идея. Не сме ходили там от години. — Тя ме целуна по бузата на излизане от кухнята. — Благодаря ти за това предложение.

По пътя към града си мислех, че само преди няколко дни нямаше сила, която да ме накара да предложа подобно нещо. Защото двете с мама не правим такива неща. Дори рядко си говорим. Мама и Джъстин бяха способни с часове да обсъждат дрехи и гримове, веднъж месечно ходеха заедно на шопинг до някой мол и често предприемаха съвместни спа ваканции. Тъй като не споделях техните интереси, аз обикновено не ходех с тях, а оставах вкъщи с татко, четях и гледах филми. Закуската при Бети щеше да е първото, което правим само двете с мама.

Обикновено се страхувах от дългите мълчания и мъчителните разговори. Този път обаче не ме беше страх. Чувствах се някак по-силна, по-самоуверена след нощта, която прекарах със Саймън, и това чувство се засили още повече след неговата изповед в колата пред „Фар“. Оттогава даже не спях на включен телевизор. Сякаш Саймън се беше превърнал в моята светлина нощем. Дори когато не бяхме заедно, го усещах как осветява света около мен и вече не се боях.

Когато Саймън и Кейлъб се върнеха от колежа „Бейтс“, където бяха отишли да проучват сирените и начините да ги спрем, щях да направя всичко възможно да изразя своята благодарност към Саймън.

— Май няма много хора — каза мама, когато спряхме на полупразния паркинг десет минути по-късно.

Извърнах се на седалката и огледах наоколо. Макар и на обичайния си пост, Гарет вече не питаше посетителите дали имат резервация. Новините за последните удавени или бяха прогонили хората от града, или ги бяха накарали да се затворят в летните си къщи, далеч от всякаква опасност.

Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.

— Тук си доста известна — каза мама, когато се настанихме — салонният управител, помощник-келнерът и сервитьорът ме бяха поздравили.

— Сприятелих се с Пейдж Марчанд — отговорих, вдигайки поглед от менюто, за да наблюдавам реакцията й. — Ресторантът е тяхна семейна собственост и аз им помагам от време на време, затова персоналът ме познава.

— О, скъпа. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Толкова се радвам, че имаш нови приятели.

Кимнах и отново забих нос в менюто, чудейки се дали не е време най-после да стигна и до името на Рейна.

— Нали знаеш, сестра ти по същия начин се справяше с всичко.

Отново вдигнах поглед от менюто.

— Тя направо те обожаваше, но невинаги й беше лесно с теб. Затова излизаше толкова често и имаше толкова много гаджета и приятели. Отчаяно се нуждаеше от одобрението на хората — колкото повече хора я харесваха, толкова по-добре се чувстваше.

Поклатих глава, забравяйки за момент причината да дойдем тук.

— Какво искаш да кажеш с това, че отчаяно се е нуждаела от одобрението на хората? Как така не й е било лесно?

— Какво да ви предложа днес?

Изпуснах менюто на масата и сграбчих главата си с ръце. Тайно се бях надявала Зара да е на работа днес — щом като е заета в ресторанта, значи няма опасност да върши нещо друго — но мислите ми бяха заети и пропуснах да се огледам за нея. И ето че сега тя стоеше точно до нашата маса, държеше тефтера за поръчки и се усмихваше така, сякаш бяхме обикновени клиенти, а тя — обикновена сервитьорка.

— Здрасти, Зара. — Насилих се да сваля ръцете си от главата, за да не събудя подозрението на мама.

— Ванеса — откликна с безразличие тя.

— Мамо — успях да кажа, опитвайки се да не се мръщя от изгарящата болка, която цепеше главата ми, — това е Зара Марчанд, сестрата на Пейдж.

— О! — Мама протегна ръка да се здрависа. — Радвам се да се запознаем. Тъкмо казвах на Ванеса колко съм щастлива, че тук е завързала нови приятелства. Това лято беше доста мъчително за нашето семейство, както можете да си представите, затова…

— Ще поръчаме бъркани яйца, препечени филийки и кафе — прекъснах я аз.

Мама ме погледна изненадана.

— Идват веднага. — Сребърните очи на Зара светнаха, когато взе обратно менюто от ръцете ми.

— Съжалявам — обърнах се към мама, когато Зара се отдалечи, — но съм доста гладна.

Мама сбърчи вежди, но не настоя да й обяснявам.

— Та, докъде бяхме стигнали? А, че на Джъстин никак не й е било лесно. — Преди няколко дни не бих допуснала, че съм способна и на това. Но сега подозирах, че мама може да знае за Джъстин нещо, което аз не знам, затова не отклоних разговора, както бих направила доскоро. Пък и ако оставех мама да говори, тя можеше да се отпусне и да изтърве нещо за Рейна.

Мама постави ръцете си една върху друга на масата и се приведе напред.

— Скъпа… ти си изключително красиво момиче.

Поклатих невярващо глава.

— Да, точно така е. — Тя постави ръка върху моята. — Знам, че не си даваш сметка за това. Никога не си го осъзнавала. Може би точно това влудяваше Джъстин повече дори от факта, че винаги забелязваха първо теб, а след това нея.

— Мамо, не се засягай… но това е направо нелепо. Джъстин беше ослепителна. Всички я обичаха. Тя имаше повече приятели и гаджета, отколкото друго момиче би спечелило за цял живот.

— И здравата се потруди, за да бъде така.

Издърпах ръката си изпод нейната и се облегнах на стола.

— Когато двете бяхте съвсем малки, всеки ден ви слагах в една двойна количка и ви водех на разходка в парка. И всеки ден ме спираха поне десетина души, за да ми кажат колко красиви дъщери имам.

— Дъщери — натъртих.

— Да, Джъстин също беше красива. — Тя замълча. — Но, Ванеса… те винаги гледаха към теб.

— Значи просто съм била сладко бебе — казах, стараейки се да бъда търпелива. — По онова време Джъстин е била твърде малка, за да й пука за чуждото внимание, а когато порасна, вниманието на всички вече беше насочено само към нея.

По всичко личеше, че мама много внимателно подбира следващите си думи.

— Спомняш ли си, когато ти беше в шести клас, а Джъстин — в седми, и на Свети Валентин, когато се прибрахте след училище, кутията, в която си носеше обяд, беше пълна с валентинки?

— Може и така да е било — казах, макар да не си го спомнях.

— Знаеш ли колко валентинки беше получила Джъстин?

— Десет? Двайсет?

— Трийсет и три.

— Ето, видя ли? — Изпитах необяснимо чувство на триумф. — Няма как моите да са били повече.

— Само дванайсет бяха за нея — продължи мама. — От нейни приятелки.

— И? — подканих я да продължи, когато тя замълча и ме изгледа така, сякаш трябваше да разбирам за какво ми говори.

— Някои от момчетата в нейния клас ви бяха видели заедно, когато ви оставяхме с колата пред училище. И тъй като те харесали, те предали валентинките, предназначени за теб, по сестра ти.

— Това изобщо не си го спомням.

— Знам, че е така. Ти никога не си слагаше на сърце такива неща — нито тогава, нито след това. Не забелязваше, когато някое момче иска да те покани на среща, или пък излиза с Джъстин единствено заради надеждата някой път да успее да те заговори.

— Но аз дори не съм излизала на среща. — Това си беше самата истина въпреки случилото се със Саймън.

— Ако никога не си била на среща, то не е защото никой не е искал да излезе с теб.

— Мамо — казах спокойно, — Джъстин ходеше на рафтинг29, прибираше се по нощите и се беше целувала с много момчета. Тя не се боеше от нищо. Затова всички я обичаха. Точно затова аз я обичах.

— Вярно, тя правеше всички тези неща, защото смяташе, че като твоя сестра трябва много да се старае, за да започнат хората да я забелязват. Когато порасна, тя престана да говори за това с мен и баща ти, но ние въпреки това знаехме защо го прави. Затова и се стараехме толкова тя да се чувства обичана.

— Ако всичко това е истина — казах, без да вярвам на нито дума от чутото, — тогава защо правеше всичко възможно, за да ме пази? Тя се грижеше за мен и ми помагаше да преодолявам поне донякъде страховете си. Ако моето съперничество я е принуждавало да работи толкова усилено, не трябваше ли да е по-студена с мен? И по-злопаметна? Не трябваше ли да сме врагове, вместо най-добри приятелки?

— Ти беше толкова наивна, така неуверена. Тя добре знаеше, че единствено ти не забелязваш онова, което е очевидно за всички останали. — Мама сведе поглед. Блестящите й от гланца устни се разтвориха, сякаш се канеше да разкрие още подробности… но накрая все пак замълча.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — Вече с усилие удържах гласа си спокоен. — Какво общо има то с всичко останало?

— Ванеса, Джъстин беше красива. Имаше прекрасен ум, беше забавна и завладяваща. — Тя ме погледна и очите й се напълниха със сълзи. — Но заедно с това тя беше и най-неувереният човек, когото съм познавала. Според мен точно затова приемаше всякакви предизвикателства. Точно затова е скочила от скалата посред нощ, въпреки опасността.

Гледах я, без да я виждам. Ако всичко това бе вярно, тогава Зара нямаше нищо общо със смъртта на Джъстин.

Аз бях виновната.

— Както и да е — каза с въздишка мама. — Не бих искала това да ни развали чудесната закуска. Разприказвах се, защото досега не сме говорили за онова, което ни сполетя, и…

Тя замълча, когато сложих на масата пред нея лист хартия. Наблюдавах очите й, докато погледът й се придвижваше от написаното със зелено в долния край към деветте думи в центъра.

— Какво е това? — попита тя, а розовият гланц за устни изпъкна още повече на фона на пребледнялото й лице.

— Есето на Джъстин — казах, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Носех този лист в чантата си, откакто го свалих от корковата дъска в стаята на Джъстин. — На тема коя е тя и каква иска да стане.

Мама бързо ме погледна.

— Какво си… Как си…?

— Тя нямаше да постъпи в „Дартмут“. Даже не си е пратила документите.

Стомахът ми се сви, когато видях очите й отново да се пълнят със сълзи и за секунда почти съжалих, че й казвам това — след смъртта на Джъстин то беше най-ужасяващото нещо, което би могло да й се случи. Но тя ме извади от равновесие, като на практика току-що ме обвини, че съм вгорчила живота на Джъстин, преди да я накарам да скочи от скалата. Исках да разбере, че и тя като мен не беше познавала истинската Джъстин.

— Нищо не разбирам — каза най-накрая тя с приковани към листа очи. — На мен ми каза, че са я приели. Носеше тениските с герба на университета. Не се разделяше от чадъра. Когато стана на осемнайсет, прехвърлихме на нейно име сметката със спестяванията за обучението й и тя изпрати депозит в университета веднага след това.

— Всъщност виждала ли си фактура от банката за този превод? — попитах внимателно. — Или копие от чека, изпратен в „Дартмут“?