Накрая реших, че няколко минути повече не са кой знае какъв риск, подминах стълбището и се отправих към стаята на Бети. Задържах се за миг пред вратата и хвърлих поглед назад към коридора. Стаята на Пейдж беше все така плътно затворена. Временно окуражена, почуках леко на вратата на Бети, преди да вляза.

— Бети? — прошепнах, затваряйки вратата след себе си. — Извини ме, че те безпокоя, но…

Замлъкнах, когато видях празната отоманка. Камината, в която гореше буен огън всеки път, сега беше студена. И тук, както и в стаята на Пейдж, завесите плътно покриваха прозорците.

Стаята беше толкова тъмна, че почти не я видях. Тя лежеше на леглото в единия край, а крехкото й тяло не помръдваше. Въпреки свръхчувствителните си сетива или не беше усетила присъствието ми, или бе твърде уморена, за да ми отговори.

— Бети? — прошепнах тихо, докато я приближавах.

Изглеждаше така, сякаш само за няколко дни бе остаряла с десетилетия. Гъстата й сива коса беше оредяла и по възглавницата около главата й имаше непокрити места. Бръчките се очертаваха още по-дълбоко, а тенът й беше добил сивкаво-кафеникав оттенък. По завивката и пурпурния халат като конфети бяха пръснати едри люспи. Ако гърдите й не се повдигаха на всеки няколко секунди, бих я помислила за мъртва.

Стоварих се на фотьойла край леглото. Подскочих, когато усетих под себе си нещо твърдо — последният посетител беше чел на Бети — или за да отвлече вниманието й от болката, или да я засили още повече.

На фотьойла лежаха десетина броя на „Уинтър Харбър Херълд“ от последните седмици, които информираха за Пол Карсънс, Чарлз Спинейкър, за останалите жертви и други, по-стари, от 1985 г. Припомних си, че видях някои от тях, когато двамата със Саймън преглеждахме стари броеве на вестника в библиотеката.

Под купчината вестници лежеше книга — албум. Изглеждаше като този на Зара, но очевидно беше по-дебел и доста по-стар от нейния, ако се съди по протритата подвързия и пожълтелите страници.

Взех го в скута си и хвърлих поглед към вратата на стаята. Когато се уверих, че е плътно затворена, разгърнах албума, разделен на отделни части. Всяка от тях документираше набезите и победите на различна сирена. Имената на сирените се простираха много извън фамилията Марчанд и територията на Уинтър Харбър. Прелистих страниците, преминавайки през десетилетията и през всички тези удивително красиви жени с едни и същи сребристосини очи, които сякаш сияеха още по-ярко на черно-белите фотографии, отколкото на съвременните цветни снимки. Възрастта на жените беше различна, а най-младите от тях бяха приблизително на годините на Пейдж. Тук нямаше трофеи като в албума на Зара, но чрез снимки и изрезки от вестниците се проследяваха събития от много други крайбрежни градове, някои от които се намираха чак в Канада.

Давайки си сметка, че мога да остана тук с часове, започнах още по-бързо да разлиствам албума. Тъкмо бях стиснала дебел наръч страници, които набързо да ме пренесат през годините, когато сивкавите пръсти на една съсухрена длан посегнаха към мен.

Гледах като хипнотизирана ръката на Бети. От нея се сипеха малки люспици кожа и падаха върху отворените страници.

Вдигнах очи, когато вълна остър солен въздух ме удари право в лицето. Тя беше извърнала лице към мен, а вместо очи от него ме гледаха малки тесни цепнатини. През техните оскъдни отвори видях как облаците над главата ми се сгъстяват.

— Какво има, Бети? — попитах. — Кажи ми какво става!

Тя разтвори сухите си напукани устни, за да ми отговори, но оттам не излезе нищо друго, освен отвратителен дъх на гнило. Вонята ми казваше, че тя и отвътре се разлага така, както и отвън.

„Тя ми каза… че плува толкова дълго врете не само защото й харесва, но защото не може без това.“

Споменът за думите на Оливър ме накара да си поема рязко въздух.

„Тя е имала физическа нужда да се потопи в солената вода поне няколко пъти дневно… В противен случай не би могла да диша.“

Погледнах Бети, нейната суха кожа и оредяла коса. Тя умираше. Умираше, защото не можеше да диша.

Оставих албума на леглото до нея и се втурнах към банята. Пуснах кранчетата на ваната и разтворих всички шкафове и долапи, търсейки съд, който да напълня с вода. Измъкнах кърпите от лавиците и ги нахвърлях във ваната. От миризмата на сол и риба ми се повдигна, но въпреки това продължих. Навих ръкави и накиснах кърпите във водата, докато не се напоиха.

Когато се върнах в стаята, очите й отново бяха затворени. Притисках мокрите кърпи до гърдите си и не усещах как студената морска вода попива в дрехите ми. Внимателно измъкнах края на одеялото, затиснат от брадичката й, отметнах завивката и я оставих да падне на пода. Сега пурпурният халат изглеждаше несъразмерно голям за стопилото се тяло. Разхлабих колана и разтворих дрехата.

Крайниците на Бети стърчаха безпомощно от любимия й пурпурен бански.

Болезнено очертаните й ребра изпъкваха под материята, когато се опитваше да диша. Покрих цялото й тяло с мокрите кърпи, започвайки от краката към гърдите. Щом стигнах раменете, изхлузих халата от ръцете й и я увих чак до врата. Когато единствено лицето й остана открито, седнах на фотьойла и зачаках.

Цветът на лицето й започна бързо да се възвръща. Бузите й преминаха от сивкаво към бяло до светлорозово. Бръчките й се изгладиха, устните набъбнаха. След няколко минути гърдите й вече успяваха да поемат въздух в продължение на цяла секунда, преди да го издишат.

Когато се уверих, че силите й се възстановяват, взех отново албума и го разгърнах на последните страници. Некролозите бяха налепени като сватбени снимки и пред очите ми пробягаха образите на Чарлз Спинейкър, Арън Нюберг, Уилям О’Дейл, Доналд Джефрис и Том Конъли. Когато стигнах до четиримата, чиито имена се превърнаха тази сутрин в челни заглавия на „Херълд“, се върнах няколко страници назад. Албумът на Рейна беше изрядно поддържан, но в него липсваха две от последните жертви. Не бях учудена, че Джъстин не е включена в него — тя все пак беше жертва на Зара — затова пък с изненада установих, че един от мъжете отсъства. Неговата история беше описана в един от вестниците, върху които преди малко седнах, и това беше първият случай след смъртта на Джъстин. Не знаех каква е логиката в подреждането на тези извратени подобия на тийнейджърски албум, но предполагах, че все пак първата от поредица жертви изисква малко повече внимание — няколко специално отделени страници или куп лъскави лепенки например.

Но Пол Карсънс не беше удостоен с такова внимание. Той изобщо не присъстваше в записките.

Прелистих албума чак до края и стомахът ми се присви при вида на белите страници, които очакваха своите бъдещи обитатели. Вероятно Рейна още не беше решила как да увековечи Пол Карсънс. Може би още събираше снимки и статии с намерението да му направи отделен албум… А защо не…

Почувствах облекчение, когато тихото стенание на Бети ме откъсна от албума.

— Бети — повиках я тихо и се приведох към нея, притискайки албума към гърдите си, — аз съм, Ванеса. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Главата й се извърна към мен. Когато заговори, думите излязоха като дъх от устните й.

— Хиляда деветстотин… деветдесет… и трета.

Пръстите й изпълзяха изпод кърпата и леко докоснаха края на албума.

Бързо разтворих на указаната страница, пропускайки цели десетилетия смърт и съблазън. Когато стигнах 1993 г., погледът ми беше прикован от снимката на усмихната жена с дълги коси, облечена в дълга червена пола и бяла кенарена блуза. Дори не си спомнях да съм я срещала някога, но тя ми се видя странно позната.

— „Шарлот Блу — прочетох на глас надписа под снимката, — тридесет и четири годишна, родом от Канада, починала при раждане на 17 ноември 1993 г.“

Погледът ми се задържа дълго върху датата, преди да продължа да чета нататък. Когато стигнах до снимката в долния десен ъгъл, на която Шарлот се притискаше към един щастлив и нищо не подозиращ мъж, аз захлопнах албума и го хвърлих на пода. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, докато гледах книгата в краката си, очаквайки тя сама да се отвори, но после пак отгърнах на 1993 г. и се насилих да погледна.

Не познавах Шарлот Блу, но нямах ни най-малко съмнение на кого принадлежи ореолът от рошава къдрава коса около главата на щастливия нищо неподозиращ мъж до нея.

Големия бащица.

Глава 22

Не чувах нищо. Нито поройния дъжд, който плющеше по покрива на колата, нито плъзгането на чистачките по предното стъкло. Не чувах шума от гумите, летящи по паважа, нито насрещния вятър. Не чувах радиото, нито жуженето на телефона на съседната седалка. Не чувах сърцето си, което барабанеше в ушите ми, нито дъха си, който излизаше на къси бързи пресекулки. Не чувах нито един от милионите въпроси, които се въртяха в главата ми.

Не чувах нищо, защото се ослушвах за гласа на Джъстин.

Телефонът отново забръмча, но аз продължих да го игнорирам. Нямах представа колко дълго шофирам вече, но знаех, че се обажда или мама, или Саймън, нетърпеливи да научат дали съм добре. Нямаше как да им обясня, че не съм добре. Ако това, което видях току-що, беше истина, ако Големия бащица не беше онзи, за когото винаги съм го мислела, ако аз не бях онази, за която винаги съм се мислела, то значи никога занапред нямаше да съм добре — нито пък те.

— Хайде, кажи го — прошепнах и стиснах волана толкова силно, че ноктите се врязаха в дланите ми. — Кажи го.

Но тя нямаше да ми отговори. Нямаше да ми каже онова, което исках — което имах нужда — да чуя.

Натиснах газта. Осветените витрини и врати на магазините и ресторантите в Уинтър Харбър мъждукаха в тъмнината и аз подкарах колата още по-бързо, защото не исках да видя как въгленовочерното небе поглъща и малкото останала светлина. Не мислех къде ще отида, нито в коя посока да тръгна. Откакто седнах в колата и я запалих, ръцете и краката ми се движеха по своя воля.

— Моля те — казах тихо, когато колата зави по „Бъртън драйв“. — Това не може да е истина. Кажи ми, че не е истина.

Спрях на автомобилната алея, наблюдавайки къщата край езерото ту да изчезва зад водна пелена, ту да се появява пак за кратко, докато чистачките минаваха по предното стъкло. Когато Джъстин отново не ми проговори, изключих двигателя и слязох. Прекосих ливадата отпред, минах отстрани на къщата и се спуснах през задния двор. Валеше толкова силно, че косата и дрехите ми прилепнаха за тялото, но аз не усещах нищо. Забелязах само, че беемвето го няма. Значи мама е излязла.

Ръцете ми държаха ръба на нашата червена гребна лодка, още преди да съм разбрала накъде ме водят краката. Измъкнах я изпод навеса и започнах да я тътря по хлъзгавата трева. Когато стигнах езерото, я тласнах във водата. Продължих да я бутам навътре, без да усещам студа, който проникна през маратонките ми, пропълзя към глезените и обхвана целите ми крака. Бях навлязла толкова навътре в езерото, колкото не ми се беше случвало от две години насам. Не знаех какво правя тук, когато вече трябваше да карам надалеч от Уинтър Харбър, далече от крайбрежието, от езерата и океана, далеч от истината, пред която исках да затворя очи, но не можех да отричам.

Когато водата стигна бедрата ми, минах отстрани на лодката и се качих в нея. Отначало гребях бавно, но щом усетих, че държа здраво веслата, започнах да цепя водата, сякаш беше въздух. Насочих лодката навътре в езерото, без да поглеждам нашата къща или къщата на семейство Кармайкъл, които останаха далеч зад мен. Джъстин обичаше да откарва лодката до най-дълбоката част на езерото — точно там се намирахме и на снимката в центъра на корковата дъска, която Големия бащица ни беше направил.

Когато наближих средата на езерото, спрях да греба. Качих веслата в лодката, съблякох подгизналия си пуловер и навих крачолите на дънките си. Кожата ми вече беше настръхнала от студ, но въпреки това усетих, че дъждовните капки стават все по-студени и температурата пада. Бях единственият човек под открито небе и седях в лодката по блуза без ръкави, с навити крачоли и джапанки, сякаш беше слънчев летен ден.

Вдигнах глава към небето и оставих леденият порой да струи по лицето ми.