— Не ми е нужно да виждам — внезапно каза тя и мътните й очи се насочиха към Кейлъб. — Останалите ми сетива напълно компенсират зрението.

— Нищо не съм казал — побърза да се оправдае той. Лицето му почервеня и той се обърна към мен и Кейлъб с надеждата да го подкрепим.

— Бети — извиках след нея, докато се отправяше към вратата, — знаеш ли къде е Пейдж? Искаме да я вземем с нас, но не е в стаята си.

Тя спря край вратата с гръб към нас.

— Пейдж е много болна. Бременността може да я убие, ако не се погрижим за нея.



— L’puration du sang — каза Бети, докато пътувахме обратно към града.

— Какво беше това? — попитах.

— Пречистване на кръвта — преведе Кейлъб и се обърна за допълнително обяснение към Бети, която седеше до него на задната седалка.

— Способностите на сирените се проявяват още с тяхното раждане, но в първата част от живота им са в нещо като летаргия. Когато обаче сирената съзрее и вече може да ражда деца, тя бива отвеждана под повърхността за пречистване. По време на този процес всяка водна клетка в човешкото тяло се замества с океанска вода, което превръща къпането, плуването и пиенето на солена вода в жизнена необходимост. Ние с Рейна и Зара бихме пресъхнали до смърт, ако не попълваме редовно запасите си.

— Това ли се случи с вас преди няколко дни? — попитах.

— Да. От две години насам Рейна ми дава само толкова, колкото да оцелявам ден за ден. Това ме държи физически слаба, което влияе и на сетивните ми способности. Тая схема работеше толкова добре, че дори не забелязах колко съм се обезводнила, докато ти не ми помогна. Но оттогава вече чувам мислите им.

Почувствах погледа на Саймън върху себе си. Бях му разказала за идването си до къщата на Марчанд, за да навестя Пейдж, и как случайно се натъкнах на Бети… но не му казах всичко, което научих тогава.

— Защо й е на Рейна да постъпва така? — попита Кейлъб.

— Дъщеря ми винаги се е интересувала от пределите на собствената си сила. Тя е наясно, че промених своя, за да съхраня живота на други хора, но въпреки това продължи да рови. Предполагам, защото никога лично не е виждала разрушителния ефект от тази сила… но сега, когато знае какви са последиците, нямам представа защо продължава. — Тя замълча. — Така или иначе, когато с мен се случи злополуката, Рейна се възползва от физическата ми слабост и ме поддържаше немощна, за да може да развихри силите си, без някой да й се меси.

— Ами Пейдж? — попитах. — Тя не плува всеки ден и въпреки това се чувства добре.

— Сирените не се нуждаят от постоянно зареждане на запасите, докато не минат през процеса на пречистването. Пречистването на Зара се случи малко след злополуката с мен. Цялото внимание на Рейна беше съсредоточено върху нея. Искаше да я научи как да използва красотата си, как да укрепне след пречистването и да й помогне да развие силата си, преди да се прехвърли на Пейдж. Пречистването на Пейдж трябваше да стане това лято… но за нещастие тя първо забременя. Затова страда толкова. Тялото й не е достатъчно укрепнало, за да даде на бебето всичко, от което то се нуждае. Затова е толкова болна.

— Наближаваме — внезапно я прекъсна Кейлъб, смъкна се ниско на седалката и запуши уши.

Аз също почувствах присъствието на Зара, но не го показах.

— Зара има сметки за уреждане с Кейлъб — обясних на Бети, когато завихме по тесен път, който вървеше успоредно на „Мейн стрийт“. — Тя го преследва, но той…

— Обича Джъстин — довърши Бети с тих глас. — Зная.

Спряхме зад малка горичка в противоположния край на паркинга, далеч от щанда за рибена чорба. Няколко метра по-нататък Луис и останалите служители сервираха супа на оживена тълпа, събрала се около тяхната фестивална сергия.

— Пейдж е вътре — каза Бети, кимвайки към ресторанта. — Сега е сама. Не знае какво се канят да направят. Тя сигурно ще задава въпроси, но най-важното е да й покажете вашето одобрение и подкрепа. Кажете й каквото ви разказах току-що. Ако се наложи, кажете й и за Джонатан.

— Може би и Бети трябва да дойде с нас — предложи Кейлъб. — Пейдж ще повярва най-вече на баба си, нали така?

— Не мога — отговори Бети. — Те не знаят, че съм тук, защото не ме очакват и не се ослушват за мен. Продължават да си мислят, че съм още в стаята си, твърде слаба и болнава, за да се движа. Ако ме видят — или някой друг ги предупреди — тогава ще разберат, че нещо се е объркало.

— Можем ли да разчитаме, че е достатъчно силна за това? — попита Кейлъб, когато поехме през паркинга.

— На този етап нямаме голям избор — каза Саймън. — Според Мензурата разтворът трябва да избухне в центъра на техните атмосферни манипулации, за да има максимален ефект. А кой друг според теб е способен да преплува километър и половина под вода, без да си поеме въздух?

Той познаваше поне още един такъв човек, но не го изрекох гласно.

Продължихме да вървим напред и изгубихме следващите четиридесет и пет минути в опити да избегнем членовете на фамилията Марчанд, преодолявайки поредица от стълби заедно с останалите посетители. Всяка година фестивалът „Северно сияние“ привличаше амбулантни търговци от цяла Нова Англия, които продаваха всякакви домашно приготвени изделия — храна, мебели, бижута, покривки и юргани. Хората пазаруваха и ядяха по цял ден и нощ, навсякъде се носеше музика, изпълнявана на живо, и над водата избухваха фойерверки. Най-хубавата част обаче идваше след залез-слънце. Като почит към първите рибари в Уинтър Харбър всички светлини из магазините и ресторантите по „Мейн стрийт“ и по лодките във водата угасваха в един и същи миг и биваха заменени със стотици свещи и фенери. Тяхната топла светлина обливаше целия град, а пристанището заприличваше на звездно небе.

— Трябва да вървя — каза Кейлъб, щом стигнахме кея. Небето се здрачаваше и облаците се трупаха все по-гъсти и по-плътни над водата. — Ще я накарам да се пораздвижи. Телефонът е в мен, ако се наложи да поискам помощ, пък и ако ви потрябвам.

Разбирах защо чувствата на Джъстин към Кейлъб са се усилвали все повече, колкото по-дълго време е прекарвала с него, и сърцето ми се сви за тях двамата, докато го гледах как се приготвя. Изглеждаше толкова съсредоточен, толкова решителен, толкова доволен да направи поне нещо в отплата за всичко онова, което им беше отнето на двамата с Джъстин. Щеше ми се и мама да е тук, за да го види. Дори тя не би могла да остане равнодушна в този момент.

— Бети се гмурка в единайсет и петнайсет — каза Саймън, — значи Зара трябва да е там до…

— Единайсет и четирийсет — довърши Кейлъб. Той си сложи слушалките на айпода, прикри ги с още един чифт добре уплътнени стереослушалки и така наду музиката, че я чувах дори от три крачки разстояние.

Грабнах ръката му, когато понечи да се отдалечи, и го прегърнах силно.

— Благодаря ти — прошепнах над рамото му. — Благодаря ти, че правиш това, че си бил край нея, когато е имала нужда от теб, и че…

— Всичко е наред — каза той и ме стисна в прегръдката си. — Когато обичаш някого толкова, колкото аз обичах сестра ти, няма нещо, което не би направил за него.

Сестра ти. Тези думи кръжаха из главата ми, докато го наблюдавах как изчезва в тълпата, без да се обърне повече назад.

— Той ще се справи, нали? — попитах, без да откъсвам очи от мястото, където се изгуби.

— Мисля, че вече не бихме могли да го спрем, дори да искаме — каза Саймън.

Кимнах с глава, без да съм уверена дали наистина е така, но за едно бях сигурна — вече е твърде късно.

Над главите ни небето постепенно от сиво ставаше черно и първите капки започнаха да падат.

— Той обаче има право.

Не усещах дъжда по лицето си, когато се обърнах към него.

— Когато обичаш някого толкова силно — започна той, обви ръце около кръста ми и нежно ме придърпа към себе си, — би направил всичко, за да го предпазиш и защитиш. Ще сториш всичко по силите си, за да е щастлив.

Сведох поглед, когато доближи лице до моето. Това беше грешно. И щеше единствено да направи неизбежното още по-трудно.

— Ванеса — прошепна той и дъхът му стопли устните ми, — преди да се е случило нещо тази нощ, бих искал да знаеш, че… Имам нужда да знаеш, че аз…

— Съжалявам — казах и се отдръпнах. Посегнах към телефона в джоба на дънките си, доволна, че успях да чуя звъненето, въпреки думкането на сърцето си. Радвах се, че обаждането прекъсна Саймън, преди да е успял да каже нещо, за което би съжалявал по-късно, и вдигнах, без да проверя кой се обажда.

— Ванеса? О, благодаря ти, боже!

— Здрасти, татко. — Затворих очи, щом чух гласа му. Не бяхме говорили, откакто видях снимката му с Шарлот в албума на Рейна.

— Всичко наред ли е там? Майка ти се притеснява за теб и не беше на себе си, когато се чухме за последно, а сега място не мога да си намеря от тревоги за вас.

— Ние сме добре — отговорих, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм стъписана. — Просто двете постепенно се нагаждаме една към друга… но иначе сме добре.

Той се поколеба.

— Съжалявам, че не бях още по-грижовен към теб. Сигурно допуснах грешка, но исках да те оставя известно време сама със себе си. Смятах, че имаш нужда от време, за да се възстановиш.

— Благодарна съм ти за това — отговорих, отдръпвайки се от Саймън. Наоколо беше станало толкова тъмно, че се надявах да не забележи как пламти лицето ми, пък и за всеки случай исках да избегна въпросите му. — Хващаш ме по средата на нещо обаче. Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Естествено. Утре ще си поговорим. Ще взема влака и ще пристигна за обяд.

Опитах се да си представя какъв ли ще е животът тогава и къде ще съм аз утре по обяд, но не успях.

— Звучи чудесно. Приятно пътуване.

— И… Ванеса — добави бързо той, — обичам те. Моля те, не го забравяй.

Потиснах сълзите си. Де да можех да му отвърна със същото.

— До скоро.

Очаквах да се почувствам наранена, объркана и даже гневна при първия разговор с Големия бащица след всичко онова, което вече знаех. Но не предполагах, че едно много по-силно чувство ще надделее над тях — тъга.

— Трябва да вървим — каза нежно Саймън, когато затворих телефона.

Кимнах и хванах ръката му. Държах го здраво, докато си пробивахме път през тълпите от деца и семейства. Рано или късно щеше да се наложи да го пусна да си отиде, но още не бях готова за това.

Присъствието на Саймън ме успокояваше и вече бързо можех да се съсредоточа върху предстоящата задача. Когато стигнахме ресторанта, Луис и повечето хора от персонала бяха заети със сервирането на супа и сандвичи на дълга опашка от клиенти. Затова не забелязаха как двамата със Саймън минахме зад щанда и се промъкнахме през задния вход на ресторанта.

Открихме Пейдж в трапезарията. Седеше на един стол и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нас и когато приближих, видях, че очите й са затворени.

— Пейдж? — повиках я тихо.

Тя отвори очи и се изопна на стола, притискайки корема си с ръце.

— Ванеса. Какво правиш тук?

Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.

— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.

— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.

Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.

— Как си?

Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.