Триша Рейбърн - Сирена

— Ужасно.

Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.

— Джонатан идвал ли е да те види?

— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.

Явно още не знаеше.

— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?

Тя се опита да се усмихне.

— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…

— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?

— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.

— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?

— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.

Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.

— Моля те, хвърли един поглед на това.

Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.

— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.

— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.

После вдигна очи.

— Гаджетата на Зара.

— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.

Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.

— Не познавам нито един от тези хора.

— Ти не, но майка ти ги познава. Нейните приятелки — също.

Докато тя продължаваше да разглежда, хвърлих поглед през прозорците откъм лицевата страна на ресторанта. Дъждът валеше все по-силно и хората се криеха под шлиферите и чадърите си. Някои вече бързаха към колите, сякаш притеснени да са толкова близо до водата при това лошо време.

— Пейдж — продължих, обръщайки се отново към нея, — знам, че ще ти е трудно да го понесеш, а имаш и други грижи в момента… но нещата ще се влошат, ако още сега не ти кажа всичко. В противен случай за всички ни ще стане зле. — През прозореца, който гледаше към пристанището, можех да видя как небето почернява и водата става все по-неспокойна. Върху нея подскачаха като светулки в стъклен буркан фенерите на лодките, които се прибираха по доковете.

Дишането й ставаше все по-учестено.

— Казвай по-бързо каквото имаш да ми казваш, защото Зет ще дойде всеки момент.

— Пейдж… Зара няма да се върне. Сега тя е с Кейлъб Кармайкъл.

— Какво? — Тя тръсна глава. — Но тя ми каза…

— Много от нещата, които Рейна и Зара ти казват, не са истина, а доста други изобщо не ти казват.

Първата светкавица разцепи небето. Пейдж се хвана за корема и потрепери от болка.

— След злополуката с Бети — продължих бързо, — майка ти я е държала заключена, за да не се възстанови. Искала е Бети да остане немощна, за да не й попречи.

— Да не й попречи ли? — Тя пак прихвана корема си и простена. — За какво?

— За Ксавие Купър. Макс Хокинс. Алекс Смит.

Пейдж отвори уста, за да се възпротиви.

— Нали каза, че Зара е започнала да излиза с момчета преди две години — прекъснах я бързо. — Бети също е пострадала преди две години. Бас ловя, че най-напред е била злополуката с Бети.

Тя затвори уста и не отрече.

— Налагало се е да изчакат Бети да им освободи пътя. След инцидента, когато вече не е могла да се грижи за себе си, те са я контролирали и най-после са започнали да правят онова… за което са родени.

— За какво са родени? Да въртят ресторанта и да привличат туристите ли? Защото точно с това се занимават.

— Освен това те правят нещо, с което привличат мъжете. Или поне мъжете си мислят, че ги харесват.

— Ванеса — каза тя, поемайки си немощно дъх, — зная, че Зара има много гаджета, но тя изглежда страхотно. Естествено, че мъжете ще я харесват.

— Не става въпрос само за това как изглежда. Става въпрос коя — какво — е тя. За това какво са те двете. — Замълчах. — Какво сте вие.

Тя ме погледна.

— Трябва да намеря Рейна — каза и се опита да стане.

— Те са сирени — продължих, повишавайки глас. — Като онези, за които сме чели в училище, само че истински. Те промиват мозъците на жертвите си, докато мъжете съвсем не си изгубят ума, после ги завличат в морето и ги убиват. Така е станало с всички гаджета на Зара — те не просто са напуснали Уинтър Харбър, след като тя им е разбила сърцата. Защото точно това се е случило на всички мъже, които се удавиха това лято. Същото ще стане и тази нощ, ако не ги спрем.

— Ванеса, Зет може и да е зла, но това не я прави…

— Може и да ти звучи откачено, безумно даже, но помисли все пак. — Погледнах през рамо, когато стъклените вази по масите зазвъняха след поредната гръмотевица. — Преди злополуката Бети е плувала с часове всеки ден. Рейна е във водата по няколко пъти дневно. През последните две години Зет все по-често ходи да плува. Всички вие се къпете със солена вода.

— Била си у нас. Знаеш, че къщата е стара и е почти потопена в океана. Просто така работи старата канализация.

Наведох се към нея.

— През последните няколко седмици всеки път, когато си се чувствала зле, Рейна ти е давала да пиеш солена океанска вода. И това ти помагаше, нали? После си се чувствала по-добре.

Тя се поколеба, после кимна.

— Това е процес, през който преминават сирените в един определен момент от живота си — обикновено когато съзреят достатъчно, за да имат деца. При Зара е станало по-късно заради Бети.

— Ами аз? — попита тя, свеждайки поглед към корема си.

— Ти си забременяла — отговорих. — Но тялото ти още не е съвсем готово за това. Затова се чувстваш зле.

Тя погледна към мен, после към пристанището.

Внимателно подбрах следващите си думи.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа.

Изпъстрените й с бели точици очи срещнаха погледа ми, после се отклониха към вестника, който й подавах.

— Джонатан — прошушна тя, докато четеше заглавието.

— Съжалявам, Пейдж — казах нежно.

— Недей — отговори тя с укрепнал, висок глас. — Това не е той. Това не е моят Джонатан.

Замълчах.

— Напротив, той е. Рейна е знаела колко си привързана към него и не е искала чувствата ти да попречат на…

— Ванеса, престани! — извика тя, но гласът й се пречупи. После хвърли вестника и сграбчи корема си. — Разбра ли? Просто престани. Моля те. Повече нищо не мога да понеса.

Сърцето ми биеше до пръсване, когато тя тихо заплака. Погледнах към Саймън, който отново кимна. Знаех, че скоро трябва да тръгваме, затова се наведох към нея, сложих ръка върху нейната и опитах отново.

— Съжалявам. Наистина. Зная, че е трудно за вярване, но всичко това е истина. Между дневниците на Бети и Зара…

— Дневникът на Зара ли? — Очите й светнаха и тя обърна глава към мен. — Как си позволяваш?

— Пейдж, Джъстин Сандс беше моя сестра.

Лицето й прежълтя. Тя знаеше за кого говоря.

— Тя се удави, защото скочи на неподходящо място в неподходящо време. Удави се, защото в края на краищата сирените са я завлекли под водата. И, да — прочетох дневника на Зара, за да се опитам да разбера нещо повече. — Извадих го от чантата си и й го подадох. — В нощта преди да почине сестра ми, не успя да ми каже всичко, което може би е искала. Всичко онова, което сестра ти би трябвало да ти каже — и тя ще го направи, стига наистина да те обича — е тук.

Тя взе дневника. Беше по-дебел в сравнение с последния път, когато го видя, защото сега в него бяха пъхнати и преведените от Кейлъб страници.

Тя тъкмо се канеше да го отвори, когато в трапезарията настана мрак.

Обърнах се бързо към Саймън, но не можах да го видя.

Всъщност нищо не виждах. През последните години това беше моментът, когато в градчето електрическите светлини биваха заменени от свещи и фенери. Сега обаче небето остана тъмно.

— Спокойно — прошепна той, слагайки ръце на раменете ми. — Тук съм.

Стъклата на прозорците около нас трепереха под напора на дъжда и вятъра. Прозорецът зад Пейдж се напука, когато едно голям леден къс удари в него.

Дъждът постепенно преминаваше в градушка, а нашето време изтичаше.

Посегнах към телефона, но ръцете ми така трепереха, че на два пъти ми се изплъзна, преди да го извадя от джоба си и да успея да отворя капачето.

Светлината на екрана му стигаше, колкото да видя Пейдж, застанала неподвижно край прозорците, които гледаха към пристанището.

Не казах нищо, просто застанах до нея.

Светкавиците избухваха в небето като фойерверки. Сребърни снопове светлина разделяха небосвода на тънки черни колони. За разлика от светкавиците обаче те не идваха от облаците над нас.

Издигаха се от водата.

Трептящите лъчи започваха постепенно да придобиват форма. Усещайки топлината от тялото на Саймън зад себе си, аз се чувствах много по-спокойна от обикновено, когато забелязах върху разпенената вода в пристанището да се появяват женски фигури, а сребърните струи светлина, насочени към небето, се увеличиха. Сега бяха осем. Ако се съди по светлинните пътеки, които грееха все по-ярко изпод водата обаче, явно щеше да има и още.

Кристабел.

Дъхът ми спря. Гласът в главата ми не беше на Джъстин.

— Кристабел.

Главата на Пейдж се извърна към мен.

— Какво каза?

Погледнах я.

— Кристабел.

Лицето й пребледня.

— На никого не съм казала името на бебето си. На нито един човек.

— Не е било нужно — усмихнах й се тъжно. — Бети го е чула в мислите ти.