Мъжете. Те очакваха своите нови жертви.

Откъм кръга се разнесе висок пронизителен тон. Отначало беше по-нисък, но постепенно се усили, сякаш някой беше завъртял копчето на звука докрай. Сърцето ми подскочи, когато се появи една самотна сирена. Не успях да видя лицето й, но я разпознах веднага.

Рейна. Макар устата й да беше затворена, тя издаваше постоянния висок звук, който накара останалите сирени да сведат очи, а водата — да се развълнува около тях.

Сирените запяха със затворена уста, а меките звуци се смесиха помежду си, образувайки приятно успокояващо съзвучие.

Погледнах часовника. Единайсет и петдесет и шест.

Почаках, докато всички погледи се събраха в центъра на кръга, после се стрелнах към съседната скала. Очите ми заоглеждаха скалистите кули, следейки за самотен сребрист отблясък, идващ от някоя тъмна пукнатина или процеп.

Нищо. Единствената светлина идваше откъм стената, която плуваше над кръга от сирени, и от самия него.

„Тук, Неса…“

Очите ми се ококориха, като чух гласа на Джъстин.

„Погледни нагоре…“

Но те също я чуха — престанаха да пеят, щом тя проговори.

Изскочих иззад прикритието се. Капсулата тъкмо преминаваше през стената и Рейна вече плуваше към нея, за да я пресрещне. Заритах с крака, загребах водата с ръце и заплувах напред, колкото ми държат силите. Една сирена ме забелязаха и нададе пронизителен предупредителен звук, с който разсече главата ми като с брадва. Болката беше милион пъти по-силна от тази, която ми причиняваше присъствието на Зара. Краката ми се вдървиха незабавно и трябваше да спра да греба, за да стисна главата си с ръце. Опитах да се оттласна с крака, но сигналът за тревога се засили, а болката стана непоносима, щом всички сирени се присъединиха. Когато безжизненото ми тяло се отпусна във водата и започна да потъва надолу, успях единствено да вдигна очи и да видя как Рейна наближава капсулата в мига, когато стената от светлина започна да се променя.

Те наближаваха. Идваха към мен, а аз дори не можех да помръдна.

Звукът се разрасна. Пропадах към кръга с главата надолу, давайки си смътно сметка, че светлината помръква. Когато тялото ми меко се отпусна на пясъка, наоколо вече беше непрогледен мрак.

Светлината беше угаснала и чудовищата нападаха.

Опитвах се да се надигна, когато нещо рязко издърпа ръката ми. Някаква сила ме вдигна от дъното и ме понесе спираловидно нагоре. Движехме се толкова бързо, с толкова голяма скорост, че загубих представа кое е нагоре и кое — надолу.

Не се опитах да се съпротивлявам или отскубна. Това сега нямаше никакво значение. Единственото, на което се надявах, беше Джъстин да ми проговори, да ми помогне.

Виеше ми се свят и краката ми все още бяха безжизнени. Сирените бяха престанали да надават сигнала за тревога и сега пееха. Над кръга се надигна нежно зарево, когато очите им засветиха като нощни светлини. Това бе достатъчно, за да видя, че се намирам на една от скалите високо над техния кръг и че откъм повърхността се спускат още сирени, предвождащи объркани, но щастливи мъже по шорти и тениски.

Мъжете се намираха на повече от километър и половина под повърхността, но не бяха мъртви — поне още не.

Водата около мен внезапно се разбунтува. Ръцете ми се вдигнаха нагоре и някаква тежест мина покрай тях, преди да легне върху раменете и гърба ми.

Опитах да различа лицето на сирената пред мен, но за разлика от останалите, нейните сребърни очи бяха мътни. Не можех да разбера нищо, преди една друга сирена да се втурне към нас. Нейните очи прорязваха водата като светлината на фар, чийто лъч сече нощното небе.

Очите ми се ококориха, когато светлината откъм наближаващата сирена стана по-ярка. Беше Зара. Сега изглеждаше различно — бе тъжна, вместо да е гневна, изплашена, вместо да е зла и заплашителна — но въпреки това беше тя.

Докато вдигна очи, тя беше изчезнала. Най-напред заплува към сирената, която ме беше измъкнала, а после — обратно към кръга. Сиянието наоколо помръкна, когато и втората сирена се стрелна след нея.

Посегнах с две ръце, щом гърбът ми завибрира.

Капсулата. Зара ми беше донесла вледеняващата бомба. Бийкман беше казал, че контролният панел отстрани ще забръмчи, когато водата изстине достатъчно, за да може Саймън да предизвика детонацията.

Погледнах надолу към кръга от сирени и ги видях да се носят като омагьосани към мъжете. Сърцето ми замря, когато мъжете прегърнаха жените, които ги бяха завлекли под водата.

Капсулата отново извибрира. Затворих очи, представих си Саймън, който чакаше някъде на повърхността… и се оттласнах от скалата.

Гледах да се държа високо над кръга от сирени, докато се насочвам към центъра му. Посегнах назад, когато се озовах над мъжете. Заопипвах с пръсти, докато открих бутона, който щеше да освободи капсулата от гърба ми. Усмивките на мъжете ставаха все по-широки, докато сирените пееха за тях, и аз си представих безжизнените им ухилени лица на следващия ден — също като на удавниците, но по съвсем различна причина.

„Пей, Ванеса…“

Дръпнах се назад, сякаш нещо ме прониза. Погледнах надолу и видях как всяка сирена се беше вкопчила в някой от мъжете… всяка, с изключение на една.

„Трябва да пееш…“

Бети. Изглежда, никой друг не я чуваше, нито пък забелязваше как ме наблюдава, докато плувам над тях, но аз чувах съвсем ясно гласа й в главата си.

Какво искаше да каже с това да пея? Как? Защо? И с какво щеше да ми помогне това, освен да привлече нежелано внимание?

„Все още има шанс да ги спасиш…“

После го чух. Мек, игрив звук, който набъбна и се пръсна на милиони малки звучи. Някои бяха високи, други меки и приглушени. Някои остри, други — ниски. Те се блъскаха в скалите, рикошираха от пясъчното дъно и попиваха във всичко под повърхността на водата. Звучаха така, сякаш идваха от различни източници, произведени от цял симфоничен оркестър сирени… но всъщност пееше една-единствена сирена.

Аз.

И когато освободените от магията мъже погледнаха нагоре, а сирените заприиждаха на рояк към мен, аз освободих бутона, който щеше да скове в лед Уинтър Харбър за първи път в историята му.

Сребърната светлина заструи нагоре. Оттласнах се с крака, за да избегна светлия лъч, после заплувах към повърхността. Капсулата потъна някъде под мен, но аз не се обърнах, за да видя къде ще падне. Не погледнах назад, за да разбера и дали сирените все още ме преследват.

По-късно, когато ни извадеха от водата и вече се възстановявахме в болницата, щях да се опитам да опиша на Саймън какво е усещането. Щях да му разкажа как пеенето набира сила, преди да замре; как ледът се разпространява като пожар; как чувах звука на кристализиращата вода. Щях да му кажа как плувах колкото ми държат силите, докато ледът не стигна краката ми и вече не можех да ги движа.

Но тогава, когато капсулата експлодира и сребрист леден облак се понесе към нас, си давах сметка само за едно — аз се усмихвах.

Уинтър Харбър замръзваше в средата на юли… но аз се усмихвах.

Глава 26

— Не се бой — казваше татко, стискайки и двете ръце на мама.

— Не се боя.

— Цялата трепериш.

— Разбира се, че ще треперя. Бях на крачка от това да си счупя ръката, крака, гръбнака, врата…

— Чудо.

Тя спря да се оплаква, само за да хвърли една усмивка на татко.

— Ти си моето чудо.

Извърнах очи, когато той се наведе да я целуне за четвърти път, откакто бяха стъпили на леда. Преди седмица ме изписаха от болницата и сега се възстановявах в къщата край езерото, а през времето, когато не ме наглеждаха, не ми сервираха чай и не ме загръщаха с още едно одеяло те двамата се прегръщаха, целуваха и усмихваха един на друг. Когато изгубиха Джъстин, това ги отчужди един от друг, но когато изгубиха Джъстин и едва не изгубиха мен, очевидно между тях отново припламна нещо, на каквото не бях ставала свидетел, откакто се помня. Това беше хубаво… но самата аз не знаех как трябва да се чувствам в такива моменти.

— Хванах те — казваше в този момент татко, обвивайки талията й с ръце. — Няма да ти позволя да ми избягаш.

— Ванеса — провикна се мама през рамо, — ще поискам помощ, ако падна пак, но в случай, че спасителят не чуе…

— Ще пратя шейната на бърза помощ — казах.

— Ще се справиш ли, дечко? — провикна се татко. — Извикай, ако има нещо, нали?

Кимнах, макар че нямаше нищо, от което да се нуждая. Татко се придвижваше стабилно, но глезените на мама се огъваха като варени макарони в кънките. Успокояваше ме това, че спасителят все още беше на поста си, дори когато цялото крайбрежие замръзна. Той продължаваше да седи на вишката и да оглежда леда наоколо, въпреки че сега беше облечен с грейка и пухено яке и носеше ръкавици и ушанка, вместо бански костюм и фланелка на спасителната служба на Уинтър Харбър. Но той не беше единственият, екипиран за зимни условия. През последните две седмици, откакто се хвърлих от Скалите на Хиона, по небето не се беше появило ни едно облаче, но въпреки това температурата не се покачваше над нулата. Химическата бомба на Саймън, комбинирана с атмосферните манипулации на сирените най-после бяха оправдали името на Уинтър Харбър33 — макар и в разгара на лятото. Въздухът постепенно се затопляше, но според Саймън ледът щеше да се разтопи чак в началото на есента. Така че, докато жителите и курортистите в останалата част от крайбрежието на Мейн продължаваха да плуват и да се возят на лодки, всички в Уинтър Харбър извадиха от гардеробите и шкафовете зимните си дрехи и излязоха на леда.

Аз още не бях стъпвала върху него и не мислех, че изобщо ще го направя, но ми беше приятно да седя отстрани и да гледам как хората се пързалят с кънки, играят хокей и се опитват безуспешно да ловят риба под леда. По мое мнение дори ледът в пристанището никога да не се разтопи и градът да остане завинаги скован от зимата, това нямаше да е кой знае каква загуба. Не съществуваше риск онова, което е под леда, да оживее след покачването на температурата, но въпреки това усещах огромно облекчение всеки път, когато поглеждах към водата и виждах твърдата непробиваема повърхност.

— Знам, че много преживя, и не бих искал отново да те подлагам на изпитание — каза Саймън, присядайки на пейката до мен, — но все пак не мога да не отбележа, че според мен майка ти се усмихва.

Това ме разсмя.

— Ето още един пример за това как невъзможното внезапно става възможно. На всичкото отгоре тя си е взела отпуска чак до края на лятото.

Той ми подаде сандвич, увит в алуминиево фолио, и картонена кутия.

— Това е в чест на първия ти ден навън — яйца, наденички и сирене върху хлебче, а в добавка — най-новия хит на Уинтър Харбър — горещ шоколад. Прецених, че още е доста студено за сок от диня и гуава.

— Прекрасно — казах, поемайки закуската. — Благодаря ти.

В продължение на няколко минути се хранехме, без да говорим. За разлика от първия път, когато закусвахме заедно това лято — в субаруто, тръгнали да търсим Кейлъб — сега мълчанието не беше неловко. След всичко, което преживяхме заедно, да седим и просто да си мълчим беше истинско облекчение за нас.

— Ходих в болницата тази сутрин — каза той най-накрая.

Кимнах. Той навестяваше жертвите всеки ден и редовно ми разказваше последните новости около състоянието им по време на кратките си визити вечер в къщата ни край езерото.

— Мъжете се възстановяват. Продължават да спят много, но лекарите твърдят, че са адекватни, когато се събудят.

Погледнах го.

— И все така не казват нищо за онова, което се е случило…?

Той поклати глава.

— По всичко личи, че нищо не помнят. Лекарите го приписват на атмосферните аномалии, каквато диагноза поставят и на всички останали.

Загледах се към пристанището.