— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…

— Когато го открием.

Той леко въздъхна.

— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.

— Разбирам…

Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.

— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.

Сведох поглед и започнах да въртя безцелно сламката в празната чаша от сок. Саймън не си даваше сметка, че онова, което искам да питам Кейлъб, далеч надхвърля онази конкретна нощ и обхваща дните и месеците, довели до нея. Даже представа нямаше колко много разчитах Кейлъб да ми даде отговор на всичко, което според мен трябваше да знам за Джъстин и последните две години — а защо не и преди това — но което все още беше тайна за мен.

— Убеден съм, че ще ти каже всичко, което би искала да знаеш — продължаваше Саймън, — но ще му помогнем, като го оставим сам да реши кога да го направи. Твоето присъствие ще му напомни за нея… а не искам да продължава да бяга и да се крие.

Кимнах с глава.

— Разбира се, че няма да го притискам, докато не прецениш, че е уместно.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти.

После излезе от колата и аз с удоволствие го оставих да води. Идеята да дойдем на пристанището беше добра. Не мислех, че някой от двама ни наистина очаква да открием Кейлъб на това място, но той работеше тук като обслужваш персонал от тринайсетгодишен, когато заякна достатъчно, че да може да вдига маркуча на колонката за гориво и да зарежда лодките. Слушахме истории от пристанището почти всеки ден през ваканциите си тук и знаехме, че някои от колегите на Кейлъб са и едни от най-добрите му приятели. Все някой от тях трябва да знае накъде е тръгнал.

Последвах Саймън до канцеларията на пристанището, която представляваше едностайна барака, обкичена с разноцветни шамандури като отрупано с играчки коледно дърво.

— Я виж ти какво се е хванало на куката! Чакай, чакай… това си ти, нали? — Капитан Монти свали очилата си, изтри стъклата им с края на моряшката си жилетка, декорирана с множество джобове, и отново ги върна на носа. — Изглеждаш малко по-едър от голямото момче на Кармайкъл, както го помня, но няма да забравя тая ухилена физиономия.

— Не ви се привижда — каза Саймън, разтърсвайки ръката на капитан Монти. — Тази година влязох в училищния отбор. Оказа се, че гребането по три часа дневно помага не само да хванеш добър загар.

Значи това било.

— Тенът ти също не е лош, като стана дума за това. — Капитан Монти опря длани на плота пред себе си и се надвеси напред. — А кого си ни довел? Истинска красавица.

Незабележимо поклатих глава, когато Саймън ме погледна. През последните години на няколко пъти се беше случвало да се срещна с капитан Монти, но явно не бях оставила никакъв спомен в него. А и сега не беше време да му припомням предишните ни срещи, защото не ми се искаше да отговарям на въпроси за случилото се с Джъстин.

— Това е Ванеса. Приятелка от училище.

— Ум и красота, а? Ти винаги си бил умник, момчето ми.

Капитан Монти изви вежди по начин, който би трябвало да ме вбеси, но аз не се ядосах, защото това беше капитан Монти.

— Идвам — продължи Саймън, — защото се надявах, че може да ми помогнете за нещо.

— Само кажи какво. На всичко съм готов, само не искай голямата „Барбара Анн“. Тя е моя.

Погледнах през прозореца зад капитан Монти. „Барбара Анн“, старото рибарско корабче, закотвено на едно и също място от трийсет години, все така се поклащаше над водата недалеч от канцеларията.

— И през ум не ми е минало да поискам такова нещо — усмихна се Саймън и хвърли един поглед на корабчето. — Капитан Монти, чудехме се дали не знаете нещо за Кейлъб.

Рунтавите бели вежди на капитан Монти се свиха. Той изгледа Саймън, сякаш не можеше да повярва, че го пита подобно нещо, после погледна мен, като че имах някаква вина за всичко това. Измъкна молива иззад ухото си, където беше обичайното му място, придърпа жълтеникавата купчина квадратни листчета за бележки към себе си и взе да ги изучава.

— Знам само, че не се е мяркал наоколо през последната седмица и нещо — това не е добре за работата и съжалявам, че ви е зарязал точно в началото на сезона. Не е ли ставало дума къде се кани да ходи?

Капитан Монти се наведе ниско над купчината листчета и взе да записва нещо там. Изглеждаше така, сякаш изобщо не ни чува, или пък беше решил да не ни обръща внимание, докато не се откажем и не си тръгнем, но после внезапно взе да се хихика. Отначало тихичко, след това все по-силно, докато звукът не бликна през напуканите му устни и раменете му не започнаха да се тресат.

Саймън се усмихна.

— Да не пропускам нещо?

— Съжалявам… наистина. Нямах намерение да се смея. — Капитан Монти изпусна тежка въздишка. — Просто брат ти е от съвсем друго тесто. Дадох му работа, прилична заплата, безплатно гориво и колкото сепии успее да наниже на куката си, а той просто си вдигна дърмите и напусна. Почувствах се като глупак, когато просто изчезна, без да каже и думичка на някого. Но явно не съм единственият, който късно го е разбрал.

— Какво да е разбрал? — попита Саймън.

Капитан Монти го погледна над очилата.

— Че е напуснал. Че ме заряза, защото не му повиших заплатата с толкова, колкото не бих могъл да му дам и след десет години, и за няколко модни спортни ризи в добавка. — Той се намръщи. — Да си замине, без да каже и думица на мен е едно, но да не се обади на собствения си брат? Човек би казал, че това е доста ясен знак, че не сте на прав път.

— Съжалявам, капитан Монти… Твърдите, че Кейлъб е напуснал, само защото не сте му дали няколко долара отгоре?

— И няколко модни спортни ризи. И ти можеш да си вземеш, ако искаш. Казаха ми, че ги продавали в магазина за сувенири.

Той се обърна и взе жълта кутия с рибарски такъми от рафта над малкото си метално бюро. Във „Фар“ всичко е модно — магазина за сувенири, ресторанта, салона за маникюр, масажите.

— Да не би Кейлъб да ви е напуснал заради курортния и спа комплекс „Фар“? — попитах. „Фар“ беше открит миналото лято и бързо си спечели име на най-екстравагантното и скъпо място в радиус на сто и шейсет километра около Уинтър Харбър. Местните го бойкотираха, но той се ползваше с протекциите на няколко влиятелни летовници, които го одобряваха главно заради факта, че създава стотици нови работни места.

— Нищо не разбирам — каза Саймън. — Той обичаше работата си тук. Броеше дните от Деня на Колумб16, когато покривахте с платнище и последната лодка, до Деня на загиналите във войните17, когато отново пускахте лодките по вода.

Капитан Монти се правеше, че търси нещо из отделенията на кутията с рибарски такъми.

— На мен също ми харесваше да се навърта наоколо. Брат ти беше добро момче и работяга. Но едно да знаеш от мен: Всичко се променя. Момчетата порастват. Направил е, каквото е направил, защото така е решил и аз не го виня за това. Щеше ми се обаче сам да ми беше казал.

— Дано нямате против да ви попитам, но щом като Кейлъб сам не ви е казал… тогава кой го направи?

Капитан Монти вдигна поглед към Саймън.

— Чувал ли си за Карсънс? Онзи, дето го намериха удавен на остров Мъркюри?

— Да — отговорихме в един глас двамата със Саймън.

Капитан Монти кимна.

— Той го направи. Беше един от главните застъпници на „Фар“ и дойде в края на миналото лято, на третия ден, откакто Кейл изчезна, без даже да звънне по телефона. Искаше да се запознаем и да ми благодари за страхотния работник, който съм им изпратил като приветствен дар от името на града. Можеш ли да си представиш? — Той ядосано изпъшка. — Както и да е. Явно Кейл така му е казал. Очевидно е искал така да си мисли. Е… оставих го да тъне в заблуда.

— Съжалявам.

Затаих дъх.

— Значи Карсънс е дошъл да ви благодари за Кейлъб в края на миналото лято, така ли?

— Двайсети август — отговори капитан Монти, — денят на фестивала на акулите. Помня го, защото брат ти много обичаше да мери улова.

Саймън наблюдаваше капитан Монти, сякаш очакваше кулминацията на шегата — онова: „Аха!“. Но нищо такова не последва. Знаех какво си мисли Саймън в този момент: Как, как така не е знаел? Защо Кейлъб не му е казал нищо? Как така е минала цяла година, без никой нищичко да заподозре?

Все въпроси, които и аз неведнъж си бях задавала.

Капитан Монти отново погледна Саймън.

— Всичко наред ли е? Имам предвид, като оставим настрана това, че цяла година хабер си нямал какво прави през свободното си време по-малкият ти брат.

Сведох очи. Знаех, че сега той ще започне да се пита дали Кейлъб наистина е в неизвестност, или просто е намерил някакво друго занимание, за което не си е дал труд да уведоми някой от близките си.

— Всичко е наред — отговори Саймън. — Въпрос на лоша комуникация, предполагам.

— И на най-добрите се случва. Само чакай нещата с тази тук да станат сериозни — тогава непрекъснато ще страдаш от лоша комуникация.

Усмихнах му се любезно, когато ми смигна.

— И да се пазите — подвикна след нас капитан Монти, докато излизахме от канцеларията. — Внимавайте за акули!

Застинах при това предупреждение на капитана.

— Акули ли?

— Това лято те имат много работа — каза той. — Покрай бреговете гъмжи от рибни стада и хората с лодки виждат какво ли не. Някои даже мислят, че точно това е станало с Карсънс. Той не беше много нахапан, но се смята, че акула го е довлякла до брега, преди течението да й отнесе улова. Ако водата е била достатъчно дълбока, за него нямаше да е проблем да доплува до брега в тая буря.

Тръснах глава, за да разсея неясната тревога, която се надигаше в мен, докато напускахме бараката и вървяхме през паркинга. Когато стигнахме субаруто, вече бях успяла да я потисна дотолкова, че да се съсредоточа върху сегашната ни задача.

— Нищо не разбирам — повтори пак Саймън, когато вече бяхме в колата. — Това не беше просто работа за през лятото за Кейлъб. Той никога не е идвал тук заради парите — ако те му бяха толкова важни, щеше да отиде в някой от ресторантите, щеше да се хване да паркира коли или да мие чинии.

— Имаш ли някаква представа защо не ти е казал? — попитах внимателно.

Той седеше, вперил поглед през предното стъкло.

— Никаква — отговори най-накрая. — Ни най-малка. Не сме си приказвали много, откакто отидох да уча, но ако е напуснал на двайсети август, тогава все още бях тук. Заминах чак следващата седмица. През тия няколко дни ходехме често за риба… но той нищо не каза.

— Може би не е искал да те тревожи. Или пък е решил, че си имаш достатъчно грижи покрай заминаването.

— Може и така да е — каза той, но в гласа му имаше колебание.

— Искаш ли да се поогледаме още наоколо? Да поразпитаме дали някое от останалите момчета не знае повече.

Той поклати глава и запали колата.

— Нали си виждала олтара на Монти в стаята на Кейлъб. Всички тия снимки и морски карти. Едва ли би казал на някой друг нещо, което е премълчал пред Монти.

Замълчах.

— С изключение на Карсънс.

— С изключение на Карсънс. — И той с въздишка подкара колата по алеята.

Петнайсет минути по-късно гледката през предния прозорец на субаруто коренно се промени и рибарските лодки и скромните моторници бяха заменени с двуетажни яхти в цвят слонова кост, които толкова стабилно стояха във водата, сякаш под тях имаше твърда земя. По просторните им палуби се виждаха жени, които се пекат на слънце, и мъже, които играят на карти, но никакви деца — най-вероятно защото бяха в каютите, погълнати от филми или видеоигри, или каквото там можеше да предложи един модерен киносалон.