— Бих… бих искала да ти поднеса поздравленията си — прегракнало каза тя.

Той отново се взря в очите й. Съвсем ясно се виждаше как вената на слепоочието му пулсира.

— Наистина ли?

— Д-да.

Внезапно Дом пъхна рязко ръце в джобовете си. При това движение лунните лъчи попаднаха върху сапфирените копчета на ризата му и скъпоценните камъни заблестяха.

— Колко си благородна.

Ан пое дъх. Той наистина знаеше.

— Не. Н-не съм… ни най-малко.

Искаше да спре да трепери. Но беше толкова изнервена… а и това, че погледът му отново бе вперен в устните й, усложняваше нещата още повече.

— На колко си години, Ан? — попита изведнъж Дом.

Ан навлажни устни с език.

— На осемнадесет — отговори тя с пресипнал глас. Лъжеше.

— Изглеждаш по-млада. Много по-млада. — Той извърна глава и сега пред очите й беше само съвършеният му профил.

Ан усети как въздухът, събран в дробовете й, излиза припряно на един дъх.

— На седемнадесет съм — призна тя шепнешком.

Той рязко обърна глава към нея. Кехлибареният му поглед я прониза.

— Ти си още дете.

— Н-не! — заекна Ан. — Не с-съм! Почти на осемнадесет съм, кълна се!

— Тази вечер — грубо каза той — ти си на седемнадесет, а не на осемнадесет… просто едно дете. — Изведнъж, необяснимо защо, изражението му се смекчи. — Ще ти мине, Ан. Обещавам ти.

Тя се взря в хипнотичните му очи.

— Не. Никога няма да ми мине.

Той се вкамени. Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се вдигна.

— Хайде, позволи ми да те заведа обратно вътре. Преди изчезването ни да е предизвикало клюки.

— Обичаш ли я? — чу Ан собствения си глас и в същия миг й се прииска да потъне в земята. Но също толкова силно й се искаше да узнае.

— Не. — Ръката му се вдигна и увисна във въздуха. После съвсем нежно обхвана бузата й.

Ан замръзна на мястото си.

Никога досега не я беше докосвал. Докосването му бе най-изумителното усещане, което бе изпитвала през живота си. Ан затвори очи. Неспособна да се спре, тя извърна леко лице и го притисна към топлата му ръка.

— Не — повтори дрезгаво Дом. — Не я обичам. — Ръката му внезапно се сви в юмрук. Очите на Ан се отвориха и срещнаха неговите. Дъхът й секна; в зениците му имаше блясък, какъвто никога не беше виждала. Кокалчетата на стиснатите му пръсти погалиха лицето й. — Въпросът не е в любовта. Никога не е бил.

Тогава пръстите му докоснаха влажните й, разтворени устни.

— Дом… — прошепна Ан.

— Някой целувал ли те е някога, Ан? — рязко попита той. Ръката му, допряна до нейните устни, трепереше.

Тя поклати безмълвно глава.

Дом се взря в нея. Юмрукът му се притисна към извивката между шията и рамото й. Изведнъж пръстите му се разтвориха и обхванаха врата й.

— В такъв случай имам огромната чест — прошепна той, като се наведе към нея — да бъда първият.

Ан застина, неспособна да се усмихне, тръпнеща в очакване.

Устните му докоснаха нейните съвсем лекичко, едва доловимо. Ан беше разочарована. После той отново я докосна с устни — и пак толкова бързо, пак толкова за кратко. Ръцете на Ан се вкопчиха в раменете му. Той застина неподвижно, опрял лице до нейното.

И тогава устните му се разтвориха и се впиха в нейните. От гърдите й се изтръгна вик.

Дом я сграбчи във властна прегръдка. Целуваше я жадно, ненаситно. Ан престана да разсъждава. Притисна се към него, в него; прегърна го с все сила, готова да приеме целувката му, всичко. Внезапно езикът му докосна нейния. И също толкова внезапно се отдръпна.

От гърдите й се изтръгна тихо възклицание.

Дом откъсна устни от нея. Дишаше тежко.

— Трябва да те прибера вътре — дрезгаво извика той и се опита да я отблъсне.

— Не!

Ан се вдигна на пръсти и впи като обезумяла устни в неговите.

Дом се вцепени. Но това трая само миг. Докато тя го целуваше — неумело, отчаяно, ръцете му се сключиха около кръста й в здрава прегръдка. Сетне устните му се разтвориха — горещи, влажни, жадни — и двамата паднаха на тревата.

Виковете на Ан отекнаха в нощта.

1

Уейвърли Хол, 1856

Беше прекрасен летен ден: топъл, слънчев, безоблачен. Прекрасен, с изключение на една подробност. Днес погребваха маркиз Уейвърли.

Смъртта му бе внезапна и неочаквана. Той беше едва петдесетгодишен и винаги бе изглеждал напълно здрав. А и баща му, въпреки своите седемдесет и четири години, се радваше на цветущо здраве. Но наскоро маркизът ненадейно се бе разболял от грип и само за няколко дни се бе споминал.

Тъй като погребваха Уейвърли в провинцията, край гроба се бяха събрали само стотина души. Местните благородници, земевладелци и арендатори се бяха смесили с херцози и перове, а те от своя страна — с цялото население на село Дълтън: пекари, месари и дърводелци, доячки и пастири. Никой от тези хора не беше дошъл тук от обич към покойния маркиз. Приживе Филип Сейнт Джордж бе саможив, отдаден на научни занимания човек, който прекарваше по-голямата част от времето си извън страната, пътешествайки из различни екзотични кътчета. Някои от присъстващите бяха дошли от уважение. Но всички без изключение бяха тук предимно по задължение. Задължение към Уейвърли… и към бащата на маркиза, херцог Ръдърфорд. Дори кралицата беше изпратила своите съболезнования.

И всички без изключение обсъждаха полугласно странното желание на Филип да бъде погребан в провинциалното имение Уейвърли Хол, вместо в мавзолея в лондонския дом на рода Ръдърфорд, при многобройните си прославени предци.

Ан правеше всичко възможно да утеши херцога, който се бе превърнал в нейна опора през последните години и който сега плачеше над гроба на единственото си дете, единствения си син. Тя го прегърна. Въпреки че никога не бе била близка с Филип, нито бе изпитвала обич към него, беше обикнала баща му. Неговата мъка бе и нейна мъка. Когато се появиха четирима мъже, понесли ковчега на раменете си, погледът й се замъгли от сълзи.

През краткия си живот беше присъствала само на едно погребение — това на баща си, починал когато Ан бе едва на десет години. Спомняше си съвсем ясно цялата болка и скръб, които бе изпитала тогава. Но онова погребение изобщо не приличаше на сегашното. Баща й беше скитник и мечтател без пукната пара и бе оставил Ан съвсем сама, без близки. Само шепа съседи, които тя не познаваше, присъстваха на кратката церемония в Бостън. На гроба не дойде никой, освен свещеника. Скоро след това Ан напусна Америка. Завинаги.

Тя стисна ръката на херцога още по-здраво и погледна крадешком покрусеното му лице. Изпитваше огромно съчувствие към него и й се искаше да облекчи мъката му, макар да знаеше, че това е невъзможно. През последните четири години той беше нейният най-близък приятел.

Съпругата на Уейвърли, сега вече вдовстваща маркиза, хвърли в гроба бял карамфил. Лицето на Кларис беше бледо като фина слонова кост, в сините й очи блестяха сълзи. Но тя стоеше гордо изправена в мъката си. Никой не се приближи до нея, за да я утеши — никой не смееше, дори Ан, колкото и да й се искаше.

Първите буци пръст изтрополиха по капака на ковчега.

Тълпата се развълнува. От скръб или от нещо друго? Все едно, Ан не я беше грижа. През целия ден се бе старала да не обръща внимание на никого — така както никой не й бе обръщал внимание толкова години. Но тъй като стоеше неотлъчно до херцога, това се оказа невъзможно. Селяните, които й се бяха присмивали и я бяха осъждали през най-тежкия период на живота й, благородниците, които клюкарстваха по неин адрес, но нито веднъж не бяха дошли на посещение в дома й, велможите, които дори не познаваше, защото нито веднъж не бе намерила смелост да отиде в Лондон — всички те сега стискаха ръката й и й изказваха своите съболезнования.

Почти замаяна, Ан наблюдаваше как всеки от тях се обръща към херцога и как изражението им се променя. Селяните ставаха смутени, арендаторите — смирени, но напрегнати, дребните земевладелци — почтителни, но някак предпазливи и резервирани. Хората от собствената му класа също се държаха почтително и със загриженост. Мнозина го прегръщаха топло. Ан усети нов прилив на скръб, но не заради себе си, а заради него.

Тълпата продължаваше да се вълнува. Дали пък не беше от любопитство? Понесе се тих шепот. Хората започнаха да обръщат глави. Ан също обърна взор.

И в този миг й се стори, че целият й свят се пръсва на парчета.

На могилата над гроба Ан видя черната лакирана каляска с огромния сребърен кръст на Лион, запретната с четири черни коня, които пръхтяха, захапали юздите. Двама кочияши в сребристо-черни ливреи държаха поводите, а отзад стояха изправени двама лакеи в същите униформи. Вратата се разтвори с трясък.

Ан застина напълно неподвижно. Струваше й се, че дори сърцето й е спряло да бие.

Доминик Сейнт Джордж слезе от каляската и се спря. Силуетът му се очерта ясно на фона на яркосиньото небе.

Ан започна да трепери.

Златистата му глава беше високо изправена. Силните му рамене изглеждаха на Ан невероятно широки, а краката му като че ли бяха още по-дълги, отколкото си ги спомняше. Беше твърде далеч от нея, за да може да види добре изражението му. Но нямаше нужда да го гледа, за да си припомни всяка негова черта. Никога не би могла да забрави това лице, колкото и да й се щеше.

Колко го мразеше!

Заради него бе приета толкова зле през последните четири безкрайни години — отхвърлена от всички, заклеймявана и осъждана, обвита в лоша слава. Заради него.

А той не беше споделил нейния срам.

Ан не можеше да помръдне, не можеше да диша. Той се бе върнал. Не беше очаквала да го стори, дори за погребението на собствения си баща.

Постепенно тя започна отново да си поема въздух — на кратки, болезнени малки глътки. Смяташе, че той вече не е в състояние да й въздейства, но беше сбъркала. Все още й въздействаше. И все тъй властно.

Ан си каза, че сега трябва да бъде силна, особено пред цялата тази тълпа, събрана за да изпрати Филип Сейнт Джордж във вечния му път. Пред тълпата, която преди години я бе обявила за американска авантюристка. Ако се покажеше разстроена или неуверена, всички щяха да решат, че все още го обича. Може би дори той щеше да реши същото. Изпитанията я бяха научили как да бъде силна — беше въпрос на оцеляване.

Главите започваха да се извръщат към нея, погледите — да се насочват от Дом към нея. В сърцето й се прокрадна леден ужас. Преди четири години двамата бяха предизвикали скандал, но Дом не беше страдал — о, не. Тя беше тази, която се превърна в обект на неприлични подмятания, на похотливи погледи и приказки. Единствено тя. Тя бе тази, която беше предадена, изоставена. А сега той се бе осмелил да се върне у дома.

Ан нямаше да търпи това.

Доминик Сейнт Джордж сведе поглед към облечената в траурни дрехи тълпа, скупчена край гроба в подножието на могилата. Гледаше я с разширени, слисани очи, неспособен да повярва, че не сънува.

Зад него конете пръхтяха, покрити с пот и кал. Дом идваше от Париж. Новината за болестта на баща му бе пристигнала преди два дни. Дом напусна Франция незабавно и пътува без почивка. Два дни и две нощи.

Но в съобщението не се казваше, че баща му може да умре.

Зави му се свят. Не, не можеше да повярва. Всички тези мъже в техните черни сюртуци и шапки. Жените в траурните си рокли. Свещеникът, застанал над отворения гроб. Божичко, маркизът беше мъртъв.

Баща му беше мъртъв.

Дом залитна. Усети, че някой се приближава зад гърба му — беше неговият камериер, Вериг.

— Милорд, сър… — каза дребният русоляв мъж.

— Остави ме — прекъсна го грубо Дом.

Вериг се върна при каляската. На сериозното му лице беше изписана тревога.

Дом не се бе връщал у дома цели четири години. Внезапно очите му се изпълниха със сълзи — а той далеч не беше емоционален човек. Проклинаше се за дългото си отсъствие, за всичко. За това, че дори не познаваше собствения си баща.

Не можеше даже да твърди, че е обичал Филип. Беше отгледан от бавачки и възпитатели. С баща си се виждаше всеки ден точно за десет минути преди обяд, и то само за да бъде разпитан как върви обучението му и само когато Филип бе в Уейвърли Хол, а това се случваше рядко. Баща му беше учен, който се занимаваше с античността и обичаше да пътува. През по-голямата част от годината беше в чужбина.

На дванадесетия си рожден ден Дом бе заминал да учи в Итън и оттогава насетне се връщаше у дома не по-често от баща си. Някъде около тази възраст той бе започнал да се отнася към Филип Сейнт Джордж със същото безразличие, с което Филип се отнасяше към него.