Бел въздъхна дълбоко и отново се зае да рови из сандъка, мърморейки под носа си колко е хубава нейната господарка и колко упорито се мъчи да скрие хубостта си. Ан понечи да я сгълчи, но в този миг Бел, която все още бе наведена над сандъка, изведнъж се вцепени. Ан смръщи вежди.

— Какво има, Бел?

Камериерката измъкна от сандъка някакъв кожен ремък.

— Милейди, какво е това?

Ан втренчи очи в ремъка. Беше скъсан по средата.

— Не съм го слагала аз — извика Бел. — Как е попаднал във вашия сандък?

Дъждът навън внезапно се усили и зашиба яростно каменните стени на замъка. Ан не можеше да отговори на въпроса на своята камериерка. Просто стоеше и се взираше в разкъсания ремък, а сърцето й препускаше като обезумяло.

Към единия край на ремъка бе прикрепено желязно стреме.



Дом кръстосваше нашир и надлъж големия салон. Кръстосваше го вече от много време, водейки яростен спор със самия себе си. Беше дяволски ядосан. И дяволски разочарован. Защото Ан очевидно все още не се бе отказала да воюва е него.

След злополуката му се бе сторило, че между тях се случва нещо ново, нещо различно. Сякаш връзката, която ги свързваше от години, най-после започваше да става истинска, реална. Предложението му да дойдат в Шотландия нямаше нищо общо с първоначалното, продиктувано предимно от животинския му нагон. Когато го прие, Ан също нямаше предвид онова предложение — или поне така си беше помислил. Но явно бе сгрешил.

Погледът му се спря на тясната, стръмна стълба, водеща към втория етаж на кулата. Ан все още я нямаше, въпреки че се бе качила горе преди повече от час. Дом знаеше, че по този безмълвен начин тя иска за пореден път да му демонстрира нежеланието си да бъде е него.

Той прокара пръсти през гъстата си, изсветляла от слънцето коса. Миналата нощ не бе успял да мигне. Не бе успял да пропъди мислите за Ан от съзнанието си. Не бе успял да сдържи болезнената реакция на тялото си в отговор на тези мисли.

Сега я желаеше не по-малко. Не можеше да се разбере. Имал бе много жени, но нито една от тях не го бе завладявала така. Естествено, нито една от тях не беше дръзка, крехка американка със синкаво-черни коси и огромни сини очи, които толкова често потъмняваха от болка и обида. А Дом прекрасно си спомняше времето, когато същите тези очи бяха пълни със светлина, смях и любов.

Той отново хвърли поглед към стълбата.

И все пак, колкото и силно да желаеше Ан, не това бе основната причина да я помоли да заминат за Шотландия. Дори да бе отказала, пак щеше да я доведе тук, макар и насила.

Защото инцидентът с коня й съвсем не беше случаен. Някой — и то някой, който разбираше от коне и който таеше в сърцето си омраза към Ан, — бе инжектирал на Блейз опасно вещество. Вещество, което превъзбужда конете и често ги прави неконтролируеми. Дом познаваше добре тази практика, въпреки че самият той никога не бе прибягвал до нея. Мнозина безскрупулни собственици и треньори на коне я използваха, за да увеличат скоростта на бягане на животните по време на състезание.

Някой искаше да нарани или да сплаши Ан — някой, който разбираше от коне. Най-вероятният виновник бе Фелисити. Тя беше отраснала сред коне и ги познаваше много добре, нищо че не изпитваше кой знае каква любов към ездата. Кой друг би могъл да бъде? Дом беше обсъдил въпроса с Блейк, който бе останал шокиран от новината, че инцидентът е бил предизвикан целенасочено. После бе изпаднал в ярост. Да, Фелисити трябвало да бъде държана под око и той лично се бил заел с това. Но все пак не смятал, че виновницата е тя.

Ами пожарът в спалнята на Ан? И той ли беше случаен? Или някой бе предизвикал и него?

Каквато и да бе истината, Дом искаше, докато не се намери някакво обяснение, Ан да бъде далеч от Уейвърли Хол, където бяха станали и двата инцидента. Пък и довеждането й в Шотландия съвсем не беше бреме за него. Напротив, можеше да се превърне в истинско удоволствие.

Стига Ан да решеше да забрави миналото и да се остави на чувствената си природа.

Дом се намръщи и отново вдигна очи към стълбата, обхванат от растящо раздразнение. Къде, по дяволите, се бавеше тя? Време беше да сложат край на тази безумна война помежду си.

Той тръгна решително към стълбата и изкачи бързо протритите, излъскани от годините стъпала, прескачайки по две наведнъж. Сетне почука рязко на вратата на спалнята и без да дочака отговор я разтвори широко.

Ан се обърна към него, пребледняла. Беше само по бельо. Корсетът, долните й дрехи и грозната й черна вълнена рокля лежаха на леглото зад нея. Иззад рамото й стреснато надничаше Бел.

— Какво правиш? — възкликна Ан. По бузите й плъзна гъста руменина.

Дом я гледаше като омагьосан. Дантелената й долна риза беше съвсем прозрачна.

— А ти как мислиш? — тихо отвърна той след дълга пауза, като вдигна пронизващия си поглед към лицето й. — Идвам да си получа своето.

Ан отново пребледня и задиша учестено. Зърната на гърдите й бяха станали тъмни и твърди.

Дом се усмихна хладно, без да отмества очи от нея.

— Бел, можеш да си вървиш. Тази нощ мадам няма да се нуждае повече от теб.

16

Бел вече отваряше вратата, за да излезе, когато Ан най-после се опомни.

— Бел трябва да ми помогне да се дооблека!

Дом се усмихна.

— Защо, след като аз ще те съблека отново?

Тя се втренчи в него като онемяла.

— Лека нощ, Бел — каза Дом. Беше заповед.

Изчервена, Бел скри лукавата си усмивка и бързешком излезе от стаята. Дом небрежно отиде до вратата и спусна резето. В ключалката имаше ключ. Той го завъртя и го извади. През цялото това време Ан го наблюдаваше без да помръдне, без даже да диша.

Дом се обърна усмихнат към нея. Ключът беше в ръката му.

— К-какво правиш? — заекна тя.

Усмивката му стана още по-широка. Трапчинката на бузата му се открои още по-ясно. Той отиде до прозореца. Дъждът навън бе престанал, но нощта беше студена и облачна, а вятърът виеше като глутница изгладнели вълци. Дом дръпна завесите и отвори прозореца. В стаята нахлу студ. Ан потръпна.

— Дом?

Той я погледна дяволито, сетне метна ключа през прозореца.

— Дом! — възкликна тя.

Дом рязко затръшна прозореца и затвори завесите. Сърцето й биеше силно като барабан в гърдите й.

— Ти хвърли ключа навън!

Изражението му бе весело и в същото време някак заплашително.

— Точно така.

— Сега сме заключени тук… заедно!

Той кимна и подпря рамо на каменната стена.

— Как ще излезем?

— Няма да излизаме. — Погледът му я пронизваше като кинжал.

— Да не би да си забравила, че ми обеща една цяла седмица, Ан?

— Цяла… седмица — повтори Ан. Беше започнала да трепери.

— Очакваш… очакваш, че ще стоим в тази стая цяла седмица?!

Дом не отговори. Погледът му се плъзна по тялото й. Ан затрепери още по-силно, но не от страх. А от гняв и… от желание. Господи, този негов горещ взор просто я разсъбличаше — а това не бе никак трудно, след като тя бездруго вече беше полугола. Всеки път, щом поемеше дъх, копринената риза дращеше стегнатите зърна на гърдите й и ги караше да се втвърдяват още повече. Ан стисна здраво бедра. Мускулите й също се бяха стегнали и пулсираха от напрежение.

— Престани — пресипнало каза тя.

Дом се усмихна разбиращо и се отдели от стената. След миг свали износения си ловджийски жакет и го метна на единия стол. Сетне се зае да разкопчава копчетата на ленената си риза.

Ан се опомни.

— Какво правиш?

Той се усмихна.

— Събличам се.

— Престани! — В гласа й имаше писклива, истерична нотка. Дом измъкна едната си ръка от ризата, разкривайки мускулестото си рамо и част от здравата си, силна гръд.

— Успокой се.

Това бе невъзможно и той със сигурност го знаеше. Под ококорения й поглед Дом свали ризата и остана гол до кръста. Досега не бе забелязвала, че тъмните косъмчета на гърдите му с стесняват в тънка ивица, чийто край се губеше под пояса на кожените му панталони. Ан я проследи с поглед и се вцепени. Нямаше начин да не разбере какво се крие под тези панталони.

— Не мога да се успокоя — яростно извика тя, като му обърна гръб. Напрежението й се смеси със страх. Не от него, а от нея самата, от собственото й тяло. Останала без дъх, Ан обгърна раменете си с ръце и навлажни изсъхналите си устни, мислейки с ужас, че в този момент Дом навярно вече сваля и панталоните си.

— Вече си ме виждала без дрехи — каза той развеселено.

Когато ръката му я докосна по рамото, Ан подскочи като ужилена. Не беше чула кога се е приближил до нея.

— Отпусни се — промълви Дом е гальовния тон, с който успокояваше конете си. — Спокойно, Ан, аз не хапя.

Тялото й се бе вдървило. Дом обхвана е длани раменете й и внезапно зъбите му се впиха нежно в меката част на ухото й.

— Освен ако ти сама не пожелаеш — промърмори той е нисък, прелъстителен глас, като я засмука лекичко.

Обзе я огнено желание. Слабините й пламнаха.

Тя се отскубна от прегръдката му и се обърна с лице към него. Огромна грешка! Въпреки че Дом все още беше по панталони, предницата им бе издута до пръсване. Ан се изчерви и бързо отклони поглед встрани, но само след миг очите й отново се приковаха в него, неспособни да се отместят.

— Ти си играеш е мен! — обвинително извика тя.

— Вярно. — Погледът му се спусна към тръпнещата й гръд. — Нима играчките не са неотменима част от всяка една игра?

Ан го зяпна объркано.

— Не… не разбирам. — Думите му имаха скрит, интимен смисъл, който тя се боеше да разгадае.

— Ще разбереш. — Усмивката му бе изкусителна, мамеща. — Ела.

Ан изтръпна.

— Ела — повтори той със заповедническа нотка в гласа.

Тя се поколеба, разкъсвана между мисълта, че бе приела абсурдното му предложение и нежеланието си да играе подобна игра с него. Между дивото желание и дивия страх.

— Ела тук, Ан.

Скръстила ръце като щит пред гърдите си, Ан най-после се реши и се приближи до него. Дом прокара палец по бузата й.

— Недей — промълви едва чуто тя — молба, която всъщност не желаеше да изрича.

— Ш-ш-ш. — Пръстът му се плъзна по шията й. Ан трепереше цяла и дишаше тежко, стиснала здраво бедра. Беше ужасена.

Как бе възможно да я кара да го желае толкова лесно, толкова бързо, с толкова малко?

Дом, изглежда, бе разбрал това.

— Отпусни се, Ан — промълви той.

— Н-не. — Езикът й отново облиза пресъхналите й устни.

Дом я гледаше усмихнат. Пръстът му погали изпъкналата й ключица. Без да съзнава, Ан бе вперила очи в устата му с мисъл за неговите огнени целувки. Сетне Дом плъзна палеца си още по-надолу. Тя настръхна. Знаеше докъде ще стигне и отчаяно копнееше по-скоро да докосне гърдите й. И едновременно с това също толкова отчаяно копнееше да не го прави.

Пръстът му се спусна по голата кожа над ризата й, обходи дантеления ръб и слезе още по-ниско, под заоблената извивка на гръдта й. Ан прехапа устни, за да не извика, обзета от неистово желание да притисне гърди към ръката му. Внезапно палецът му погали настръхналото връхче на зърното й. От гърлото й се изтръгна сподавен стон. Погледите им се преплетоха.

Беше рай. Беше ад.

— Ан… — Челюстта му бе стисната здраво. Златистите му очи горяха. — Отпусни се. И двамата знаем, че го искаш. — Той отново погали зърното й.

Ан поклати глава, неспособна да произнесе и дума. Пръстът му продължаваше да я изтезава.

— Лъжкиня — прошепна Дом.

Тя облиза устни.

— Стига.

— Защо? — Дланта му покри нежно гърдата й. — Сключихме сделка, не помниш ли? — Той наведе глава и докосна зърното й с върха на езика си през тънката риза. Ан изстена.

Дом продължи да я гали е език. Тя затвори очи и сплете отчаяно пръсти. Обливаха я вълни на все по-голяма и по-голяма наслада. Наслада, срещу която не бе способна да се съпротивлява. Изведнъж Дом рязко дръпна ризата й надолу до кръста и жадно засмука зърното й.

— Дом! — извика Ан. Ръцете и се вдигнаха сами и притиснаха главата му към гръдта й.

Той се засмя дрезгаво.

А когато най-после вдигна глава, Ан вече не можеше да се държи на краката си. Ако Дом не я бе прихванал, щеше да се строполи отмаляла на земята.

Тя отвори очи и срещна погледа му. Дишаше тежко, той също. Възбуденият му, твърд член се притискаше към корема й и я изгаряше през фината коприна на кюлотите й. Ан не можеше да помръдне, не можеше да проговори.

— Да — каза с подрезгавял глас Дом. — И аз се чувствам така.