На вратата се почука. Сърцето на Ан трепна облекчено. Убедена, че е Дом, тя се втурна да отвори тежката махагонова врата. Но когато го стори, радостта й угасна.

На прага стоеше Кларис в черната си вълнена рокля и с неизменните две персийски котки до полите си. Щом съзря Ан, тя ококори слисано очи.

— Добре ли си, Ан? Божичко, та ти си пребледняла като платно.

Ан отстъпи крачка назад. Изведнъж й хрумна, че и Кларис не я обича кой знае колко и че е превъзходна ездачка… Но в същия миг си даде сметка, че навярно е започнала да обезумява от паника. Кларис в никакъв случай не беше зла, отмъстителна жена, а и не можеше да е последвала нея и Дом в Шотландия, това бе абсурдно. Толкова абсурдно, колкото и мисълта, че Фелисити ги с последвала в Шотландия.

Колко мило от твоя страна, Ан… Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан навлажни устни. Непременно щеше да попита Бенет дали Кларис е била в Уейвърли през изминатите десет дни.

— С мен ли искаш да говориш?

— Да. — Кларис пристъпи в стаята. — Много съм разтревожена, Ан.

Ан трудно успяваше да се съсредоточи върху онова, което казваше свекърва й. Полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Имаше нужда от Дом.

— Докато вас с Дом ви нямаше, научих нещо ужасно — каза Кларис, вперила поглед в нея. — Това е пълно безумие и колкото и да обичам своя син, се чувствам морално задължена да ти кажа истината.

Ан усети още по-силно безпокойство. В момента не искаше да чува нищо тягостно, свързано с Дом.

— Кларис, наистина съм много уморена от пътуването. Не бихме ли могли да поговорим по-късно? След вечеря, да речем?

— Не, Ан трябва да говорим сега. Ти трябва да знаеш, тъй като си най-пряко засегната.

Ан трепна.

— Не разбирам.

— Много е просто. Ръдърфорд е включил абсурдни условия в завещанието, с което ти се предоставя властта над Уейвърли Хол. Сред тях има и възможност заветът в твоя полза да се обезсили и правата върху Уейвърли Хол да бъдат придобити обратно от Дом.

Думите й никак не се харесаха на Ан.

— Не ти е казал, нали? За условията на завещанието? За това какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Ан усети, че й прилошава. Опита да се убеди, че каквото и да й каже Кларис, няма да я заболи прекалено много. Но не успя.

— Какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Кларис се усмихна.

— Единственото, което трябва да направи, е да те накара да забременееш, Ан. — Тя вдигна вежди. — И той най-вероятно вече го е направил.

20

Ръдърфорд Хаус

Ан пристигна в лондонската къща на херцога няколко дена по-късно.

Беше побягнала от Уейвърли Хол начаса, без никакъв багаж натоварвайки Бел със себе си в каретата, която накара да й при готвят спешно. Все още не бе успяла да подреди обърканите си мисли, но две неща бяха напълно ясни: тя беше една прелъстена и жестоко предадена жена и се намираше в опасност. Трябваше инстинктивно, че трябва да избяга и бе последвала инстинкта си без миг колебание.

Истинско чудо беше, че Дом я видя едва когато тя бе вече зад здраво заключените врати на каретата, която я отнасяше с пълна скорост далеч от Уейвърли Хол.

Беше го чула да вика след нея.

Беше се обърнала и бе погледнала през прозорчето. Погледите им се бяха срещнали. Дом тичаше след нея, но изведнъж се бе заковал на място.

— Ан!

Сърцето й се обливаше в кръв, но тялото — а и мозъкът й бяха натежали като олово. Безжизнени. Тя бе продължила да го гледа, без да каже и дума. В момента не можеше да каже каквото и да било.

Той бе разбил сърцето й два пъти. След първия път и през ум не й бе минавало, че би могъл и повторно да я нарани толкова жестоко. Но беше сгрешила.

— Ан! — беше извикал Дом с разширени, шокирани очи.

Но каретата не бе спряла и той бе останал сам сред прахоляка.

По време на пътуването до Лондон Ан разполагаше с цели шест часа, за да възвърне самообладанието си, но въпреки това не успя. Вече не я интересуваше, че някой иска да я нарани, и може би дори да я убие. Пък и в момента бе в безопасност; предполагаемият й враг бе останал надалеч зад гърба й. Единственото, което имаше значение, бе че Дом отново я беше измамил.

Мъжът, когото обичаше още от момиче, мъжът, когото — ако трябваше да бъде честна пред себе си — никога не бе преставала да обича, я беше накарал да повярва, че изпитва нежност и страст каквито в действителност съвсем не изпитваше, и то единствено с цел да си възвърне онова, което му принадлежеше по рождение.

Ами херцогът? Беше го смятала за свой приятел. А в целия този фарс тъкмо той бе изиграл най-отвратителната роля.

Ан изчака лакеите да отворят вратите и да помогнат на нея и Бел да слязат на паважа. Трепереше. Възнамеряваше да отседне в хотел — нима имаше друг избор — но първо трябваше да каже няколко думи на херцога.

Ръдърфорд Хаус бе истински палат, фамилната къща на рода Сейнт Джордж се намираше на Белгрейв Скуеър и беше дълга десетки метри и висока четири етажа, ако се брои и тавана. Построена от светлобежов камък от Робърт Смитсън през елизабетинската епоха, тя представляваше същинска архитектурна рядкост, защото оттогава насетне не бе претърпяла никакви промени. Внушителното здание беше увенчано с огромен, висок над петнадесет метра купол, от двете страни на който се издигаха два други, по-малки купола.

— Милейди, моля ви, няма ли да ми кажете какво е станало? — попита Бел. Бузите й бяха набраздени от сълзи.

Ан се обърна. Болката заплашваше да разкъса сърцето й. Беше й изключително трудно да говори.

— Не мога — задавено промълви тя.

Бел скри лицето си в шепи и се разрида.

— Мадам маркизо.

Ан не успя да се усмихне — съмняваше се дали някога въобще ще може да се усмихва отново — но кимна на лакея да отвори вратата. Двамата лакеи съпроводиха господарката си и нейната камериерка по внушителните каменни стъпала — общо седемдесет и три на брой, — водещи към грамадния черен портал на къщата. На всяко от двете му крила сияеше златният кръст на Ръдърфорд с размерите на самата Ан. Двама облечени в ливреи лакеи стояха като вкаменени от двете страни на портала и се взираха право пред себе си с безизразни погледи.

Икономът на Ръдърфорд се появи незабавно.

— Милейди — поклони се той и пропусна Ан да пристъпи вътре. Фоайето имаше под от бял мрамор, прорязан от жилки истинско злато, стени, облицовани в бяло и златисто и позлатен сводест таван, който се извисяваше високо над главата й. — Негова светлост в момента отсъства. Да ви предложа нещо за хапване в салона?

Ан едва успя да отговори, без да избухне в плач.

— Що го почакам, Колдуел.

Икономът не трепна.

— Разбира се, милейди.

— Пригответе стая за нейно благородие — нареди Бел. — Мадам не се чувства добре. Мисля, че трябва да си легне.

На лицето на Колдуел се изписа загриженост.

— Да изпратя ли да повикат лекар?

— Да — извика Бел, сплела отчаяно ръце.

— Не — остро се намеси Ан. Гласът й беше подрезгавял. — Не. Не мога… няма да отседна тук.

— Но, милейди — запротестира Бел, — къде ще отидем?

Ан не можеше да отговори на този въпрос. Беше побягнала от Уейвърли толкова бързо, че не бе взела никакви пари, но вероятно срещу разписка лесно щеше да наеме апартамент. Проблемът бе, че изобщо не познаваше Лондон и дори не знаеше къде може да намери хотел. Тя си пое дъх.

— К-колдуел, можете ли да ми посочите някой хотел, подходящ за мен и Бел?

Икономът тутакси изгуби обичайната си невъзмутимост.

— Моля?

— Хотел — с мъка повтори тя.

Той се отърси от шока.

— Хотел „Кавендиш“ е доста стилен, или поне така казват.

Ан кимна и се извърна, преглъщайки сълзите си. Те нямаше да й помогнат. Колдуел я отведе в един салон. Без да забелязва разкошните позлатени мебели в него, тя отиде право до прозореца и се загледа навън. Но не виждаше нищо.

След малко икономът донесе поднос с чай и кейк. Ан не помръдна. Нито пък обърна внимание на опитите на Бел да я накара да седне или да се качи горе, за да си почине. Накрая търпението й бе възнаградено от появата на каляската на Ръдърфорд. Теглена, от шест бели коня, бялата лакирана каляска с красива позлата спря пред входа на къщата и от нея слезе старият херцог.

Ан се обърна към вратата на салона и зачака. Ръдърфорд влезе само след няколко мига. На лицето му беше изписано загрижено изражение. Погледът му се закова в нея.

— Ан! Какво има? Колдуел ми каза, че си болна.

Тя остана безмълвна. Нов яростен пристъп на болка й пречеше да проговори.

— Ан?

— Мислех, че сте ми приятел — каза най-накрая Ан с пресипнал глас.

— Аз наистина съм твой приятел. Обичам те като своя собствена дъщеря.

— Стига!

Ръдърфорд я изгледа изненадано.

— Мили Боже, Ан, какво има? Какво се е случило? — Но не се приближи до нея.

Ан също не помръдна. Но лицето й се обля в сълзи.

— Кажи ми, Ан! Къде е Дом?

От устните й се изтръгна вик. Тялото й се разтърси от неудържими ридания. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Този път Ръдърфорд не остана на мястото си. Вместо това отиде бързо при нея и я прегърна нежно. Ан продължаваше да ридае… докато болката в гърдите й не започна да отстъпва място на гнева.

— По дяволите Дом! — възкликна тя, като заби юмруци в гърдите на херцога.

Очите му се разшириха.

— Проклет да е! — извика отново Ан и го удари още веднъж, после още веднъж.

Ръдърфорд я улови за китките.

— Какво е станало? — попита той.

Но Ан беше разярена. Гледаше него, но виждаше Дом, който я бе любил, омагьосал, пленил — и всичко това само за да си възвърне Уейвърли Хол. Сетне се опомни и видя самия херцог — човекът, измислил онова абсурдно завещание, което стоеше в основата на всичко.

— Вие! — изкрещя тя. — Вие сте не по-малко виновен от него!

Ръдърфорд я пусна предпазливо от прегръдките си.

— Какво искаш да кажеш?

Ан изтри с длан очите си. Дишаше тежко. Ръцете й все още бяха стиснати в юмруци.

— Узнах всичко за завещанието.

— Разбирам.

— Никога няма да ви простя — нито на вас, нито на него!

Той я погледна право в очите.

— Направих го заради теб, Ан. Колкото заради него, толкова и заради теб.

— Не. — Тя се засмя горчиво. — Направил сте го заради херцогството. Направил сте го заради себе си. Направил сте го, защото искате да умрете спокоен, че Дом има наследник. Проклинам ви!

Херцогът трепна.

— Аз наистина те обичам, Ан. Толкова, колкото обичам и Дом. Искам вие двамата да бъдете щастливи заедно.

— Щастливи? Дом и аз? — Този път смехът й бе истеричен. — Това е невъзможно, особено сега! Вие дори не знаете значението на думата любов.

В зениците на херцога се появи болка.

— Колко дълбоко грешиш.

Ан се поколеба.

— Ако ме обичахте, нямаше да ме използвате, а ако обичахте Дом… — тя млъкна.

— Наистина обичам Дом и искам да го видя щастливо задомен, със съпруга и деца. Законни деца. Твои деца. Обичам и теб, Ан. Ти си… племенница на Сара. Винаги съм те обичал.

През ума й като светкавица премина спомен — споменът за един далечен, студен есенен ден няколко месеца след пристигането й в Хънтинг Уей, когато бе само на дванадесет години и се чувстваше ужасно самотна и смазана от всичко, което я бе сполетяло. Спомни си високия аристократичен мъж, който я бе посетил в този ден, за да я попита дали би могъл да й помогне по някакъв начин. Спомни си очите му — топли и загрижени. Ръдърфорд продължаваше да говори.

— Освен това вярвам, че Дом също те обича.

Ан се отърси от моментното си объркване.

— Той наистина обича нещо, и това нещо е Уейвърли Хол.

— Не си справедлива, Ан.

— Стига! — вдигна ръце Ан. — Престанете! Вие сте този, който е несправедлив!

— Не съм съгласен — твърдо каза той. — Ан, ти си много разстроена и това е напълно разбираемо. Но след време ще се успокоиш. Тогава ще проумееш, че стореното от мен не е толкова ужасно. Аз съм в правото си да искам внук. И което е по-важно, не смятам, че интересът на Дом към теб има нещо общо е Уейвърли Хол. Не бяхте ли щастливи в Шотландия? Не се ли помирихте, докато бяхте там? Сигурен съм, че и двамата сте си дали сметка колко много си подхождате.

От очите й отново рукнаха сълзи. Но тялото й трепереше от ярост.

— Да, така беше. Може вече дори да съм бременна. Е, доволен ли сте? Сега Дом ще има наследник, бъдещето на херцогската титла е осигурено, а той може да си вземе Уейвърли Хол. Защото аз вече не я искам! — Тя му обърна гръб.