Бренда Джойс

Скандална любов

ПРОЛОГ

Клейбъроу, 1874 г.


Къщата беше пълна с гости. Оживени гласове, весел смях и радостни мелодии на струнния квартет огласяха коридорите. Два етажа над балната зала момчето лежеше в огромното си легло и слушаше звуците, които ехтяха в дома му. Малките му юмручета бяха стиснати здраво под завивката, погледът му се взираше буден в мрака.

Не обичаше тъмнината, но вече не беше бебе, а на цели шест години и не искаше да пали нощната лампа. Вместо това наблюдаваше сенките на стената — сенките от старомодните стенни свещници в коридора, чиято светлина влизаше през вратата, оставена открехната от бавачката му.

Представяше си, че трепкащите сенки са не чудовища, а хора: жени със сияйни накити и мъже с лъскави черни фракове. Представяше си, че и то е сред тях — не момче, а мъж, истински мъж, силен и могъщ като лордовете долу. Силен и могъщ като херцога, неговия баща. Не — по-силен. По-могъщ.

Мисълта го накара да се усмихне. За миг се бе почувствало възрастен. Ала тогава ги чу и се надигна рязко от леглото. Трепереше. Усмивката му се бе стопила.

Бяха в коридора пред вратата му. Момчето напрегна слух, за да ги чуе, но веднага му се прииска изобщо да не бе го правило. Беше гласът на майка му — тих, почти шепнещ:

— Не очаквах да се върнеш. Дай да ти помогна.

И на баща му:

— Защо толкова бързаш да ме пратиш в леглото? — Гласът на херцог Клейбъроу не бе нито тих, нито мек.

Момчето стисна още по-силно одеялото. Сенките вече не го плашеха. Защото сега чудовището бе пред вратата на стаята му, в коридора.

— Какво има, Изабел? — попита Франсис Бракстън-Лоуъл. — Смутих ли те? Очевидно не си доволна, че съм тук. Боиш се да не би да отида при гостите в собствения си дом?

— Не, разбира се — спокойно отговори майка му.

Момчето не искаше да става от леглото, но въпреки това го стори, пропълзя до открехнатата врата и надникна навън.

Херцогът беше висок, рус и красив; майка му — още по-светлокоса, изумително хубава и елегантна. Изисканият вечерен костюм на баща му бе изпомачкан, а лицето му — небръснато. Майка му пък беше самото съвършенство в бледосинята си сатенена рокля и бляскавите диаманти. С изражение на погнуса херцогът се обърна рязко, препъна се и тръгна залитайки по коридора. Съпругата му го последва загрижено.

Момчето впери поглед след тях.

Пред вратата на своя апартамент херцогът се спря.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Ще слезеш ли долу?

— Страх те е да не те посрамя ли?

— Разбира се, че не.

— Хубаво лъжеш. Защо не ме поканиш долу, Изабел?

Майка му бе с гръб към него, така че момчето не можеше да види изражението й. Но гласът й вече не бе така спокоен.

— Ако желаеш да се присъединиш към нас, защо първо не се преоблечеш?

— Може и да се преоблека! — изръмжа херцогът. Погледът му внезапно попадна на диамантеното колие на шията й. — Май не съм виждал тая дрънкулка друг път.

— Поръчах си я наскоро.

— По дяволите… това въобще не ми прилича на дрънкулка!

Изабел не отговори.

Възцари се напрегнато мълчание. Момчето изпълзя в коридора и се свря зад една лакирана масичка. Ужас изпълни душата му. Очите на херцога се разшириха. С едно внезапно, рязко движение той дръпна колието от шията на съпругата си. Изабел извика приглушено. Момчето се спусна към двамата.

— Това е истинско! — изкрещя херцогът. — За бога, това са истински диаманти! Лъжлива кучка! Ти криеш пари от мен, нали?

Херцогинята стоеше като вкаменена.

Момчето също се вкамени. Беше точно зад нея и дишаше тежко.

— Нали? — извика Франсис. — Откъде взе пари за това? Откъде? Проклета да си!

— От дивидентите — каза Изабел. Гласът й трепереше едва доловимо. — Получихме първите дивиденти от минната компания Дюпре.

— Първо отдаваш под наем земята ми без мое разрешение — яростно изкрещя Франсис. — После криеш парите ми от мен. Не ти ли омръзна да ме мамиш?

— Как иначе бих могла да съхраня наследствените ти имоти?

С изненадваща за пиян човек бързина Франсис пристъпи напред и зашлеви с все сила съпругата си през лицето. Тя извика и политна назад към стената.

— Винаги си била измамница, Изабел, още от деня, в който те срещнах. Измамница и лъжкиня! — Той отново пристъпи залитайки към нея с вдигната ръка.

— Престани! — извика момчето, като се вкопчи в коленете на баща си. — Не я наранявай! Не я наранявай!

— Вървете по дяволите и ти, и той — извика Франсис и още веднъж удари съпругата си.

Този път ударът я събори на пода. Момчето не можеше да се сдържа повече. То с всичка сила заудря с юмруци херцога по бедрата, заслепено от ярост. Мразеше баща си, мразеше го до болка.

Франсис сграбчи сина си за яката, вдигна го като непослушно коте и го захвърли настрана. Момчето тупна по гръб, главата му се удари в пода, пред очите му заиграха звездички.

— Жалко хлапе! Мислиш се за мъж, а? Е, утре ще получиш едно мъжко наказание, задето си пъхаш носа където не трябва! — Баща му се надвеси заплашително над него. — Ти си нищожество — също като майка си!

Момчето премигна, за да проясни зрението си. Баща му вече си беше отишъл. Ала не и думите му, не и жестоките, пълни с омраза думи, които продължаваха да звучат в главата на момчето. Детското му телце трепереше от болка, сякаш някой бе забил юмрук в гърдите му, в сърцето му. Но болката не беше причинена от удара, нанесен от баща му. То затвори очи и с усилие, от което по челото му изби пот, успя да потисне всичко — и болката, и сълзите, и омразата, всичко. Докато накрая не остана абсолютно нищо.

А когато отвори очи, видя майка си, все още простряна на пода, и пропълзя до нея. Тя се надигна. По бузите и се стичаха сълзи.

— Мамо? Добре ли си? — Това не бе глас на дете, беше глас на възрастен.

— О, миличък! — извика Изабел и го притисна в прегръдките си. — Баща ти не искаше, наистина не искаше!

Момчето търпеливо я остави да го прегърне, после се отдръпна от ридаещата си майка. Кимна безизразно, макар да знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че и думите, и действията на баща му съвсем не бяха неволни. Както знаеше, че баща му мрази и майка му, и него. Но това нямаше значение.

Вече не. Защото тази вечер се бе случило и нещо добро. Болката най-накрая беше изчезнала. Момчето се бе научило как да я превъзмогва, как да я пропъжда. Беше се научило да приема празнотата. А тя беше огромна.

1

Драгмор, 1898 г.


— Имате посетители, милейди.

— При мен никога не идват посетители — възрази Никол.

Олдрик я погледна. Набръчканото му лице не издаваше нищо, но в кафявите му очи трепкаха искрици.

— Лейди Маргарет Адърли и лейди Стейси Уъртингтън, милейди.

Никол беше изненадана. Преувеличено бе, разбира се, да се твърди, че при нея никога не идват посетители, защото най-добрата й приятелка, виконтеса Сърл, както и местните благородници, наред със собственото и семейство, всъщност я посещаваха доста често. Но те не се брояха. Край нея го нямаше онова ято от гости и приятели, характерно за останалите млади дами от нейната класа. Не и през последните няколко години. Не и след скандала. Какво ли можеха да искат тези дами, които никога не бе виждала?

— Кажи им, че слизам веднага. И им предложи чай, Олдрик — каза тя на иконома. В гърдите й се надигаше вълнение.

Олдрик кимна, но преди да излезе вдигна рунтавата си бяла вежда.

— Дали да не им спомена, че ще се забавите няколко минути, милейди?

Никол разбра намека, засмя се и печално сведе поглед към мъжките панталони и калните ботуши за езда, с които бе обута. Макар че новият век чукаше на вратата, жените не можеха да носят мъжки дрехи, дори да имаха напълно основателни причини. Някои неща явно никога нямаше да се променят.

— Много мило, че ми напомни, Олдрик. Не бива да пропъждам височайшите си посетителки преди още да съм разбрала защо въобще са дошли.

Тя изчака иконома да излезе, като не преставаше да се смее. Представяше си шока, който биха изпитали двете добродетелни дами долу, ако я видеха облечена като мъж. Това просто не се правеше.

Никол въздъхна. Пред себе си поне трябваше да признае, че безгрижното й поведение и недотам приличното й чувство за хумор не й помагат особено в нейното положение. Не че съм в кой знае какво положение, напомни си тя. В края на краищата, сама бе решила да стои в провинцията. Докато ровеше небрежно из гардероба си в търсене на подходящо бельо, тя си призна, че всъщност й е приятно да я посещават друга млади жени. Крайно време беше. Не че не беше щастлива в Драгмор, напротив. Животът й се състоеше от Драгмор, коне и книги. Само това. Хм, наистина беше крайно време.

Бързо облече комбинезон, чорапи и фуста. Мразеше корсетите и никога не носеше такива, въпреки че бе двадесет и три годишна, а на ръст приближаваше метър и осемдесет. Беше по-висока от повечето жени, пък и възрастта й напредваше. И въпреки това упорито отказваше да пристяга талията си, сякаш е на осемнайсет, метър и петдесет висока и тежаща петдесетина килограма. Ако хората знаеха това, щяха да я одумват. Хората обичат да одумват — изпитала бе това на собствения си гръб. Но в този случай нямаше как да знаят истината, а и да имаше, Никол бе категорична.

Не ставаше въпрос само за удобство. Тя беше страстна ездачка. Съгласна бе с някои от любимите си писателки, които предпочитаха бричовете и голф-панталоните пред женските модни дрехи, които, казваха те, са нездравословно сложни. Като корсетите. Съвременното общество бе изобретило правилата за благоприличие с явната цел да държи жените изкъсо. Модата беше измислена със съвсем същата цел.

В края на краищата, от една стегната в корсет, припадничава жена не може да се очаква нищо друго, освен да се усмихва и да диша. Една припадничава жена не би могла да тича, язди, стреля или мисли. Една припадничава жена е кротка.

Никол беше достатъчно мъдра да знае, че трябва да пази своята мъдрост за себе си.

Щом привърши с обличането, тя се спря за миг пред огледалото, усещайки, че стомахът й се е свил от нервно напрежение. На лицето й се изписа намръщена гримаса. Не че не харесваше скромния си син жакет и пола — въобще не я бе грижа за дрехите, стига само да не й пречеха да се движи свободно. Друга бяха нещата от външността й, които не й се нравеха.

Никол въздъхна.

— Е, а ти какво очакваше? — попита напълно сериозно своето отражение тя. — Да си по-ниска? Или руса? Не бъди такава глупачка. Ако хората те оценяват по външния вид, значи не струват и пет пари!

Вратата се отвори.

— Викате ли ме, мадам?

Никол се изчерви. Ако слугите я хванеха да си говори сама, щеше да умре от срам!

— Ъ-ъ, да, Ани. Би ли отнесла панталоните ми на Сю Ан? Лявото коляно се нуждае от закърпване.

Тя се усмихна широко и изчака Ани да вземе бричовете и да излезе. После се погледна намръщено в огледалото. Въпреки всичко бе нелепо висока и прекалено тъмна. Наследила бе изцяло чертите на смуглия си баща и нищичко от своята дребничка, русокоса майка. Не беше мрачна по природа, но не можеше ли косата й да е поне кафява, вместо гарвановочерна?

Трябваше да помоля Ани да ми помогне с прическата, вместо да я залъгвам с разни измишльотини за панталоните, помисли си тя, докато се опитваше да прокара гребена през косите си. Гъстите, вълнисти черни кичури се спускаха чак до кръста й и бе невъзможно да се приведат в ред без втори чифт ръце. За това обаче вече бе твърде късно, ето защо Никол бързо стегна косата си с една панделка. Лейди Адърли и лейди Уъртингтън я чакаха. Стомахът й отново се сви. Забавеше ли се още минута, щеше да прояви непростима грубост. Тя изскочи припряно от стаята си и се втурна по стълбите, забравила, че е с пола. Припомни си го чак когато се препъна и се принуди да запристъпва по-бавно, по-женствено.

Долу в коридора се спря за миг, за да си поеме дъх и да успокои нервите си. Каза си, че се държи глупаво — просто приемаше гости, нещо, което другите млади дами вършат всеки божи ден. Докато бързаше по дългия, покрит с мрамор коридор, си мислеше колко хубаво би било майка й, графиня Драгмор, да си беше у дома, за да й помогне с мъдрите си съвети. Но Джейн бе в Лондон с малката сестра на Никол, Реджина, която категорично беше отказала да стои в тихата провинция насред разгара на сезона. Никол мечтаеше родителите й да позволят на Реджина да се омъжи и да забравят, че тя, по-голямата сестра, е неомъжена и най-вероятно ще си остане такава завинаги.