Никол не помръдна. Стоеше зад дивана и го гледаше, стиснала упорито чантичката си в ръце.

— Не можех да не дойда — каза тя тихо. — Исках да се уверя, че си добре.

— Дошла си от загриженост за мен? — попита учудено той. Не й вярваше. Или й вярваше? Нежният й, загрижен поглед го измъчваше, влудяваше го.

— За какво друго бих могла да дойда?

— Сещам се и за други причини — каза Ейдриън грубо и погледът му се плъзна по тялото й. — Онзи ден наистина бях искрен. Всичко свърши, Никол. Каквото и да е имало между нас, вече свърши. — Заля го вълна на силен гняв. Гняв към нея, към себе си, към света.

— Разбрах.

— Ако беше разбрала, нямаше да си тук.

— Точно защото разбрах, сега съм тук, Ейдриън — каза тя меко. — Не бива да оставаш сам.

— Аз искам да бъда сам!

— Ако е така, тогава защо ме прие?

Той я погледна, неспособен повече да крие очевидната истина. Не искаше да бъде сам — искаше да е с нея.

— Иди си. Веднага. Преди да е станало прекалено късно.

Тя не помръдна. Само погледът й стана още по-нежен, още по-загрижен. Не, навярно това бе просто илюзия. Ейдриън кипна.

— Не ме ли чу? — изрева той. — Казах ти да си тръгваш! Махни се оттук, махни се от живота ми! — Без да съзнава, че още държи чашата с уиски, той я захвърли към вратата зад Никол. Тя профуча покрай главата й и се разби с трясък в масивното дърво.

Никол трепна.

Той задиша тежко. Дълбоко в него бе зейнала черна пропаст, но дъното й беше калейдоскоп от цветове, разкриващи душата му. Толкова много чувства трябваше да надмогне, и то на всяка цена. Мразеше ги, мразеше и нея.

— Ти си глупачка. Едва не те нараних.

— Но не го направи — прошепна тя. — И не би го направил.

Той рязко й обърна гръб. Трепереше.

— Знам, че те боли — промълви тя. — Знам, че си го изкарваш на мен, защото няма на кого друг да си го изкараш. Не ти се сърдя. Аз също смятам, че е ужасно несправедливо. Как може да се случи такова нещо? И то с един толкова мил, толкова искрен човек?

— Недей. — Беше се обърнал с лице към камината и палещата й топлина болезнено лизна тялото му. Затвори очи. Тя беше пълната противоположност на Елизабет и това, че сега стоеше тук толкова жива, жизнена и енергична, му причиняваше болка. Силна болка. А образът на Елизабет чезнеше, заличен от всепоглъщащия копнеж. На негово място идваше Никол.

— Отивам да кажа на Удуърд да ни донесе чай — проговори тя накрая.

Ейдриън чу стъпките й, които се отдалечаваха, и за момент го обзе паника, макар да знаеше, че трябва да изпита облекчение. Опита се да си припомни лицето на Елизабет, но си представи само смътен, неясен образ. Пое дълбоко дъх, за да овладее чувствата си. Трябваше да се пребори със себе си, трябваше.

Никол се върна. Сърцето му отново запрепуска.

— Изглеждаш толкова уморен, Ейдриън. Моля те, ела да седнеш. Удуърд скоро ще донесе топъл чай. Ял ли си нещо?

Той бавно се обърна. Очите му срещнаха погледа й и го задържаха. Не си беше представял така изражението й. То беше искрено. Загрижено. Страхуваше се да я доближи. Страхуваше се от необузданото си желание.

— Ейдриън?

В отговор той се извърна, наведе се над камината и се загледа в пламъците. Колкото и да се опитваше, вече не можеше да си представи ясно лицето на Елизабет.

Удуърд почука и внесе чая. Ейдриън чу как икономът оставя подноса и пита Никол дали желае още нещо, но не се обърна. Боеше се да помръдне, боеше се от себе си и от това, което можеше да стори.

Вратата се затвори. В библиотеката се възцари тишина. Нарушаваха я само тиктакането на големия стенен часовник и пращенето на огъня. Чу Никол да става и да се приближава към него. Тялото му се изопна като струна.

Тя застана толкова близо зад него, че усети топлината й.

— Ейдриън? Не искаш ли да седнеш?

— Не.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш? Страх ме е като те гледам такъв.

И той се страхуваше да бъде такъв. Не помръдваше, стиснал здраво каменния ръб на камината. Ето, сега ще й каже да си тръгне, ще й заповяда да си тръгне. Вместо това каза:

— Не мога да спя, Никол. Ако можех, повярвай ми, нямаше да стоя тук в това състояние.

Тя въздъхна тъжно. Ейдриън едва не подскочи, когато усети лекия й допир до гърба си. Затвори очи, почти без да чува какво му говори. Отчаяно му се искаше Никол да го обгърне с ръце и да го приласкае. Но тя не го направи.

Не можеше да се бори повече.

— Ейдриън, може би ако опиташ сега, ще успееш да заспиш. Виждам колко си изтощен. Нека да повикам Удуърд.

Дланта й докосна колебливо гърба му. От гърдите му се изтръгна дълбок стон. Вече не разсъждаваше. В съзнанието му кънтеше само една дума: Опасност!

— Не викай Удуърд — каза той глухо.

Без да каже и дума, Никол започна да разтрива врата му с две ръце. Ейдриън затаи дъх, тялото му се изопна още повече. Пръстите й се впиваха в мускулите му и той усети, че започва да трепери. Не можеше да й устои. Беше победен.

— Никол! — извика той, обърна се рязко и я сграбчи в обятията си.

Тя застина, но не се опита да го отблъсне. Очите й се разтвориха широко, ала в тях нямаше уплаха. Ейдриън я притисна към себе си и усети как в отговор тялото й потръпва. Зарови лице в косите й. Водовъртежът от ярки цветове го увлече — бърз и неустоим.

— Всичко е наред — каза тя с треперещ глас. Галеше косите му, гърба му. — Всичко е наред.

Съзнаваше, че я притиска силно, че вероятно й причинява болка, но беше като в транс и не можеше да отпусне прегръдката си.

Държа я така дълго. Вълните от цветове продължаваха да го заливат. Радост, отчаяние. Тъга и болка, силна болка и странно ликуване. Паниката беше изчезнала, пометена от пулсиращото желание.

Никол беше топла и удивително жива в ръцете му. Усещаше пулса на живота в тялото й, своята жар, нейната жар. Тя притежаваше сила, въплъщаваше скръбта и състраданието, беше радост и триумф. Той я залюля и тя се притисна към него.

Горещи сълзи опариха бузите му. Едва сега осъзнаваше колко много се нуждае от нея и беше поразен. Ако не усещаше толкова силно тази нужда, навярно щеше да я сбърка с плътското желание. Но двете чувства бяха различни, макар и еднакво могъщи, макар и еднакво болезнени.

Никол вдигна ръце и обхвана лицето му.

— Винаги — прошепна тя, като се отдръпна назад, за да го погледне в очите. — Винаги ще бъда до теб. — После бавно и нежно прилепи устни към неговите.

Това беше твърде много. Ейдриън пламна цял. Подпря тила й с длан, после рязко развърза буйната й коса, която се разпиля по гърба й. Повдигна лицето й, за да я целуне и за един кратък миг погледите им се срещнаха. Нейният — изненадан и очакващ, неговият — пламнал. После впи устни в нейните.

Силно и страстно. Горещо. Езиците им се преплетоха безразсъдно, трептящи от сласт. Никол тихо застена. Ейдриън падна на колене и я привлече към себе си. Положи я по гръб и покри лицето й с отчаяни, жадни целувки. Целуваше клепачите й, челото, бузите, слепоочията, брадичката, устните, шията. Никол стенеше.

— Никол — прошепна той и притисна твърдото си, стегнато тяло към нея. Искаше му се да й каже много неща, но бе толкова объркан, че не можеше да намери думите, с които да ги изрази.

Никол го сграбчи яростно и пламенно отвърна на целувката му. Ейдриън повдигна далите й, напипа отвора на долните й гащи, улови плата с две ръце и ги разкъса.

След секунди освободи тежкия си, набъбнал фалос и безжалостно проникна в нея. Тя потръпна от яростната му атака, но бе твърде късно. Той беше забравил, че е девица, беше забравил всичко. Опита се да забави бесните си тласъци, опита се да спре лудостта, която го бе завладяла, но не успя.

Миг по-късно всичко свърши. Потръпвайки, той рухна върху нея. Тя го прегърна и започна да го гали. Конвулсиите му постепенно утихнаха и мозъкът му заработи отново.

Цветовете още бяха тук. Ярки, живи и силни. Ейдриън се усмихна с неприсъща за него нежна и топла усмивка.

— Съжалявам.

— Не съжалявай — каза Никол разпалено и погали влажните му коси. — Никога не съжалявай, особено щом си с мен.

Той беше останал без сили не само заради физическото изтощение, но и заради уискито, с което не беше свикнал, а и заради дните, в които не беше спал. Не беше възможно да се пребори с утешителните ласки на Никол. Усети как тежкият плащ на съня го загръща и не можа да му се противопостави. Прегърна Никол още по-силно. Последната му мисъл преди да заспи беше, че вече не иска да се бори нито с нея, нито със себе си. После засънува яркоцветни дъги.

19

Ейдриън се пробуди в тъма. В първия миг не разбра къде се намира. Извърна глава, при което го проряза остра болка в слепоочията и той потръпна. Видя догарящите въглени в огнището. Пурпурните завеси на високите прозорци бяха разтворени, ала вън цареше непрогледна тъмнина. Беше късна нощ. Внезапно си припомни всичко. Намираше се на пода в библиотеката си, където беше заспал. След като се беше любил с Никол Шелтън.

При тази мисъл в слепоочията му избухна нова свирепа болка.

Той се надигна бавно и колебливо, седна и отметна одеялото от бедрата си. Всичко се върна в съзнанието му. Тя беше дошла при него със съчувствие и го бе завладял безумен копнеж — копнеж, какъвто не беше изпитвал към никое човешко същество.

За миг споменът за това го изплаши. Но той бързо се овладя и неканеното чувство изчезна.

Припомни си колко топла беше тя в обятията му; после си припомни как необуздано и грубо я бе съборил на пода и проникнал в нея. Бузите му пламнаха от срам и гняв. Беше се държал като глупав и неопитен ученик.

Как, по дяволите, бе могло да се случи?

Потиснат и мрачен, Ейдриън стана и оправи дрехите си. Отдавна беше поставил електричество във всичките си къщи, затова сега просто натисна копчето и библиотеката се обля в светлина. Той отиде зад писалището си и се стовари тежко на стола.

Какво, по дяволите, беше направил?

Хвана главата си в ръце и чувствата го завладяха, сякаш преживяваше всичко отново. Твърде много чувства, твърде много усещания. С огромно усилие успя да се отърси от тях. Беше по-лесно и по-безопасно да се придържа към фактите.

Нямаше значение, че тя беше дошла тук напук на всякакво благоприличие. Не трябваше да я приема. Ала я бе приел и беше загубил битката, която водеше, още откакто за пръв път видя Никол Шелтън, битката със себе си и със своите желания. Беше загубил. Всичко бе свършено. Окончателно. Нямаше смисъл да размишлява върху нещо, което не можеше да промени. А сега, естествено можеше да направи само едно. Да се ожени за нея.

Преди Елизабет да е изстинала в гроба. При тази ужасна мисъл той простена, а главата му запулсира от болка. И въпреки всичко мъчителното чувство беше изчезнало. Не знаеше защо, а и не искаше да знае. Достатъчно бе, че този извор на мъки най-после беше пресъхнал.

Отвори очи и видя двете възглавници и одеялото на пода. Ако се беше събудил сам, после не би продължил да спи на пода, нито би донесъл тези неща. Удуърд пък не би посмял да ги донесе. Трябва да е била Никол. Сърцето му се разтуптя като си представи как го е завила и е подпъхнала възглавниците под главата му. По дяволите! Не искаше да изпитва нежност към нея!

И все пак тя ще стане негова съпруга. Вече нямаше защо да я отбягва, нямаше защо да се сърди, освен може би на себе си. Изведнъж осъзна, че мисълта Никол да стане негова жена съвсем не му е неприятна. Всъщност, дори без да ще бе започнал да се усмихва.

Ейдриън закрачи нервно из стаята. „Не съм я избрал за съпруга“ каза си той рязко. Тук не ставаше въпрос за избор. Ако можеше да избира, със сигурност нямаше да избере Никол. Изобщо не можеше да си я представи като своя съпруга, а още по-малко като херцогиня. Не, определено не би избрал нея.

Беше направил грешка и сега щеше да изпълни дълга си. Това бе всичко. Без друго рано или късно щеше да се ожени, а сега обстоятелствата го принуждаваха да го направи малко по-рано от очакваното. Утре ще да говори с нея и ще изясни нещата.

Искрено се надяваше, че ако има живот след смъртта, Елизабет ще го разбере.



Никол стоя будна почти цяла нощ. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Ейдриън и за това, което се бе случило, както и за това, което трябваше да се случи сега.

До полунощ се чувстваше опиянена, опиянена от мечти. Споделената им интимност я изпълваше с трепет и тя нито за миг не съжаляваше за стореното. На света нямаше нищо по-прекрасно от това да държи Ейдриън в обятията си, без той да е ядосан, без да се пази от нея, а напълно да й разкрива душата си. Разбира се, не й харесваше да го гледа така тъжен, но той бе потърсил в нея утеха, утеха, която тя бе готова да му даде отново и отново.