Бренда Джойс - Скандална любов

Спря се зад херцога, докато обявяваха пристигането му. Той се оказа дори по-висок, отколкото бе предположила, близо педя по-висок от нея и изключително широкоплещест. Косата му бе твърде дълга за да е модерна, сякаш беше прекалено зает и нямаше време за фризьори. Имаше тъмнокестеняв цвят, но дори на изкуственото осветление се виждаха силно изсветлели от слънцето кичури, които създаваха впечатлението, че херцогът прекарва по-голямата част от времето си на открито.

— Ейдриън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу — обяви икономът. Последва дълъг списък на останалите титли.

Херцогът бе застанал нетърпеливо на прага и едва дочака икономът да свърши с представянето, за да се спусне по стъпалата към салона. Никол пристъпи напред, без да сваля очи от него и от разкошно облечената жена — очевидно домакинята, — която отиде да го поздрави с добре дошъл.

— Лейди Никол Браг Шелтън — казваше в този момент икономът.

Никол не го чу. Сърцето й се беше качило в гърлото. Изпитваше внезапно смущение от голите си крака и босите си ходила. Имаше чувството, че цялата тълпа се е вторачила в нея, което, естествено, беше вярно, защото току-що бяха съобщили името й, при това веднага след името на херцога. Сред присъстващите се възцари тишина. Молеше се това да се дължи на херцога, а не на собствената й поява.

Но и той се обърна и се взря в нея.

Никол вирна глава. Боса като истинска циганка, с дрънчащи гривни по ръцете, с разпуснати до кръста коси и разлюлени над прасците пали тя слезе грациозно по стъпалата. Хората започнаха да шушукат. Имаше ужасното усещане, че говорят за нея.

Беше права — не биваше да идва. Никой не бе забравил, а и костюмът й бе твърде предизвикателен дори за бал с маски.

За нещастие в този миг съзря Стейси Уъртингтън, която стоеше пред тълпата, облечена в бяла рокля от епохата на Регентството — един напълно благоприличен костюм. Стейси не беше припаднала. Напротив, усмихваше се победоносно.

Никол обаче веднага забрави за Стейси Уъртингтън, защото херцогът я гледаше. Дъхът й секна. Все пак успя някак си да се приближи до домакинята без да се строполи на пода в несвяст.

— Лейди Адърли — измърмори тя с реверанс.

Виконтесата премига объркано. Никол усещаше как погледът на херцога я изгаря.

— О, да, лейди Шелтън, колко мило, че дойдохте. И колко… очарователен… костюм.

Никол не можа да се усмихне, все още не можеше и да си поеме дъх. Но не бе сигурна дали това е защото стотици хора продължаваха да я зяпат втренчено или защото той стоеше толкова близо до нея, че почти усещаше топлината на силното му тяло.

— Благодаря — промълви тя.

— Великолепен костюм — каза херцогът. В гласа му не личеше каквото и да било усилие.

Никол се завъртя и срещна погледа му. Подът под краката й сякаш пропадна.

Той беше красив. Зашеметяващо красив, зашеметяващо мъжествен. Почувства се малка като джудже. Тъмните му очи подчиняваха нейните, омагьосваха я със силата си.

— Вие сте уникална, лейди Шелтън — рязко каза той, а погледът му се плъзна надолу по тялото й. — И аз поне намирам това за очарователно.

Сетне също толкова рязко й обърна гръб, кимна на домакинята и се отдалечи, оставяйки двете жени сами.

— Уникална — промълви лейди Адърли, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Сърцето на Никол затуптя отново. Обзе я лудо вълнение. Думите му очевидно бяха комплимент. Божичко, този зашеметяващ мъж й беше направил комплимент!

Имаше чувството, че не върви, а се носи сред тълпата. Хората продължаваха да я зяпат, но сега тя не забелязваше никого, защото думите му още звучаха в главата и. „Великолепен костюм… Вие сте уникална, лейди Шелтън…“

В ръката й неусетно се бе озовала чаша шампанско. Сърцето й пулсираше лудо, беше и някак твърде горещо. Погледът й обходи залата. Видя го веднага. За нейно смайване, той я гледаше втренчено.

Разделяше ги огромно разстояние. Не можеше да види ясно очите му, но имаше чувството, че я изгарят. Виждаше и напрегнатото му лице. Не бе способна да отклони поглед от него, не и докато той не вдигна собствената си чаша шампанско, сякаш за тост и нейна чест… или в тяхна чест.

Никол бързо му обърна гръб. Херцог Клейбъроу. Колко дълго ще остане в Чапман Хол? Женен ли е? И какво става с нея? Беше се превърнала в кълбо от нерви и не можеше да откъсне очи от него! Ето, отново се бе вторачила в него.

Той слушаше разговора на неколцина лордове и дами и изглеждаше отегчен и нетърпелив, точно както при появата си в салона. Стейси Уъртингтън стоеше до него и го гледаше с обожание. Ревност бодна сърцето на Никол — дълбока, остра, гореща. Силата й я изненада. В този миг, сякаш почувствал погледа й, херцогът се размърда и отново я прониза с очи. Никол знаеше, че трябва да сведе поглед, но не го стори. Не можеше.

Помежду им премина електрически ток.

— Скъпа Никол, от колко време не сме се виждали!

Вниманието на Никол бе отклонено насила от херцога точно в мига, в който устните му се извиха в лека, сардонична усмивка. Сивокосата жена пред нея беше маркиза Хейзълууд. Скова я напрежение. След скандала тази жена бе една от най-яростните й хулителки. Но сега маркизата се усмихваше, сякаш бяха стари приятелки.

— Толкова се радвам да те видя отново, Никол. Божичко, представяш ли си? Херцогът казва, че ти си красавицата на вечерта!

Никол нямаше представа каква игра играе маркизата, но решително отказваше да участва в нея.

— Да, доста време мина, нали? — Гласът й беше хладен, защото не бе забравила как се бе отнесла с нея тази жена преди четири години. — О, струва ми се, че станаха вече четири години от онази вечеря в Касълтън. Спомняте ли си този малък празник?

Маркизата не можеше да не си спомня как с острия си като меч език бе накълцала Никол на парченца пред дузина от гостите в Касълтън. Беше стигнала дотам, че да я нарече персона нон грата, и то с пълното съзнание, че Никол чува всяка дума. Но сега същата тази маркиза се усмихваше така, сякаш това никога не се е случвало.

— О, толкова са много тези празници — въздъхна тя, сетне вдигна лорнета си и огледа костюма на Никол. — Сега виждам защо херцогът намира костюма ти за уникален. Моля те, отбий се следващия път, когато минаваш край Хейзълууд, и предай поздравите ми на графинята и графа. — И като потупа приятелски Никол по ръката, херцогинята се обърна.

Никол беше слисана… и вбесена. Тя не беше глупачка. Знаеше, че маркизата я кани в Хейзълууд само защото бе получила одобрението на херцога. Гняв кипна в гърдите й. Ако херцогът не бе тук тази вечер, или пък ако не беше похвалил костюма й, щеше ли тази жена да се държи поне малко приятелски? Сигурна бе, че отговорът е не.

Никол изпи още една чаша шампанско, като се разхождаше из салона и търсеше тайно херцога с надеждата случайно да се натъкне на него. За нейно удивление много от гостите я заговаряха, канеха я да ги посети. Това не й доставяше никакво удоволствие. Но за пръв път осъзна колко огромна власт притежава херцогът. Думите му тази вечер нямаха за цел да я защитят. Бяха искрени, но небрежно произнесени. И все пак скандалът изведнъж бе престанал да съществува.

— Не изглеждате щастлива, лейди Шелтън — долетя иззад гърба й дълбокият му глас.

Никол възкликна приглушено и се обърна толкова бързо, че шампанското се разплиска. Беше застанал толкова близо до нея, че гърдите й, покрити само с тънка камизола и копринена блуза, докоснаха ръката му. Ужасена, тя се изчерви и отстъпи рязко назад, разплисквайки още шампанско.

Той пое чашата от ръката й. Погледът му беше напълно неразгадаем. Очите му всъщност не бяха тъмнокафяви, а имаха тъмнозлатистия цвят на шери. Стори й се, че е някак развеселен. А докато вземаше чашата, ръката му докосна нейната и Никол имаше чувството, че е погалил самата й душа.

— Позволете да я подменя — каза той. Нямаше нужда да прави нищо, защото до него тутакси се появи лакей, носещ поднос с пълни чаши. Херцогът взе една за себе си и подаде друга на Никол. — Защо сте ядосана?

Никол с усилие си възвърна способността да разсъждава.

— Не съм точно ядосана — предпазливо отвърна тя. Отблизо той бе дори по-зашеметяващ, отколкото отдалеч, а въздействието му върху нея беше още по-смущаващо. Без да усети, Никол се бе вторачила в устните му, питайки се какво ли би било тези устни да я целуват. Когато осъзна какво прави и мисли, тя се ужаси.

— Сега определено не сте ядосана — каза той и бавно плъзна поглед по нея.

В тона му имаше нещо, което предизвика у нея незабавен отклик, нещо интимно, което й бе трудно да определи, защото беше твърде неопитна. Гърдите й се стегнаха така, сякаш ги беше докоснал.

— Не съм — произнесе едва чуто тя. Гласът му беше приглушен, мек като ласка.

— Това е добре. Не бих искал да ми се сърдите. Не и сега… когато току-що се запознахме.

Думите му бяха многозначителни, твърде многозначителни, а Никол се боеше дори да предположи какво може да означават. Искаше й се лицето му да не е толкова безстрастно, толкова неразгадаемо. Нищо не подсказваше какво мисли, защо я е заговорил. Но когато очите му се взряха в нейните, сърцето и подскочи.

— Никога не бих могла да ви бъда ядосана — чу се да казва тя. Сетне се изчерви, защото осъзна, че е прозвучала като някоя свенлива, глуповата госпожичка, а точно тях не можеше да понася.

— Ах, питам се дали това всъщност е хубаво. Защото предполагам, че и гневът ви е като всичко останало у вас — също толкова оригинален и предизвикателен.

Никол го зяпна безмълвно, защото не можеше да измисли никакъв отговор, нито пък можеше да си представи накъде бие с тези думи.

— Така ли е наистина?

— Н-не знам. — Беше напълно объркана.

— Не се съмнявам, че е така — каза той, сетне гласът му стана съвсем тих, — както не се съмнявам, че вашата оригиналност се простира и извън сферата на обществените изяви.

Никол си помисли как обичаше да язди из Драгмор облечена като мъж. По този въпрос поне можеше да говори свободно. Погледна го право в очите и задиша по-леко.

— Да, вярно е.

Той си пое рязко дъх, очите му изведнъж заблестяха. Обзе я натрапчивото усещане, че не я е разбрал и че е вложил в думите й смисъл, различен от това, което бе имала предвид. Смутена от пронизващия му поглед, тя затърси някоя напълно безопасна тема, за която да се хване.

— Сега сме съседи — учтиво каза тя. — Чапман Хол не е далеч от Драгмор, никак не е далеч.

— Колко удобно — сухо отвърна той. — Значи би било напълно добросъседско от моя страна да ви поканя в дома си, нали?

Беше пленница на златистия му поглед. Не можеше да повярва на ушите си. Усмихна се и отново не разбра защо дъхът му секва.

— Често яздя покрай Чапман Хол — заяви тя.

— Сигурен съм в това. Тогава следващия път, когато минавате наблизо, постарайте се да свърнете и да се отбиете. — Думите му притежаваха цялата тежест на господарска заповед.

— Добре — ентусиазирано възкликна Никол. — Добре!