Искаше й се да не е било сън. Толкова силно й се искаше, че просто трябваше да се окаже истина.

Никол се спусна към вратата. Знаеше, че не може да излиза от стаята си в такъв вид, но някаква незнайна сила я тласкаше напред. Мина през дневната и вече се канеше да излезе в коридора, когато видя до вратата кутия, опакована в хартия за подаръци.

Спря пред нея. Беше голям, правоъгълен пакет, подпрян на стената. Изглеждаше като че ли случайно оставен там и после забравен. Никол знаеше, че е за нея. Както знаеше и че е от Ейдриън. Сякаш привлечена от магнит, тя отиде до пакета, вдигна го и разкъса с треперещи пръсти хартията.

За нейно огромно изумление отвътре се показаха чифт бричове за езда, после още един чифт, и още един… Бяха общо шест, всеки в различен цвят — кремав и жълтокафяв, сив и кафяв, зелен. Накрая тя извади и последния чифт, в катранено черно. Нямаше нужда да пробва който и да било, за да е сигурна, че ще й лепнат като по мярка.

Никол се развълнува до сълзи. Притисна панталоните с цвят на абанос към лицето си. Какво означаваше това? Какво ли, за бога, означаваше?

Тя рязко захвърли бричовете настрана и трескаво разрови дрехите, за да намери картичка. Накрая откри една. На нея пишеше само „На скъпата ми съпруга“. Отдолу Ейдриън бе надраскал нечетливо името си.

Тя притисна малката картичка до сърцето си. На скъпата ми съпруга. Бе написал „на скъпата ми съпруга“. Сигурна бе, че това не е просто учтивост. Както бе убедена, че в очите му вчера имаше загриженост и състрадание.

Никол скочи на крака. Вече наистина нищо не можеше да я спре да го открие.

Втурна се по коридора, без да обръща внимание на улисаните в работа прислужници, които прекъснаха заниманията си, за да погледнат учудено дрехите й преди да кажат приветливото си „Добро утро“. Сетне се спусна задъхана надолу по стълбите. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше веднага да намери Ейдриън!

Без да забелязва лакеите на първия етаж, тя забърза към кабинета му. Внезапно вниманието й бе привлечено от гласове, които идваха от музикалния салон. Бяха щастливи гласове, на мъж и на жена. Никол се спря. Тонът, с който говореха, беше приглушен и интимен. Гласът на мъжа звучеше почти като на Ейдриън. За миг тя си помисли най-лошото и рязко отвори вратата.

Гледката я накара да се закове на място — беше вдовстващата херцогиня, прегърната интимно от някакъв мъж. Двамата се обърнаха и я погледнаха. Лицето на Никол пламна.

— Извинете! — извика тя и заотстъпва назад. — Страшно съжалявам!

После тръшна вратата и се облегна задъхано на нея. Какво ставаше тук, за бога? Всъщност имаше ли значение? Тя трябваше да открие съпруга си!

Нямаше го в кабинета му. Вече тичайки, Никол се обърна и хукна обратно нагоре по стълбите.



Когато затвори вратата на музикалния салон, оставяйки родителите си вътре сами, Ейдриън се почувства виновен и страшно притеснен. Вече не беше сигурен, че постъпва правилно. Ясно бе, че двамата още се обичат, но не беше романтик. В действителност бе изтекла толкова много вода, че надали щяха да успеят да възродят онова, което ги бе свързвало някога.

Докато крачеше по коридора, хвърли за пореден път поглед на часовника си. Скоро щеше да стане десет. Сърцето му трепна. Никол спеше почти от двадесет и четири часа и това започваше сериозно да го безпокои. През нощта бе ходил три пъти до стаята й и всеки път тревогата му ставаше все по-силна. Тя спеше като мъртвец. В шест сутринта все още изглеждаше като в безсъзнание. В осем бе почнала да се размърдва, но още не беше станала.

Реши да я събуди и тръгна към задните стълби, защото оттам пътят бе по-кратък. С приближаването си към стаята й започна да трепери. Предчувстваше, че тази среща ще реши съдбата на брака им. Знаеше, че това чувство е абсурдно, ала не можеше да се отърси от него.

Ами ако тя наистина го обича? Ако това не бе просто някаква лоша шега на въображението му? Ако е чул правилно, а не просто онова, което му се искаше да чуе?

Стаите й бяха празни. Обзето огромно разочарование. Но после чу движение в коридора, обърна се я и я видя, застанала пред него.

— Ейдриън — прошепна тя без дъх.

Погледът му се плъзна по нея. Начинът, по който бе произнесла името му, и блясъкът в очите й запалиха в него див, необуздан копнеж. Искаше направо да я попита дали вчера в каретата наистина е чул това, което мислеше че е чул, но се опита да се овладее.

— Добро утро, мадам. Тъкмо започвах да се тревожа; спите вече почти цяло денонощие.

— Наистина ли? — възкликна Никол, все още задъхана. — И ти си се тревожил?

— Да.

Внезапно тя се усмихна и протегна ръка. Ейдриън видя, че стиска някакво късче хартия. Пръстите й се разтвориха. Не беше късче смачкана хартия, беше малка картичка — картичката, пъхната от него в подаръка, който смяташе да й даде преди седмица.

Те се взряха един в друг.

— Ейдриън — извика Никол. — Какво означава това? Какво означава този подарък?

Той се поколеба.

— Означава, че се държах като идиот и съжалявам за това.

В гърдите й трепна радостна надежда.

— Съжаляваш за Холанд?

Ейдриън я погледна изненадано.

— Холанд? — Изобщо не му бе хрумвало, че тя може да знае името на бившата му любовница. — Коя Холанд?

Никол се сепна. Радостта й бързо започна да се изпарява.

— Холанд Дюбоа.

Обзет от внезапно подозрение, той хвана ръката й.

— Никол, какво общо има Холанд с това? И как, за бога, си научила за нея?

— Мислех, че ми се извиняваш за това, че отиде при нея — отвърна Никол, като се опита да освободи ръката си. — Но сега разбирам, че не е така. Пак съм сгрешила като наивна глупачка.

Ейдриън не я пусна.

— Почакай! — За какво, по дяволите, говориш?

— Не мога да те деля с друга, Ейдриън — обясни тя простичко. — Няма да го направя. — Изправи гръб, изпълнена с решителност. — О, колко глупава бях! Защо не се опитах да се боря за това, което ми принадлежи?

Ейдриън я гледаше стъписано. Когато започна да разбира, в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— И за какво точно смяташ да се бориш? И с кого ще се бориш сега?

— Ще се боря за теб — заяви Никол с блеснали очи. — Ще се боря с Холанд. Късно е да промениш решението си, защото аз реших за себе си. Вече не искам развод.

— Разбирам — отвърна той, питайки се дали изглежда толкова нелепо доволен, колкото се чувстваше. — А какво ще кажеш за това какво искам аз?

— Ще ти го върна със собствените ти думи. Това, което искаш ти, си е твоя работа.

— Така ли? — Ейдриън се засмя. — Защо си мисля, че лъжеш?

Тя го погледна изненадано.

— Не разбирам отношението ти, Ейдриън, но явно ще трябва да ти изясня какво имам предвид.

— Ако обичаш — каза той, безкрайно щастлив. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

— Не искам развод. Но няма и да те деля с друга. Зная, че физически не мога да ти попреча да се виждаш с тази жена, но ще попреча на нея да те забавлява.

Ейдриън се изкикоти.

— О, скъпа, естествено, че можеш да ми попречиш физически, вече го направи, но моля те, кажи какво се каниш да правиш с горката Холанд?

— Забрави всичките си чувства към нея, Ейдриън — каза Никол навъсено. — Тя повече няма да те види нито веднъж. Не и след като й се обадя отново.

Той се намръщи.

— Сега започвам да разбирам! Нека отгатна! Срещала си се с нея, докато бях в Лондон!

— Не бях единствената — каза рязко тя.

— Ревнуваш! Признай си го!

— Не знаеше ли, че във вените ми има капка индианска кръв?

Херцогът се засмя и я притегли в прегръдките си.

— Не мога да кажа, че съм много изненадан.

— Какво правиш? — извика Никол.

— Прегръщам жена си. Моята най-скъпа съпруга.

Думите му я поразиха. Тя замря разтреперана.

— Истина ли е това? Това, което ми написа на картичката?

— Да, истина е. Никол, моля те, не нанасяй по лицето на горката Холанд същите поражения, което нанесе на мен. Не ми се иска да те разочаровам, скъпа, но си била силно заблудена.

Никол го сграбчи за ризата.

— Заблудена ли съм била?

— Да. Холанд Дюбоа не е моя любовница.

— Не е ли?

— Вече не. Връзката ни приключи, когато бях последния път в Лондон.

— Приключила е?

— Приключи.

Никол се притисна към съпруга си. От щастие й се виеше свят.

— Искаш да кажеш, че дори не си направихте едно… ъ-ъ… сладко прощаване?

— У теб намирам цялата сладост, която ми е необходима, скъпа.

Прималя й, но успя да се съвземе.

— О, скъпи — прошепна тя. — Като си помисля, че се канех да нарежа лицето й с кухненския нож.

Ейдриън се засмя.

— О, как можах да постъпя толкова неразумно? Как можах да избягам?! — простена Никол.

— Нямам представа — отговори той и обгърна лицето й с длани. — Но нещо ми подсказва, че това няма да е последното неразумно нещо, което ще направиш.

Сетне заглуши протестите на Никол с дълга, страстна целувка.

— Но аз ще бъда на разположение, за да те спася, любима, не се страхувай.

— Любима? — прошепна тя зашеметена. — Защо все ми казваш скъпа? Защо сега ме наричаш „любима“?

— Защото ревността ти ми достави огромно удоволствие — отвърна херцогът нежно.

Погледът му бе по-мек от всякога, дори от предишния ден в каретата, и Никол се разтопи.

— О, Ейдриън — въздъхна тя. — Когато ме гледаш по този начин…

— Да? — подкани я той.

— Направо не мога да мисля — измърмори Никол. — А и, честно казано, едва се държа на краката си.

— Можеш ли да мислиш достатъчно дълго, за да си спомниш какво ми каза вчера?

— Какво ти казах вчера? — повтори тя нервно.

— Не искам повече игрички, Никол, — каза Ейдриън, вече напълно сериозно. И после добави: — Любима.

Никол изпъшка.

— Не е било сън, нали? Вчера ти наистина ме прегръщаше така, сякаш не си съвсем безразличен към мен.

— Разбира се, че не съм.

Тя се притисна плътно до него, защото иначе щеше да се строполи на пода.

— А аз те обичам, Ейдриън. Но ти вече знаеш това, нали? Защото ти го казах вчера.

— Почнах да подозирам, че е вярно, едва преди няколко секунди — отвърна той, замаян от щастие. — Когато тръгна да заплашваш горката Холанд.

— Не е толкова „горка“! Тя е най-красивата жена, която съм виждала!

— Но не е най-красивата жена, която аз съм виждал — каза херцогът.

Никол едва не се завъртя от радост.

— Можеш ли да ми простиш, че избягах? Че отново те злепоставих? О, никога няма да си простя, че за пореден път те изложих! Обещавам никога повече да не правя нещо толкова безразсъдно!

— Моля те, не обещавай. Зная, че от теб трябва да очаквам и най-неочакваното. Но докато ме обичаш, Никол, нищо друго няма значение.

— О, Ейдриън — възкликна тя и го сграбчи за раменете. — Това е прекалено хубаво, за да е истина. Страхувам се, че ако се ощипя, ще открия, че сънувам!

Той отново се засмя и я ощипа по бузата.

— Ето. Видя ли? Будна си, не сънуваш. Ти си моята херцогиня — гласът му утихна. — И аз те обичам.

Никол се хвърли страстно в прегръдките му. Цяла вечност бе чакала да чуе тези думи. Той имаше право. Нейният съпруг, херцогът, имаше право. Нищо друго нямаше значение, вече не, не и щом се обичаха, не и щом най-после бяха оставили миналото зад гърба си.

Понякога, помисли си тя щастливо, мечтите наистина се сбъдват.