— Скоро, Никол — дрезгаво промълви той, — скоро, обещавам ти. Ще ти дам всичко, което искаш; ще яздим заедно така, както никога не си яздила…

Никол вече бе напълно неспособна да разсъждава. Ръката му се плъзна под полата и фустата й, по коляното, сетне по бедрото. Устните му обсипваха с целувки шията й. Тя изопна глава назад със стон и някакъв остър камък се заби в тила й. Очите й се отвориха рязко, изведнъж се опомни. Лежеше по гръб, върху тревата и пръстта, а херцог Клейбъроу правеше с нея неща, които не биваше да се правят с никоя дама.

Не искаше той да спира. Въпреки отчаяните предупреждения на здравия й разум, ръцете й сграбчиха гъстите, дълги коси на тила му. Знаеше, че не бива да продължава, но пръстите му обсипваха с огнени ласки бедрата й, все по-нагоре и по-нагоре, и тя стенеше и се мяташе под него като обезумяла. После ръцете му се вдигнаха и започнаха да разкопчават жакета й. Това е херцог Клейбъроу, изкрещя с отчаяно усилие разумът й, и ти искаш не просто да му направиш добро впечатление, а да бъдеш негова съпруга!

Това желание бе по-силно от всяко друго. Тя стисна китките му, за да го спре, и извика:

— Не, моля те! Не така!

За миг той застина неподвижно, ала този миг бе достатъчен на Никол да се опомни напълно, въпреки сладостната агония, в която се мяташе тялото й, въпреки огненото желание, кипящо във вените й. Знаеше, не изпитваше и капчица съмнение, че е отишла твърде далеч. Нито една дама не би направила това, което направи току-що, не би допуснеш това, което допусна. Изпълни я ужас, който погълна всичко останало, освен копнежа й по този мъж.

Той рязко се отмести от нея и седна на тревата, без да я погледне.

— Права си. Съжалявам.

Никол затвори за миг очи с облекчение. Молеше се това извинение да означава, че той няма да я заклейми като неморална жена. Когато отново отвори очи, херцогът вече стоеше прав и се взираше в нея с каменно изражение, което му придаваше по-заплашителен вид от когато и да било. Опита се да разчете погледа му, но очите му бяха потъмнели и неразгадаеми.

Протегна й ръка и Никол изчервена я пое. Той рязко я изправи на крака.

Тя се зае да изтупва полите си с прекалено усърдие, само и само да не среща отново погледа му. Боеше се да узнае истинските му мисли, боеше се, че се е сринала в неговите очи. Как бе допуснала това да се случи? Тя, която никога не бе давала и пет пари какво впечатление може да остави у мъжете, се беше подготвяла с часове за тази среща… само за да провали всичко накрая със своята необузданост.

— Вината не е твоя — каза, като тръсна силно полите си. Имаше чувството, че ще се разплаче.

— Не мисля така — спокойно заяви той, без да откъсва очи от нея. — Нито една дама не заслужава да бъде въргаляна в калта като някоя слугиня.

Слисана, Никол вдигна поглед към него. Изражението му отново беше напълно неразгадаемо. Но в гърдите й трепна искрица надежда.

— С-сърдиш ли ми се?

Стори й се, че в зениците му за миг припламна весело огънче.

— Не ти се сърдя. — Той замълча за момент. — Кой мъж би могъл да се разсърди на толкова красива жена?

Никол едва не припадна от облекчение. Беше толкова замаяна, че не долови особената нотка в гласа му.

— Мислиш… че съм красива?

На лицето му се изписа внезапно объркване. После той се усмихна, но тази усмивка нямаше нищо общо с предишната му усмивка. Беше сардонична.

— Разбира се, че те смятам за красива, скъпа моя. Ако не знаех как стоят нещата, щях да си помисля, че си неуверена в себе си. — Той се засмя. — Щом настояваш да бъдеш ухажвана, ще се подчиня на волята ти.

Нещо се бе случило, ала Никол не знаеше какво. Виждаше циничния блясък в очите му. Запита се дали е искрен, но си припомни как я бе целувал. В това нямаше и помен от неискреност.

— Ела в Чапман Хол утре. — Това не беше молба. — Следобед. Ще те чакам.

Никол кимна разтреперана, с ококорени очи, едновременно ужасена и ликуваща.

— Ще дойда.

Той я целуна лекичко по устата.

— А сега най-добре се връщай в Драгмор. Ще те изпратя.

Тя отново кимна. Беше толкова зашеметена, че не можеше да стори нищо повече от това да се съгласи.

Когато се върна в Чапман Хол херцог Клейбъроу се владееше напълно, за разлика от мига, в който на практика почти бе изнасилил Никол Шелтън. Но беше обезпокоен, даже разтревожен. Защото не можеше да си затваря очите пред това, което се бе случило. Винаги се бе гордял със способността си да се владее, а ето че преди малко си беше загубил ума, заедно с целия си железен самоконтрол. Едва не бе обладал лейди Шелтън, и то направо на тревата. Тя го бе накарала да се самозабрави и това никак не му се нравеше. И най-лошото бе, че очакваше с нетърпение следващата си среща с нея.

А херцогът нямаше навика да се отдава на блянове по жени, пък и по каквото и да било друго.

При все това вече бе взел решение да прекрати връзката си със своята настояща метреса, мис Холанд Дюбоа, още щом се върне в Лондон. Беше се отегчил от нея през последния месец; посетил я бе едва шест пъти. За да й помогне да понесе по-леко раздялата, ще я обсипе с пари и бижута. Перспективата не го радваше особено, защото досегашните му любовници неизменно бяха изпадали в ярост, когато решеше да скъса с тях. Но тя без проблеми щеше да си намери нов покровител, защото бе много красива, много отзивчива и много опитна.

А може би е по-добре да остане малко по-дълго в Чапман Хол. Вместо да се вижда с Холанд, ще бъде в леглото с лейди Шелтън. Той отново стисна челюст. Самата мисъл за насладите, които го очакваха, го възбуждаше. Осъзнал, че е опасно близо до това да се остави тази жена да го омагьоса, херцогът яростно я пропъди от съзнанието си.

За негова изненада още в мига, в който скочи от седлото и повери жребеца си на главния коняр, Изабел се спусна по стълбите на Чапман Хол и се отправи към него с вид на разгневен старшина.

— Ейдриън — каза през зъби тя, — ела вътре. Трябва да поговорим.

Нямаше никакво съмнение, че майка му се кани да го скастри сурово за това, че прелюбодейства в собствения си дом. И макар да си го заслужаваше, в момента не бе в настроение да слуша укори.

— Мамо, позволи ми да ти припомня, че не съм десетгодишно момченце. — Тонът му бе самата учтивост.

— Няма нужда да ми го припомняш, Ейдриън — сряза го тя, като се извърна рязко и се отправи обратно към къщата, без дори да погледне дали синът й ще я последва.

Херцогът въздъхна примирено. Твърде дълго бе наблюдавал безпомощно жестокото и долно поведение на баща си спрямо нея, за да не уважи чувствата й в този момент, колкото и да бяха нелепи. Франсис бе престанал да малтретира съпругата си едва когато синът му стана на четиринадесет. Тогава Ейдриън бе вече около метър и осемдесет, близо половин глава по-висок от баща си, и тежеше почти колкото него. Силата им навярно бе еднаква, ала за разлика от Франсис, Ейдриън имаше на своя страна и яростта. И преди се бе опитвал да попречи на баща си да малтретира майка му. Като дете неведнъж бе заставал помежду им, поемайки върху себе си болезнените удари, предназначени за Изабел. Когато стана по-едър, опитите му да защити майка си бяха посрещани с камшичен бой. Но един ден — вече беше навършил четиринадесет — удари баща си толкова силно в челюстта, че Франсис се строполи на пода. Ейдриън го удари още два пъти, изпълнен с хладно задоволство и с увереност, че баща му никога повече не ще вдигне ръка срещу майка му. Така и стана.

Затова сега, колкото и да му бе неприятна намесата й в личния му живот, щеше да я изслуша търпеливо и внимателно.

Изабел веднага затвори вратата на малката, разхвърляна библиотека. Бяха съвсем сами.

— Да не си си загубил ума?

— Какво те кара да мислиш така? — Сякаш не знаеше какво.

— Ейдриън! Това, че имаш любовница тук, само по себе си е достатъчно непристойно, но, за бога! Никол Шелтън! Как можа!

Някакво шесто чувство му подсказа, че е направил ужасяваща грешка.

— Боя се, че нещо ми убягва.

— Компрометира ли я? — попита без заобикалки Изабел. — Ако си го сторил, баща й, Шелтън, ще те убие, нищо че много добре знае кой си!

— Мамо — каза той бавно, въпреки че мисълта му препускаше бясно, — не мисля, че не е нужно да обсъждаме моите… ъ-ъ… авантюри.

— Компрометира ли я? — извика Изабел. В гърдите му лумна гняв.

— Разбира се, че не съм — процеди през зъби той. — Дамата не е първа младост и не разбирам внезапния ти интерес към цялата история.

— Не е първа младост, но е дъщеря на Шелтън, Ейдриън, а и не ти подхожда да… да… налиташ на целомъдрени девици!

Херцогът скочи на крака.

— Извинявай, но тя не е целомъдрена девица. Боя се, че не говорим за една и съща дама.

— Говорим за лейди Никол Браг Шелтън, най-голямата дъщеря на Драгмор, и стара мома или не, скандал или не, ти не можеш да я компрометираш!

Той се вторачи в нея. Цветът се отдръпна от лицето му.

— Стара мома?

— А ти какво си мислеше?

— Мислех — започна той, но млъкна. — Тя не е омъжена? — Не можеше да повярва.

— Не е омъжена! Щеше да се омъжва за лорд Пърси Хемпстед преди четири години, но изобщо не се появи на сватбата и остави горкия човечец да стои сам пред олтара. Беше ужасен скандал, който, естествено, унищожи всичките й шансове за друг брак. За приличен брак имам предвид. Разбира се, Шелтън би могъл да й купи съпруг, но представи си какъв би бил този съпруг? И двамата познаваме Шелтън. Не мога да си представя, че би се принизил дотам. Както и да е, Никол е доста ексцентрична, или поне така се говори. Тя е по-затворена дори от теб. Прекарва повечето време в Драгмор и рядко се появява в обществото. И аз не бих могла да я обвинявам. Свидетел бях колко жестоко се отнасяха всички с нея след скандала. Компрометира ли я, Ейдриън?

Херцогът беше шокиран. Ужасяваше се от мисълта за грешката, която за малко не бе допуснал. За малко не бе обезчестил една млада дама. Но тя бе откликнала на ласките му като жена с опит, въпреки че той съвсем ясно си спомняше онези мигове на изчервяване и объркване, в които изглеждаше съвсем неуверена и невинна. Как би могъл да знае? Беше дошла на бала с маски без придружител и в предизвикателен костюм, а и нима не бе флиртувала с него? Или може би е разбрал всичко погрешно? Дали нарочно го е заблуждавала през цялото време или просто е бил заслепен от желанието си да я притежава?

— Не съм — рязко отговори той, след което напусна стаята.



Никол копнееше най-добрата й приятелка Марта Хънтингтън, виконтеса Сърл, да се върне от Лондон, защото нямаше с кого друг да сподели историята с херцога. История, която изглеждаше почти невероятна. Тя, върлинестата и непохватна Никол Шелтън, претърпяла провал още при дебюта си в обществото и съсипана напълно от скандала, бе ухажвана от загадъчния и красив херцог Клейбъроу! Защото случаят бе точно такъв, нали? Той я бе поканил в дома си, и то не веднъж, а два пъти. И я целуна. Каза й, че е красива. Нима това не означаваше, че е запленен от нея точно толкова, колкото и тя от него? Не показваха ли всичките му действия, че я ухажва?

Никол знаеше, че е твърде невежа по въпроса за мъжете, но бе почти сигурна, че той ще я помоли да се омъжи за него, и то скоро. Мечтаеше за този миг, мечтаеше да бъде неговата херцогиня. Виждаше се с неговото дете на ръце, виждаше него как се усмихва с любов, гледайки нея и рожбата си.

А зрънцата съмнение и объркване, бледият спомен за сардоничната му усмивка и хладния му тон беше заровила някъде дълбоко в паметта си.

Същата вечер баща й и Чад се завърнаха от Франция, защото бяха приключили работата си там. Ед, по-малкият й брат, бе в Кеймбридж, където учеше право. Тя поздрави графа и Чад с лъчезарна усмивка и любящи прегръдки, изненадвайки и двамата с необичайната си жизнерадост.

— Какво ти става? — попита Чад. На красивото му лице бе изписана подозрителна гримаса. — Какво си направила този път, сестричке?

Чад бе почти на тридесет, тъмнокос като баща им, въпреки че бе наследил светлата кожа на майка си, първата съпруга на графа. Беше много красив, със съвършени патрициански черти, докато графът изглеждаше по-грубоват и по-страховит. Никол го изгледа намръщено.

— Нищо не съм направила, братко — отвърна тя. — В края на краищата, не съм аз тази, която излиза вечер и се прибира чак в късния предиобед!

— Ти не си мъж — изтъкна язвително Чад.

— Стига — намеси се меко графът. Топлият му поглед не се отделяше от дъщеря му. — Ти сияеш, Никол. Има ли нещо, което би искала да ми кажеш? — Въпросът бе зададен съвсем небрежно.

Баща й я познаваше твърде добре. Тя бе първото му дете от графиня Джейн и се бе радвала на бащините му грижи много повече от своите братя и сестри. Освен това бе по-близка с него от Чад, Ед и Реджина. Свързваше ги нещо, което бе трудно обяснимо, въпреки закачливото твърдение на майка й, че това е необузданата кръв, течаща във вените и на двама им, и произтичащото от нея пренебрежение към правилата. Никол бе сметнала тези думи за шега и ги бе приела със смях, но графът кой знае защо се беше ядосал на съпругата си за дръзката забележка.