Приземи се върху бодлива възглавница от клони, ухаеща на пролет и свежа зеленина. Зави й се свят и помисли, че лондонските клюкари трябва да почакат, преди да обсъдят преждевременната й смърт. Изведнъж главата на Хариет се показа на прозореца.

— О, там ли си! — извика радостно тя. Лоти я изгледа мрачно.

— Къде се скри? Навярно отиде да пиеш чай?

Сарказмът на Лоти не засегна приятелката й. Без да се вълнува въобще, тя показа един тъмен вързоп.

— Донесох ти пелерината. Навън е хладно, а ти не искаш да пипнеш пневмония, или?

— Летяла съм четиридесет крачки надолу, а може и повече — осведоми я мрачно Лоти. Като огледа съжалително горната част на роклята си, извика. — Хвърли я. Май имам нужда от нея.

Пелерината падна на главата й, така че не можеше да вижда нищо. Лоти отметна от лицето си меката вълнена материя, смачка я и я хвърли през зида.

Хариет загрижено я следеше от прозореца.

— Какво да правя, докато те няма?

— Бъди така добра и ми намери игла и конец.

Лоти натика обратно едната си гърда, която се беше освободила от деколтето, и обясни:

— Не мисля, че Лора е имала точно това предвид, когато казваше, че дебютът ми ще бъде основната тема за разговор във висшето общество.

И като хвана големия клон над себе си, Лоти се изправи на крака. Сега, когато отново можеше да пази равновесие, не се затрудни да слезе по дебелия клон, който стърчеше от другата страна на зида. Точно тогава чу тропота на една каляска и приглушените гласове на седящите в нея.

Имаше много по-малко време, отколкото се беше надявала. Първите гости вече влизаха. Когато се наведе да вдигне наметалото, до ушите й достигна остър познат глас от другата страна на зида.

— Цяло чудо е, че момичето празнува своя дебют. Винаги съм предупреждавала Карлота, че някой ден може да изпадне в положение, от което не би могла да се измъкне с помощта на чара си.

— Някой ден, мис Търлигър — прошепна Лоти и наметна мекото си наметало. — Но не и тази нощ.



Хейдън Сент Клер седеше сам в библиотеката на градската си къща и четеше в светлината на свещите. Полугласно промърмори едно изречение от последния брой на „Газет“: Обвитият в тайна маркиз убиец бе забелязан вчера на Бонд Стрийт, когато влизаше в един клуб.

— Голямо постижение — промълви тихо. — Не знаят ли, че от понеделник не съм напускал тази къща. — Той отвори следващата страница на вестника и потърси колоната с продължението. Предполага се, че е планирал пребиваването си в Лондон така, че да съвпадне с началото на сезона, за който в града са пристигнали на лов за съпрузи внушителен брой изчервяващи се красавици.

Хейдън потрепера, когато си представи вълк в елегантно вечерно облекло, с плячка от тълпа кискащи се дебютантки.

Ако маркизът убиец наистина е решил да си търси жена, пишещият тези редове би посъветвал булката да избере като най-подходяща за случая черната сватбена рокля.

Той изфуча полуразвеселен, полуядосан.

— Много смешно, нещастници такива!

След което доближи памфлета до пламъка на свещта и търпеливо изчака огънят да обхване хартията. Наведе се от тапицираното с брокат кресло, хвърли вестника в студената камина и с удоволствие загледа как се превърна в пепел заедно с днешните броеве на „Таймс“, „Сейнт Джеймс Кроникъл“, „Куриер“ и „Спай“. Много по-лесно щеше да се освободи от вестниците, ако си бе направил труда да запали дървата в камината. Но в сравнение с яростните ветрове, които духаха над Бодмин, влажният лондонски студ изглеждаше приятно мек. Беше само от две седмици в Лондон, но вече мечтаеше за соления морски въздух и за грачещите чайки, които кръжаха над покритите с пяна вълни.

Той си помисли какво ли биха написали клюкарските вестници, ако знаеха, че е дошъл в Лондон да търси жена, а не съпруга. Навярно би успял, ако вестникарите с техните опити да го очернят не се стараеха толкова.

„Тетлър“ беше отишъл още по-далече, твърдейки, че Хейдън е отпътувал от Корнуол, за да избяга от духовете, които го преследвали в имението му. За разлика от професионалните клюкари той не беше толкова глупав да вярва, че духовете се подвизават само в прорязаните с пропасти стръмни морски скали или сред брулените от вятъра блата. Те биха могли да дебнат също толкова добре и в една меланхолична пиеса за пиано от Шуберт, която звучеше от прозореца на Бедфорд Скуеър. Спотайваха се в полъха на ухаещия на цветя парфюм, дълго след като притежателката му е преминала покрай него в тълпата по улицата. Криеха се и в хубавите млади момичета със свежи лица и весело трептящи къдрици, които минаваха, бърборейки, покрай витрините на Риджънт Стрийт и предизвикваха усмивката на всеки мъж покрай тях, на всеки мъж, който не беше в състояние да разбере, че радостта на един може да се окаже нещастие за друг.

Дори днес сутринта Хейдън видя едно такова същество — една русокоса горска фея. Тя слезе от карета с герб, закачливо извика нещо на момичето, което я придружаваше, и влезе в съседната къща. Той я наблюдаваше от спалнята на горния етаж. Остана като вцепенен, вдигнал ръце да завърже възела на връзката си. Въпреки че бързо затвори прозореца и плътно дръпна завесите, видяното за един мъчително кратък миг лице го преследваше през целия ден.

Стана и приближи до елегантното кожено сандъче на писалището. Днес му го бяха доставили. Внимателно отвори капака и погледна съдържанието, лежащо върху копринената подплата. Мислеше си, че всичко това е само мизерен заместител на съкровището, което мечтаеше да намери. То можеше спокойно да остане в Корнуол, но съдържанието му беше много важно, за да го повери на грижите на секретар, адвокат или друг посредник, колкото и дискретни да бяха те. Започна да спуска инкрустирания с месинг капак, за малко спря, като че ли се колебаеше дали да скрие съдържанието на сандъчето.

Все още беше зает да опакова книгите и документите си в пътната чанта от едната страна на писалището, когато на вратата се почука. Хейдън не обърна внимание, тъй като знаеше от опит, че не след дълго посетителят ще си отиде. Веднага след чая той освободи прислугата, за да може да се наслади на последната вечер в Лондон.

Но месинговото чукче не млъкваше, напротив — звукът стана по-силен и по-настойчив. Хейдън нетърпеливо сложи последните книги в чантата, с бързи крачки мина през фоайето и рязко отвори входната врата.

Това, което видя, прогони моментално всяко съмнение, което може би таеше по отношение на призраците.

Един дух от миналото се беше подпрял на железните перила и в оскъдната светлина на уличния газов фенер русата му коса приличаше на сребърен ореол на светец. Хейдън не беше виждал сър Едуард Таунсенд от онзи ветровит есенен ден преди четири и половина години. Това беше денят, в който Хейдън отдаде на жена си последна почит в семейната гробница в Оукли. Въпреки че погребението на Жюстин трябваше да се състои без гости, Хейдън нямаше сърце да изгони Нед. В края на краищата и Нед я беше обичал.

Не отказа на Нед да се прости с нея, но напусна гробището, без да размени и дума с приятеля си.

По-рано навярно той щеше да го прегърне и да го потупа приятелски. Сега сдържаното поведение на Хейдън забраняваше подобен жест.

— Нед — каза той потиснато.

— Хейдън — отговори леко иронично Нед.

Преди Хейдън да успее да възрази, Нед влезе покрай него в къщата и застана вътре, като въртеше бастун между пръстите си. Изглеждаше точно като онова дванадесетгодишно момче, с което Хейдън се запозна преди много години в Итън — едно дългокрако същество, което изглеждаше безупречно от главата до петите, от модната прическа до блестящо лъснатите обувки на краката си.

— Влез — сухо процеди Хейдън.

— Благодаря. Ще вляза. — Нед се завъртя и затропа с края на бастуна по дъбовия паркет. — Не можех да допусна да се измъкнеш незабелязано от Лондон, без да сме се видели. Може би слугата ти не е сметнал за необходимо да те осведоми, но тази седмица се отбивах всеки ден. За съжаление не получих никакъв отговор от теб. — Погледът му се спря върху една масичка със сребърна купа, препълнена с неотворени визитни картички и покани на луксозна хартия. — Ясно, слугата не е виновен, а аз. Заложих на добрите маниери, на които майка ти, мир на душата й, се мъчеше да те научи.

Хейдън се облегна на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Страхуваше се да не изглежда виновен.

— Моята майка ми е внушила, че не бива да се месиш в делата на другите.

Нед не му обърна внимание, взе една купчина визитни картички и започна да ги разглежда.

— Лейди Солсбъри, лейди Скифингтън, дукеса Баркли — Той изгледа Хейдън с повдигнати вежди. — Всички тези дами принадлежат към най-аристократичните кръгове. Кажи ми, какво е да си един от най-търсените ергени в Лондон?

Хейдън взе картичките от ръцете му и отново ги захвърли в купата.

— Не се интересувам от обществото на хора, които парадират с добрите си маниери, а не с приятелство и доброта. Те не търсят четвърти за играта на карти или партньор за валса на дъщеря им. Те ме канят, за да могат гостите им да шушукат зад ветрилата или пурите. Забележителност, която да зяпат любопитно и да клюкарстват.

— Ах да, „маркизът убиец“, който подхранва вестниците и жълтата преса. Учудващо е, че имам смелостта да го посетя. — Нед погледна изпитателно пръстите си с грижливо поддържан маникюр. — Тъй като не възнамерявам да спя с никоя от бъдещите ти съпруги, не трябва да се страхувам, че ще ме предизвикаш на дуел или така ще се ядосаш, че ще се нахвърлиш върху мен с лъжица от мармалад в ръка.

Засегнат от грубите думи на приятеля си, Хейдън каза:

— Бъди спокоен, няма нужда. Не възнамерявам да се женя отново.

— Съжалявам. — В хладните сиви очи на Нед се четеше съжаление, а не съчувствие. — Ти беше най-преданият и любящ съпруг, за който може да мечтае една жена.

Известно време и двамата мълчаха. Тогава зъбите на Нед блеснаха както по-рано, когато се усмихваше:

— Ела с мен тази нощ, Хейдън! Дук дьо Бофор се е разплатил с Хариет Уилсън и тя се е установила в Париж, откъдето тормози света с мемоарите си, но сестрите й са тук и знаят добре как да вдигат купони. Можем да се напием, да си намерим женска компания и въобще да правим всичко, като че ли сме осемнадесетгодишни момчета, току-що излезли от Итън. Ела с мен! Ще видиш, че ще бъде като в доброто старо време.

Въпреки шумните уверения на Нед и двамата добре знаеха, че миналото никога няма да се върне. От тримата буйни и красиви млади мъже, опияняващи си от непозволените удоволствия на големия град, бяха останали само те двамата.

Далечните спомени извикаха усмивка по лицето на Хейдън.

— Страхувам се, че тази нощ ще трябва сам да ухажваш очарователните сестри Уилсън. Мисля скоро да си лягам, тъй като утре рано заминавам за Корнуол.

Нед гледаше в тъмното пространство зад себе си.

— Няма да понеса мисълта, че в последната нощ на цивилизацията ще клечиш сам в този мавзолей. Позволи ми поне да ти изпратя едно малко удоволствие, което да те стопли.

— Не е необходимо. Готвачът ми е оставил на печката един задушен заек, а на масата — бутилка мадейра. Това са удоволствията, от които се нуждая. — И Хейдън отвори входната врата.

Нед не загуби време да се прави на обиден или че не разбира. Но се спря на прага, обърна се и погледна замислено приятеля си:

— Не трябваше да отхвърляш толкова бързо предложението ми. Дори и най-апетитният заек се нуждае от подправки.

Хейдън гледаше как Нед се качи в каретата си. Обезпокои го дръзкото му намигване. В Итън това винаги означаваше неприятност, главно от женски род.

Поклати глава, затвори вратата и заключи навън както нощта, така и призраците.



Лоти внимателно избираше пътя през сенките на дървото и беше благодарна, че не позволи на Хариет да я придружи. Хариет не умееше да се движи безшумно. Тя имаше злощастния навик да тропа с крака и да стъпва тежко като товарен кон, дори когато е обута с меки обувки.

Мъглата се стелеше върху влажната земя и призрачно трептеше в оскъдната светлина на лунния сърп. Когато излезе от сянката, закри глава с качулката на пелерината, за да прикрие светлата си коса.

Тясната триетажна къща стърчеше тъмна и отблъскваща. Лоти можеше да се закълне, че ако не бяха разговорите на прислужничките, щеше да я сметне за изоставена.

Тя наблюдаваше редицата тъмни прозорци на третия етаж и се питаше кой ли от тях е на спалнята на маркиза. Беше много лесно да си представи как той лежи в копринените чаршафи с чаша фино бренди в елегантната си ръка, със сардонични искри в погледа и цинична усмивка на устните.

Когато преди единадесет години поиска ръката и се ожени за вече починалата си жена, Хейдън Сент Клер, така му беше името, беше най-желаният ерген в цяла Англия. Съобщението за годежа с най-младата дъщеря на някакъв неизвестен френски благородник, както разказваха, беше свързано с истерични припадъци и сърцераздирателни потоци от сълзи. Макар че бракът му с момичето завърши с трагедия, споменът за бурния роман можеше да предизвика носталгична усмивка по лицето и на най-строгата матрона. И въпреки бурния скандал, предизвикал сензация, Лоти не се съмняваше, че всяка матрона с удоволствие би го поканила в салона си, дори и само за да задоволи любопитството на гостите си.