Лакеите се кълняха пред Джил, че в някои коридори има леденостудени места, където започвали неконтролируемо да тракат със зъби и тичали в кухнята, за да се стоплят на печката.

Когато Марта нерешително докладва на Хейдън за нарастващия страх у слугите, той предложи да назначат други, по-малко суеверни. Самият той вече не вярваше в призраци. Те го бяха изоставили, когато копнееше за тях.

След като преди повече от четири месеца изпрати Алегра в Лондон, Хейдън настояваше слугите да оставят запалена лампа в стаята й през цялата нощ. Понякога отваряше вратата, надявайки се да я види заспала с поруменели от съня бузи, прегърнала куклата на Лоти. Но леглото беше празно.

В ранните часове на утрото той стоеше пред салона и се надяваше да чуе тракането на чаени чаши, смях или последните ноти на някоя смешна шотландска песничка. Но от там вееше само тишина.

Неговото безцелно бродене завършваше винаги на третия етаж на дома в спалнята на Лоти. Когато първият път отвори вратата, остана изненадан, че тя е оставила повечето от нещата си. Навярно много е бързала, казваше си горчиво той, водена от отчаяното желание да избяга най-после от него. Хейдън бе видял страха в очите й онзи ден на скалите, когато сложи ръце на раменете й. Това беше страх, който никога повече, докато е жив, не искаше да види в очите на жена. И особено в очите на Лоти.

Той бавно се разхождаше из стаята й, преследван не от призраци, а от спомени. Виждаше я как бърчи носа си, когато се смее, как блести косата й, когато се спуска с колелото по склона, чуваше тихите сподавени звуци, когато с устните си я хвърли в сладката пропаст на страстта. Въпреки че искаше да помоли Марта и мисис Кавендиш да опаковат нещата й и да ги изпратят в Лондон, всяка нощ Хейдън затваряше зад себе си вратата и оставяше всичко на място, както го беше оставила тя.

В първите седмици след смъртта на Жюстин Хейдън бе опознал опасността да потърси забрава с помощта на бутилката. Въпреки това една нощ излезе навън през един френски прозорец на кабинета си, стиснал в ръце отворена бутилка портвайн.

С несигурни крачки потърси път през скалите, докато накрая, клатушкайки се, не се отзова на самия ръб и се заслуша в рева на вълните, които се разбиваха в рифовете — така както се бяха разбили и мечтите му. Вятърът бе раздухал облаците и бе открил трептящия кръг на луната, която заливаше вълните със сребърна светлина. Хейдън опи голяма глътка от портвайна, затвори очи и изпъна рамене, като че ли се молеше природните сили да го вземат при себе си.

Тогава изведнъж чу от далечината една мелодия, която вятърът довя. Мелодията беше болезнено сладка, покоряваща с простотата си. Кръвта застина във вените му, той бавно се обърна и погледна към къщата. Този път знаеше, че нито Лоти, нито Алегра оживяваха клавишите.

— Проклета да си! — прошепна прегракнало Хейдън, докато песента бавно, но сигурно го отдалечаваше от пропастта.

Без да оставя бутилката, той тръгна по тъмните коридори на дома и с всяка измината крачка музиката ставаше все по-силна, както и гневът му. Когато отвори вратата на музикалния салон, той беше тъмен и празен, както и очакваше. Отиде до рояла и сложи ръка на капака. Усещаше фините вибрации на струните и ехото на горчиво-сладката мелодия във въздуха.

Гневно се доближи до портрета на Жюстин.

— Надявам се, че най-после си щастлива — извика той и хвърли бутилката с всичка сила върху портрета. Тя се разби върху лененото платно и червеното вино, подобно на кръв заля бялата дреха на Жюстин. — Навярно винаги си целяла да ме докараш до лудост, за да не си сама в смъртта.

Жюстин продължаваше да го гледа с недостъпния си ироничен поглед.

— Хейдън?

Той се обърна и откри на прага един мъж, чието лице оставаше в сянка.

Замръзнал от ужас, за момент помисли, че това е Филип, който стои там — млад, предизвикателен и пълен с надежди. Докато чакаше старият му приятел да излезе от сянката с все още димяща огнестрелна рана в сърцето, Хейдън си помисли, че наистина е полудял.

— Хейдън? — повтори мъжът и гласът му прозвуча малко подозрително. — Да не би да си изгонил всички слуги с това намръщено лице, с тази грубост и лошо настроение? Чуках на вратата, но никой не отвори, така че обиколих около къщата, намерих отворен прозорец и влязох през него.

Когато гостът пристъпи и косата му заблестя като сребро на лунната светлина, Хейдън отстъпи крачка назад и седна на дивана, замаян от облекчение. Закри главата си с ръце със сподавен смях.

— О небеса, Нед, никога не съм си представял, колко ще се зарадвам, че си тук, нечакан и без покана.

— Това със сигурност се дължи на радостното посрещане, което ми устрои последния път. Музиката беше прекрасна. Не знаех, че и ти свириш на пиано.

Хейдън бавно вдигна глава и погледна рояла с учудване е неверие.

— И аз също не знаех.

— Ще те помоля да ми предложиш нещо за пиене, — каза Нед, като гледаше развеселен портрета, — но предпочитам да пия от чаша, вместо да хвърлиш бутилката по главата ми.

Хейдън замислено прокара пръсти през косата си.

— Жюстин изобщо не понасяше портвайн. — Той намръщи чело и за пръв път осъзна колко е хубаво, че приятелят му е тук. — Какво те води посред нощ в Корнуол? — попита той.

Нед веднага стана сериозен.

— Трябва да се извиня, че идвам толкова късно, но нося подарък от жена ти, нещо, което тя мисли, че трябва да видиш колкото се може по-скоро.

— Какво е то? — попита Хейдън с горчив глас. — Навярно молба за анулиране на брака?

— Не съвсем.

Нед извади от пътната си чанта една тънка книжка с кожена подвързия и му я подаде.

Хейдън разгледа книгата от всички страни и установи, че става дума за първата част от трилогия. Още преди да вземе книгата на лунната светлина и преди да прочете украсения със злато надпис върху яркочервената подвързия, знаеше какво е написано: „Жената на Господаря на смъртта“ от лейди Оукли.

Заля го вълна от разочарование и един ужасен вкус в устата, по-горчив от жлъчка. Въпреки че сам каза на Лоти да допише романа, никога не бе вярвал, че тя наистина ще го направи. И съвсем определено не беше си представял, че ще бъде толкова безсърдечна, да му поднесе отпечатаната книга.

Той я подаде на Нед.

— Благодаря, но не е необходимо да я чета. Добре познавам историята, както и края й.

Като игнорира протегнатата ръка на Хейдън, Нед хвърли останалите два тома в скута му, а в ъглите на устата му се появи загадъчна усмивка.

— Аз на твое място щях да ги прочета въпреки всичко. Понякога и един предвиден край може да поднесе изненади. — Затвори пътната си чанта и се прозя. — Въпреки че мразя да те лишавам от присъствието си, трябва след няколко часа да отпътувам за Съри. Обещал съм на майка си едно дълго отлагано посещение. Ако ме извиниш, ще си потърся легло и хубаво момиче да ме стопли.

— Можеш да събудиш Марта. Тя винаги е изпитвала слабост към теб.

Нед си надигна.

— Благодаря, но мисля, че вместо нея май предпочитам една затоплена тухла.



След като Нед си отиде, Хейдън стоя известно време, загледан в книгите в скута си. Не можеше да упрекне Лоти, че го е предала, но беше трудно да повярва, че жена му толкова малко се интересува от чувствата на Алегра. След като тя потвърди най-лошото, което светът предполага за него, Алегра изгубваше всички шансове да се освободи от греховете на родителите си, да се омъжи за почтен мъж и да влезе в живота и обществото.

С все по-нарастващ гняв Хейдън реши да хвърли книгите в отъня. Когато се изправи на крака, все още омекнали от портвайна, една от книгите падна на земята и се разтвори върху едно огряно от луната място. Той се наведе да я вдигне и когато видя надписа на заглавната страница, разбра, че това е първият том. Почеркът на Лоти беше все така екстравагантен, какъвто го помнеше.

Той прокара пръст по смелите завъртулки и прочете полугласно: За теб от цялото ми сърце.

Неспособен да издържи подигравката й, Хейдън искаше веднага да затвори книгата, когато противно на волята му очите му се плъзнаха към първото изречение на първата страница:

Никога няма да забравя онзи момент, когато за пръв път видях мъжа, който щеше да ми спаси живота.

21

Беше ли възможно, така да съм се излъгала в него?

— Взе ли я? Получи ли я? О, моля те кажи, че я взе — извика Елизабет Блай и се повдигна развълнувана на пръсти, когато най-добрата й приятелка излезе през стъклената врата на книжарницата на „Минерва Прес“.

— Слава на Зевс, взех я — отговори възхитено Каро Брокуей и извади под палтото си тънката книжка. Дъхът на момичето излизаше като бяло облаче в студения въздух.

Преди Елизабет да стигне до нея, един лакей с морскосиня ливрея й препречи пътя.

— Давам ви за тази книга три лири, мис.

Каро се спря, видимо смутена.

— Но тя струва само половин гвинея.

— Слагам пет отгоре — каза мъжът и хвърли отчаян поглед към дългата редица от карети зад него.

Чак до Гайсчърч Стрийт се бяха наредили частни карети и градски файтони. Облечени в кожени наметки и маншони, техните обитатели се бяха примирили да треперят с часове на студа, като се надяваха да се сдобият с третия том на най-новата литературна сензация на Лондон, книгата „Жената на Господаря на смъртта“.

— Моля ви, мис, смилете се над мен — молеше мъжът. — Навярно сте чули какво направи лейди Драйдън с лакея си.

Момичетата се спогледаха с широко отворени очи. Цял Лондон говореше за това, какво се бе случило с лакея на лейди Драйдън. Той се бе осмелил да се върне с празни ръце и смутено да съобщи, че са измъкнали от ръцете му последната книга от втория том на „Жената на Господаря на смъртта“ и тя е попаднала в алчните ръце на лейди Федъруик. Някои твърдяха че са чули гневният крясък на контесата чак до Алдгейт. Тя ударила с чадъра си нещастния човек по главата, вирнала нос и наредила на кочияша си да заминат без него. Лакеят тичал след каретата и молел контесата да му прости, докато накрая припаднал с лице върху купчина конски фъшкии. Според слуховете, все още търсел работа по доковете.

— Ужасно съжалявам, сър, но не мога да ви помогна. — И като стискаше книгата до гърдите си, Каро се запъти към Елизабет. — Станала съм на разсъмване и обещах на майка си веднага да занеса книгата у дома. Тя ще я чете след вечеря на семейството. Всички умираме от любопитство да разберем какво ще се случи, когато дукът разбере, че младата му жена е изневерила.

Елизабет завъртя очи.

— Не мога да повярвам, излиза, че тя е глупачка, след като се държи по този начин. — Момичето плесна с ръце си погледна замечтано. — От самото начало знаех, че този толкова приятен, мил великодушен и невероятно красив мъж никога не би наранил една жена, особено когато тя е негова съпруга.

Лакеят последва Каро със заплашителна физиономия. Той протегна ръка, облечена с бяла ръкавица.

— Нищо няма да ти коства да ми я дадеш. Мисля, че пет фунта за просто същество като теб са цяло състояние.

— Да бягаме, Каро — изкрещя Елизабет, хвана приятелката си за ръка и я дръпна.

Когато двете момичета побягнаха с развети пелерини, лакеят свали шапката си и извика след тях.

— Седем фунта! Ще ти дам седем фунта!



Пред всички книжарници и обществени библиотеки в Лондон се разиграваха подобни сцени. Авторката беше настояла една съкратена версия на романа й да се появи като разказ с продължение в седмичните списания, за да може да я прочетат и тази част от читателите, които не успееха да си купят книгата. В момента, когато се появеше най-новото издание, тълпи от хора щурмуваха уличните продавачи, буквално изтръгваха от ръцете им списанието и разкъсваха тънката хартия. Долу при доковете, дори и тези, които не можеха да четат, проливаха сълзи на умиление над грубата рисунка на млада жена с аристократичен произход, която на колене моли за прошка мъжа си, а той с тъжно лице и показва вратата.

Съдържанието на романа даде на висшето общество възможност за безкрайни часове оживени обсъждания. Не можеха да приемат факта, че една от тях беше паднала толкова ниско, за да напише тази история. Това беше най-големият литературен скандал в Лондон след скандала от преди десет години, когато жененият Пърси Биш Шели избяга във Франция с шестнадесетгодишната Мери Годуин.

Когато се разчу, че дук Девънбрук и „Минерва Прес“ организират бал в чест на авторката, всички се втурнаха да си осигурят покани. Семействата, които бяха заминали за именията си, се върнаха отново в града. Никой не искаше да пропусне събитието на годината и възможността да се срещне лично с прославената Жена на Господаря на смъртта.



Когато Лоти приближи мраморната стълба, водеща от галерията към балната зала на Девънбрук Хаус, тя се чувстваше по-скоро неспокойна, отколкото известна. Гостите се трупаха в залата под нея и чакаха с напрежение появата й. В ъгъла се седеше един цигулков квартет, а музикантите с лъкове върху струните очакваха знака за първия валс. Стърлинг и Лора я чакаха долу пред стълбата и изглеждаха по-нервни и от Джордж, който с наведена глава кръстосваше залата в опитите си да избяга от упоритата Хариет.