Тереза Медейрос - Скандална нощ

Някой чукаше по вратата. Това нямаше да е толкова лошо, ако този някой не викаше силно.

Събуден от дълбокия сън, Хейдън се стресна и изруга. Лоти се обърна по корем, изстена протестиращо и, сгушена в него, отказа да стане.

Но чукането и виковете не преставаха.

С възглавница пред голите си гърди, Лоти стана и отмахна буйните къдрици от лицето си.

— Мисля, че е Стърлинг. Какво ли има пак? Пак ли извиках?

Хейдън я прегърна през талията, наведе се над нея и започна да целува нежната кожа на врата й, като мърмореше:

— Не, но ако иска да почака, можем да го направим.

Чукането стана още по-настойчиво.

Когато Лоти се помъчи да се освободи от прегръдката на Хейдън, той я натисна към възглавницата.

— Предупредих те, че когато те имам в прилично легло, няма да те пусна да излезеш от него. Остани там, където си. Този път аз ще се разправям с него.

Със заплашително лице и разрошена коса, Хейдън стана от леглото и обви чаршаф около тесните си бедра.

— Бъди внимателен — предупреди го Лоти. — Навярно е въоръжен.

— Ако е така, по-добре да си потърси секунданти, защото този път съм твърдо решен да приема дуела.

Лоти би се притеснила от заплахата на мъжа си, ако в този момент не си мислеше колко добре изглежда той, завит в чаршафа. Мечтателно въздъхна и се възхити на едва прикритите му задни части, докато той отваряше вратата.

Стърлинг отвори уста, но преди да изрече и дума, Хейдън вдигна заплашително пръст.

— До гуша ми дойде от вашето вмешателство, Девънбрук. Карлота не е вече малко дете. Тя е възрастна и не необходимо да си пъхате арогантния нос навсякъде в нейните дела. Вие сте неин зет, а не настойник. Сега тя е моя жена и е точно там, където й е мястото — в моето легло, и ще остане там.

Смръщил чело, Стърлинг учудено наблюдаваше Лоти зад рамото на Хейдън. С чувство на гордост Лоти му се усмихна и му помаха.

Стърлинг отново отмести погледа си към Хейдън и нещо в лицето му накара усмивката на Лоти да угасне.

— Не съм тук заради Лоти, а заради дъщеря ви. Тя изчезна.

След като набързо облякоха разпилените си дрехи, Лоти и Хейдън слязоха в салона, където се беше събрало цялото семейство. Стърлинг се разхождаше напред-назад пред шкафа. Лора седеше на софата, а хубавото й лице изразяваше тревога. Хариет бе на дивана, а Джордж бе зад до камината и въпреки че се правеше на незаинтересуван, непрекъснатото потропване с пръсти върху мраморния перваз го издаваше.

Хейдън се отправи веднага към облечената в черно фигура, която седеше в ъгъла.

— Къде е тя? — попита той. — Къде е дъщеря ми?

Мис Търлигър изглеждаше вглъбена в себе си повече от обикновено. Костеливите й пръсти се бяха впили в дръжката на бастуна, когато със зачервени очи погледна нагоре към Хейдън.

— Тъй като Алегра не се яви на урока днес сутринта, отидох да я събудя. Когато отметнах завивката, намерих само това тук.

И тя взе от стола до нея куклата, която Хейдън беше подарил на дъщеря си. Хейдън я взе и погали куклата по гарвановочерните блестящи коси.

— Вие трябваше да внимавате за нея — каза той потиснато и загледа обвинително старата жена. — Как допуснахте това да се случи?

— Не, Хейдън — намеси се Лоти сериозно, — аз трябваше да внимавам за нея.

Преди той да отговори нещо, Куки влезе в салона, влачейки зад себе си Ели. Подутите й очи и зачервеният нос бяха доказателство, че малкото момиче е плакало.

— Започвай, дете — заповяда готвачката строго и бутна малката пред себе си. — Разкажи им какво знаеш.

— Но аз обещах да не казвам — заплака Ели. Лора бързо се изправи и прегърна дъщеря си.

— Никога не бих искала от теб да нарушиш обещанието си, Елинор, но маркизът не е на себе си от притеснение за малкото си момиченце. Той обича Алегра толкова много, колкото ние теб, и ако не я намери скоро, ще бъде много тъжен. Можеш ли да ни кажеш къде отиде Алегра?

Ели плахо погледна Хейдън.

— Казах й, че бяхте тук миналата нощ. Отначало не ми повярва, но когато й разказах за мишката и че леля Лоти беше цялата червена, тя разбра, че казвам истината.

Лоти почувства как отново се изчервява.

— И какво направи тя?

— Каза, че отива да потърси баща си. Но скоро се върна в спалнята и ме помоли да й дам куклата — Ели гледаше със смръщено чело към куклата в ръцете на Хейдън. — Когато ми каза къде отива, мислех, че я е взела със себе си.

— Къде? — попита отчаяно Хейдън. Какво каза тя? Къде искаше да отиде?

— В Корнуол. Каза, че иска да се върне в Корнуол.

Лицето на Хейдън леко се отпусна.

— Тя е само на десет години. Ако се е запътила за Корнуол, навярно не е стигнала далеч. — Настоятелният му поглед се плъзна над всички присъстващи и се спря на Лоти. — Или?

— Пощенската кола — прошепна Хариет.

Трябваше му една минута, за да се разбере какво каза тя.

— Какво казахте, мис Дъмуинкъл? — попита Джордж и се надвеси над раменете й.

— Пощенската кола — повтори Хариет и очите й зад дебелите стъкла оживяха. — Алегра знае, че така аз дойдох в Корнуол. Непрекъснато ми задаваше въпроси и твърдеше, че е било чудесно приключение.

Стърлинг застина пред шкафа и притисна челото си с пръсти.

— Мили боже! Ако е успяла да си осигури място в някоя от пощенските коли, които са отпътувала тази нощ от Лондон, навярно вече е на половината път за Корнуол.

Хейдън прокара ръка през косата си, леко зашеметен.

— Това не звучи смислено. Щом като е знаела, че съм тук, защо е искала да се върне там? — Той коленичи пред Ели и нежно прегърна детето — Мисли, малката ми, помисли си хубаво защо Алегра искаше да се връща в Корнуол.

Ели бавно кимна с глава, а долната й устна се разтрепери.

— Каза, че иска да види майка си.

Каретата се носеше по пътя през тресавището, тресеше се през дупките и браздите, а Лоти имаше чувството, че ще й изпадат зъбите. Хейдън караше като луд. Пътуваха през деня и през нощта и спряха само да сменят конете, когато кочияшът ги предупреди, че всеки момент ще умрат. Когато една счупена спица ги задържа около час, Лоти се страхуваше, че Хейдън ще хукне пеша.

По пътя настигнаха три пощенски коли, но въпреки отчаяните въпроси, дори и закани, нито кочияшите, нито пътуващите знаеха за някакво малко момиче, което се е опитало да си купи билет за Корнуол. Последният кочияш си спомни, че пред него има още една пощенска кола, която точно в полунощ е отпътувала за Корнуол.

Куклата на Алегра седеше на седалката срещу Хейдън и Лоти и с хладните си виолетови очи и невъзмутимостта си като че ли им се подиграваше. Лоти скри по-дълбоко ръце в маншона и си пожела да види дяволито ухилената си кукла с нейното веселото блеснало око. Но тя беше изчезнала заедно с Алегра.

Докато каретата подскачаше през тресавището, Хейдън гледаше през прозореца, както през по-голямата част от пътя, а лицето му изглеждаше безутешно като зимното небе. След заминаването им от Лондон, почти не беше разменил дума с Лоти, както по времето, когато тя се запозна с него. Но когато му подаде ръка, той я хвана здраво.

Най-после завиха към двора на дома. Небето изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се извие буря над морето. Дъждът пронизваше студения въздух, а засилващият се вятър шибаше голите клони на дърветата в овощната градина.

Каретата спря. Докато Лоти успее да събере полите си, Хейдън вече бе изскочил през вратата на каретата и тичаше към къщата като викаше името на дъщеря си.

Лоти достигна до вратата в момента, в който Марта влизаше в преддверието, и се втрещи, когато видя господаря си, без шапка и напълно не на себе си.

— Какво, за бога, правите тук, милорд — попита изплашено тя. — Ако бяхте изпратили известие, че толкова бързо ще се върнете, щяхме да се приготвим…

Преди да успее да довърши, Хейдън я хвана за раменете.

— Марта, тук ли е Алегра? Марта слисано го изгледа.

— Алегра ли? Разбира се, че не е тук. Тя е в Лондон.

Лоти отчаяно се огледа във фоайето, докато погледът й не падна върху шкафа с купчина неотворени писма върху него, чакащи завръщането на Хейдън.

— Пощата, Марта — каза тя настойчиво. — Днес донесоха ли пощата?

— Мисля, че да. Преди около час изпратих Джем до селото да я донесе. — Махна с ръка. — Нямаше нищо важно, само няколко новини и писмо от братовчед ви Базил.

Лоти и Хейдън размениха отчаяни погледи.

— Алегра! — извика Хейдън и започна да си качва по стълбата.

— Алегра! — извика и Лоти и затича по коридора, който водеше към кухнята.

Скоро се срещнаха в музикалния салон, и двамата прегракнали и без дъх.

— Няма и следа от нея — каза Хейдън още по-отчаяно.

— Никой от слугите не я е виждал — поклати глава Лоти — О, Хейдън, ами ако сме се излъгали и тя е някъде из Лондон — безпомощна, уплашена и сама.

Хейдън погледна към портрета на Жюстин с ръце, стиснати в юмруци.

— Но племенницата ти се закле, че тя е тръгнала да види майка си.

Едва изрекъл тези думи се обърна към Лоти и я изгледа, а ужасът, който прочете в очите му, накара кръвта й да замръзне.

Алегра стоеше на ръба на скалата, а вятърът развяваше палтото й. На фона на мрачното небе и на бушуващото море изглеждаше съвсем малка и уязвима. Със сподавен вик Хейдън искаше да изтича до нея, но Лоти го хвана за ръката и посочи несигурната почва под краката на дъщеря му.

Двамата се приближиха много внимателно, изпълнени със страх да не стреснат момичето. Когато стигнаха достатъчно близо, за да ги чуе сред шума на вълните, които с трясък се разбиваха в назъбените скали долу, Хейдън извика:

— Алегра!

Алегра се обърна и от внезапното движение се препъна. Хейдън се напрегна и Лоти разбра какъв нечовешки самоконтрол му костваше да не скочи напред да хване детето си. Очите на Лоти се изпълниха със сълзи, когато позна раздърпаната кукла, която Алегра стискаше в ръцете си.

— Алегра, мила — каза Лоти и нежно се усмихна на доведената си дъщеря, — баща ти и аз много се страхуваме. Можеш ли да дойдеш при нас да те видим.

Алегра поклати глава. Вятърът развя косите й върху потъналото в сълзи лице.

— Не искам да ме гледате. Не искам никой да ме гледа.

Лоти и Хейдън учудено размениха поглед. Хейдън протегна ръка и започна внимателно да се приближава. Тя отстъпи назад и си доближи още повече до пропастта. Когато той замръзна с все още протегната ръка, Лоти би дала десет години от живота си, ако можеше да спести израза в очите му.

— Страхуваш ли се от мен, Алегра? Това ли е? Страхуваш се, че съм направил нещо лошо на майка ти?

Тя отново поклати глава.

— Разбрах, че не си я наранил. Чух разговора ви с Лоти и вече знам истината. Знам точно кой уби майка ми.

Хейдън с мъка произнесе думата.

— Кой?

Алегра вдигна чело и погледна баща си в очите — Аз.

Хейдън се придвижи още няколко крачки.

— Разбира се, че не си го направила ти! Как можеш да твърдиш нещо толкова смешно?

— Защото е вярно! Не можех да разбера защо понякога толкова ме обича, а понякога не може да ме гледа. Един път часове наред стоях пред вратата й, плаках и се молих да излезе и да поиграе с мен. Но тя не излезе. И аз се разярих и й извиках: „Мразя те! Мразя те и искам да умреш.“ — Алегра изхълца. — И тя умря.

— Ах, сладката ми — Хейдън падна пред нея на колене и сълзите му потекоха. — Ти не си убила майка си. Не си виновна за смъртта й. Твоята майка беше много болна и не можеше да намери друг изход, за да се избави от страданията си. — Той поклати безпомощно глава. — Тя толкова те обичаше. Ти беше светлината на нейния живот. Ако не беше болна, никога нямаше да те изостави. Ние двамата нямаше да те изоставим.

Лоти стисна раменете на Хейдън. Знаеше, че той за пръв път вярва в думите, които изрича. Той не освобождаваше само Алегра от бремето на вината, той прощаваше и на себе си.

Хейдън подаде на Алегра треперещата си ръка.

— Ела, сладка моя! Ела при твоя папа.

Лицето на Алегра се сгърчи угрижено. Тя простря ръка към него, но точно в този момент един порив на вятъра сграбчи пелерината й и я блъсна към скалата. Краката й загубиха опора и докато се опитваше да намери здрава почва, Хейдън изтича до нея, а Лоти се хвърли към него.