Смелостта й се изпари, когато езикът му проникна в устата й. Би трябвало това да е противно, но нежният допир бе покоряващ. Той разучаваше меката й уста, а тя се вкопчи в него, не за да докаже готовността си да стане жена, а защото чувстваше, че ще се разтопи. Той не целуваше като убиец, целуваше като ангел — дълбоко, горещо и сладко, с мъка сдържайки страстта си.

Когато тя докосна с върха на езика си неговия, от гърлото му се изтръгна стон. Обви с ръце талията й и я притисна по-здраво до твърдото си мъжко тяло. Наклони я назад и коленете й опряха тапицирания гръцки диван, който се намираше в сянката. Наметката й се плъзна на пода и оголи врата и раменете й.

Лоти беше напълно забравила за повредената си рокля. Колко лесно беше за един мъж да плъзне ръце под разкъсания плат и нежно да обхване гърдите й. Когато Хейдън Сент Клер направи това, тя внезапно изтръпна, разкъсвана между ужаса и удоволствието.

Отначало Лоти помисли, че чукането идва от ударите на сърцето й. После обаче забеляза, че някой действителна чука с меденото чукче по входната врата.

Те се отдръпнаха един от друг, останали напълно без дъх. Погледите им се срещнаха: нейният — гузен, неговият — развълнуван.

Той изруга:

— Ако това е представата на Нед за шега, ще го удуша.

Лоти отвори уста, но издаде само някакъв звук.

— Оставаш тук — заповяда той, — а аз ще отпратя посетителя, ако още е там.

Едва излязъл, дъхът, както и съзнанието й, се възвърнаха. Какво ли щеше да стане, ако новодошлият беше тайнствената жена, с която я сбърка. Още по-лошо би било ако Стърлинг бе открил липсата й и бяха тръгнали да я търсят. Беше все едно какво ще последва, повече от очевидно бе обаче, че ще бъде удушена. Уплашена и търсеща път за бягство, Лоти се огледа. Тя дръпна тежките кадифени завеси на прозореца и погледна нагоре. Въпреки че Хариет не се виждаше, светлината струяща от другата страна на градината от прозорците на втория етаж изглеждаше примамлива. Навярно докато домакинът е зает, ще успее да избяга през прозореца и да изчезне в сянката, напръскана с лунна светлина.

Но преди Лоти да успее да вземе пелерината си, в стаята влезе жена с тъмночервено кожено палто, с рокля, бродирана с перли, а блестящите й кестеняви коси бяха прибрани във впечатляваща фризура. Красотата й беше неоспорима, макар и крещяща, и подхождаше повече за корицата на модно списание, отколкото за Ковънт Гардън.

Маркизът я следваше плътно по петите.

— Навярно сте сбъркали, мис. Не можете да се настанявате тук, като че ли къщата е ваша.

— Не е грешка — отговори жената. — Това е адресът, който дадоха на кочияша.

Тя свали черните си дантелени ръкавици и започна да развързва копринените връзки на коженото си палто. Елегантността й беше в пълен разрез с простоватия й акцент от Ийст Енд.

— По-добре да побързаме, знаете ли. Навън е студено и влажно като в пещера. Бедното момче няма вечно да чака. — Тя изгледа Хейдън от горе до долу, както един пристанищен плъх би погледнал апетитно парче сирене, и добави тихо. — Колко жалко.

Без да забележи, Лоти навярно беше издала звук. Жената се насочи към нея.

— Какво правите тук?

Хейдън решително не желаеше да се отклонява от темата.

— Може би вие ще ни обясните какво правите тук?

Жената го изгледа учудено:

— Е, мисис Макгоуън ме изпраща.

Мисис Макгоуън, Фани Уилсън. Изведнъж Лоти осъзна ужасния смисъл на тези имена и те прозвучаха като фалшиви тонове от разстроено пиано. Често ги беше срещала в скандалните вестничета. Двете жени имаха лоша слава. Това бяха жени, които продаваха телата си на всеки, който беше достатъчно богат, за да си позволи най-скъпите и най-развратните удоволствия. От гняв лицето й стана яркочервено и тя бавно осъзна за кого я беше взел Хейдън Сент Клер. Отчаяна, загърна с наметалото изпокъсания си корсет, но въпреки това се чувстваше като гола.

Жената започна да се приближава към Лоти, изгледа я от главата до петите, както малко преди това бе огледала Хейдън.

— Изисканият господин, който ме нае, не спомена и дума за вашата дама.

„Вашата дама“. Думите я поляха с вода. Тя изчака маркизът да възрази, но той мълчеше.

— С тази млечнобяла кожа и с големите сини очи, тя е апетитно парче, нали?

За огромно облекчение на Лоти жената отново насочи вниманието си към Хейдън с алчен блясък в очите:

— За мен няма значение дали сте мил. Когато видите какво ще направя с вас ще платите, колкото ви поискам. Удоволствия като тези струват скъпо, дори и за господин като вас.

Хейдън наклони глава и загледа замислено Лоти. За миг тя ужасена помисли, че той действително ще приеме отвратителното предложение на жената. Тогава той каза много тихо, като че ли в стаята бяха само той и Лоти:

— Щом тя е изпратена от мисис Макгоуън, тогава вие какво правите тук?

— Аз… аз веднага ще си тръгна. — Лоти пусна очарователна усмивка и внимателно се придвижи към вратата. — Тъй като слугите ви са свободни тази вечер, ще намеря пътя сама. Не е необходимо да ме изпращате.

Той обаче й препречи пътя.

— Не е необходимо. Мисля, че другият ми гост е този, който трябва да си тръгне.

— Ами тогава да й покажа вратата — предложи Лоти, хвана жената за ръка, като че ли беше удавница в Темза, на която бяха подхвърлили въже.

— Ей, момент, господине — запротестира жената и махна ръката на Лоти. — Не искам доброто ми име да пострада. Всеки ден и всяка нощ Лидия Смайлз задоволява клиентите си без грешка.

Без да отклонява поглед от Лоти, Хейдън взе една снопче банкноти от отворения куфар върху писалището и ги хвърли на жената.

— Мисля, че това ще обезщети напълно времето и усилията ви, мис Смайлз. И ви уверявам, че в момента нищо не може по-добре да ме задоволи от вашето незабавно напускане.

Въпреки оскърблението, изписано върху лицето й, жената чевръсто скри банкнотите в деколтето си. Докато си оправяше ръкавиците, погледна Хейдън съжалително, а Лоти със съчувствие:

— Жалко, че няма да остана. Едва ли можеш да се справиш с него.

Лоти не успя да отговори. Жената напусна стаята и веднага след това се чу шум от затръшната врата. Съдбата на Лоти беше решена.

Хейдън Сент Клер се облегна на писалището, скръсти ръце пред гърдите с убийствен поглед, точно както го рисуваха вестниците.

— Пишете, нали?

— Откъде ви хрумна това? — Лоти хвърли таен поглед към ръцете си и ги скри зад гърба. В чест на дебюта си във висшето общество тя толкова се беше старала да изтрие всички следи от мастило от пръстите си.

— Да изтъкнем една основателна причина. — Очите му се стесниха. — И така, кой от онези отвратителни вестници ви изпрати да ме шпионирате? Може би „Тетлър“? Или може би дори „Таймс“ дотолкова е пропаднал, че си служи с подобни средства? — Той поклати глава. — Не мога изобщо да повярвам, че са изпратили жена. Особено жена като вас. — Той я изгледа от главата до петите и изпитателният му поглед я обля с топлина. — Боже мили, ами ако наистина бях такъв човек… — Той не довърши изречението, като че ли не бе сигурен, какъв човек точно искаше да бъде.

Лоти изпъна рамене.

— Мога да ви уверя, милорд, че не съм шпионка.

— Тогава бъдете така любезна да ми обясните защо ви залових, когато искахте да проникнете в дома ми през прозореца.

Тя отвори уста, но веднага я затвори обратно. Той чакаше с вдигната нагоре вежда. Лоти наведе рамене.

— Добре, щом непременно искате да знаете. Шпионирах ви. Но не за някакви си вестници, а за да задоволя собственото си любопитство.

— И успяхте ли? — Неизказаното предизвикателство в погледа му й напомни, че преди няколко минути тя беше в прегръдките му, целуваше го и чувстваше парещата му ръка върху голата си кожа.

Почувства как бузите й пламнаха и започна да се разхожда напред-назад пред прозореца.

— Не знам защо се сърдите така. Нищо лошо не съм направила…

И другата му вежда се изви нагоре.

— Тъкмо се приготвях за тържеството, когато Хариет влезе и ми каза за какво си шепнат прислужниците — в съседната къща на леля ме живее уб… — Тя бързо замлъкна и го погледна неспокойно.

— Маркизът убиец — добави тихо той.

Тя реши, че ще е най-добре нито да потвърди, нито да отрече.

— И докато се усетя, вече висях на едно дърво, моята прекрасна рокля се скъса, а котката на леля ми мяучеше. — Тя спря. — Можете ли да разберете?

— Не напълно — отговори по-любезно той и скръсти ръце. — Но, моля ви, не спирайте.

Тя отново започна да се разхожда напред-назад, настъпвайки подгъва на наметалото, което беше преметнала през ръката си.

— След като едва избягнах срещата с ужасната Търлигър, видях подозрителна светлина във вашия дом. Нещо гореше тук. Боже, аз може би ви спасих живота. И така ми се отблагодарявате. Дръпвате ме в къщата, наричате ме малка глупачка и после, после… — Тя се завърта обвинително. — После ме целунахте.

— Навярно най-голямото провинение — отвърна тихо той и я изгледа по-скоро развеселен, отколкото с чувство за вина. — Дори и смъртта бледнее пред него.

Тя простря ръце и не забеляза как наметалото й падна на земята.

— Не разбирате ли! Все още не бива да ме целуват. Още не съм представена.

— Но вече ви целунаха!

Стресната от погледа и гласа му, станал отново груб, Лоти се огледа и видя как по време на възбудената й обиколка, деколтето на повредената рокля се е смъкнало надолу. Една бледорозова пъпка от гърдата й се подаваше над коприната. Тя смутено дръпна плата нагоре и тогава чу как още един шев се скъса.

Решена да възстанови разума и достойнството си, тя отвори прозореца, посочи къщата на леля си от другата страна на градината и обясни:

— Тази вечер ще бъда въведена в обществото. Там, в онази къща!

Елегантната къща блестеше ярко осветена. Чуваше се шум от конски сбруи, тропот на копита, на колела от карета, шумен смях и говор. Струнният квартет беше настроил инструментите си и вече всеки звук наподобяваше музика. Тъй като всичко вървеше по план, Лоти се надяваше, все още да не са забелязали отсъствието й.

Лицето на Хейдън се промени бавно, от опасно до смъртоносно.

— Вие сте! — прошепна той и я изгледа, като че ли я виждаше за пръв път. — Вие не работите за скандалните вестници, а сте детето отсреща, което срещнах сутринта. — Той прокара ръка през косите си и отметна нетърпеливо една къдрица от челото си. — Господи, какво направих!

— Нищо — увери го бързо Лоти, едновременно разтревожена и зарадвана от реакцията му. — А аз не съм чак толкова дете. След два месеца ще стана на двайсет и една. Спомнете си, че Мери Шели е била на шестнадесет, когато е избягала с Пърси Биш Шели1 във Франция.

— За нещастие на първата госпожа Шели, с която той преди това е трябвало да се разведе.

Хейдън сновеше напред-назад зад бюрото, като че ли искаше да издигне стена между тях.

— Улеснен съм от факта, че сте надраснала пелените, но двайсет и една не е ли малко късна възраст за дебют?

Лоти вирна брадичката си.

— Не съм стара мома, както смятате. Но когато бях на осемнайсет, бяхме в Гърция. На следващата година, за нещастие — и тя се поколеба, тъй като й беше ясно, че обяснението не подхожда на зряла жена каквато искаше да бъде, — се разболях от шарка. В тежка форма — добави тя — и добре че не беше скарлатина, защото щях да умра.

— Щеше да бъде голяма трагедия и ние никога нямаше да се срещнем.

Лоти схвана думите му погрешно. Той можел да бъде и много саркастичен.

Без да обръща внимание на мрачния й поглед, той се опря с двете ръце върху писалището.

— Имате ли представа в какво непоносимо положение се оказахме, мис… мис…?

— Фърли — отговори тя, подаде смело ръка и направи изискан реверанс, с който мис Търлигър би била горда, въпреки че придържаше с другата си ръка корсета на роклята. — Мис Карлота Ан Фърли. Но семейството и приятелите ми ме наричат Лоти.

Пренебрежителният звук от устата му не остави никакво съмнение.

— Разбира се. И така, мис Фърли, не цените ли доброто си име? Никой не го цени, преди да го загуби. Вярвайте ми, добре знам това.

— Нищо не съм загубила — отвърна тя.

— Все още нищо — промърмори през зъби той. Когато заобиколи бюрото и се доближи до нея, Лоти бавно отиде към отворения прозорец.

— Какво да правя с вас, мис Фърли, предложете нещо.

Тя му се усмихна с надежда:

— Вместо да ме нарежете на парчета и да скриете трупа ми на боклука, би било най-добре да ми помогнете да се върна незабелязано в дома на леля си, преди Стърлинг да е открил липсата ми.

— Стърлинг — повтори невярващо той. — Това Стърлинг Харлоу ли е? Дявола от Девънбрук?

Тя кимна с глава.

— Всъщност не изглежда толкова дяволски, както го наричат. Родителите ми загинаха при пожар, когато бях на три години. Майката на Стърлинг, лейди Елинор, ни прибра при себе си, но тя умря, когато бях десетгодишна и Стърлинг стана за мен и баща, и брат. След това се ожени за сестра ми Лора.