Внезапно изпита силно желание да се махне оттук. Целуна Ноъл забързано.

— Много се радвам, че ме избраха за отговорник по декорите, наистина. Много ти благодаря. Но сега трябва да вървя.



Достатъчни й бяха само десет минути, за да стигне до дома на майка си, и през целия път, докато караше, Ариа се опитваше да не мисли за нищо. Тя измина бързо алеята и пъхна ключа си в ключалката. Но преди да успее да го завърти, вратата се отвори. Обикновено я заключваха и с резето.

— Ехо? — извика Ариа в коридора. Никакъв отговор. Тя надникна в кухнята, в задния двор, след това в спалните. Майка й Ила я нямаше.

Последно погледна в спалнята си и кръвта й изстина. Там, на леглото, лежеше парче от вестник, което не беше оставяла сутринта. Тя го грабна и погледна думите, които изпъкваха в горната част на листа. Те бяха на исландски. Долната част от страницата беше преведена на английски: Издирваният мъж от Рейкявик е изчезнал. Подозират убийство.

Когато Ариа видя лицето на снимката, тя ахна. Олаф.

Момичето преглътна тежко и се зачете в статията. Олаф Гундерсон, двайсет и една годишен, изчезна от дома си в покрайнините на Рейкявик в нощта на четвърти януари.

Сякаш всичко се беше случило преди векове. Ариа се опита да си спомни. Нямаше представа какво беше правила на четвърти януари. Сигурно си беше почивала — все още бяха във ваканция. Скучаеше без Ноъл — семейството му беше отишло в Швейцария на ски.

Тя продължи да чете. Заподозрян е в незаконна дейност, защото апартаментът на господин Гундерсон е бил претършуван и на пода е имало кръв. След проведените от полицията разпити, местните са заявили, че предишната вечер господин Гундерсон, който е бил „нещо като отшелник“, е участвал в шумна свада, макар да не са успели да идентифицират другия участник в спора.

Миналото лято господин Гундерсон беше обвинен в нахлуване в имението „Бренън“ и кражбата на картината „Звездна нощ“ на художника Винсент Ван Гог, макар че при първоначалните разпити господин Гундерсон твърдеше, че не е направил нищо такова. При претърсването на дома му картината не се появи и една от теориите гласи, че господин Гундерсон я е взел със себе си след нападението. Обявено е всенародно издирване както на трупа му, така и на безценната творба, но все още нищо не е открито.

Зави й се свят.

Тогава забеляза надрасканите с червено думи в самия край на листа. Погледни в дрешника. Някой беше нарисувал голяма дебела стрелка, сякаш Ариа не знаеше къде се намира дрешникът й.

Треперейки, тя се обърна и тръгна към затворената врата на дрешника. Някой беше влизал в дома й. Може би все още беше тук. Трябваше ли да се обади в полицията? И да им каже… какво?

Тя стигна до вратата и я отвори. Ризите и роклите й висяха на закачалки. Обувките й лежаха подредени на стойката им. Но там, на прашния дървен под, имаше навито на руло платно. Ариа го вдигна с треперещи пръсти и свали ластичето, с което беше прихванато. Пред очите й се разгъна познатата картина, освободена от тежката си рамка. Видя характерните спирали и приличащите на комети звезди. И там, в ъгълчето, видя познатия подпис, който накара дъхът й да спре: ВАН ГОГ.

Тя изпусна картината на пода. Когато платното отскочи от прашното дърво, отнякъде се изсипа малко късче хартия. То падна с надписа нагоре и Ариа успя да го прочете, без дори да го докосва с пръст:

Скъпа Ариа,

Не действа ли видът на качественото изкуство наистина освобождаващо?

А.

9.

Спенсър никога не е обичала правилата…

Спенсър надникна през еркерния прозорец на каталожната къща в Чествю. Над дърветата, от другата страна на улицата се издигаше каменна макменшън1. Една патица се придвижваше, поклащайки се, в посока към водата. По пътя премина кола, но не забави ход, за да свие към къщата.

Тя не искаше да се връща отново тук — достатъчни й бяха притесненията първия път, когато открадна ключа от господин Пенитисъл. Освен това трябваше да пише есе по история, имаше домашно по математика и няколко потенциални кавалери за бала, на които трябваше да се обади — като например Джеф Гроув от екипа на годишника, макар че идеята не я въодушевяваше особено, и, разбира се, Андрю, въпреки че можеше да си представи тона на гласа му, сякаш казва „знаех си, че пак ще ме потърсиш“, макар той да беше онзи, който я заряза. Но сутринта Ариа се беше обадила на временните телефони на момичетата и им беше казала „Не пак“. Така че отново трябваше да се съберат в паник-стаята.

Останалите още не бяха пристигнали, така че тя се настани върху новия, все още миришещ на кожа диван в стандартно обзаведената дневна, и впери поглед в стария си телефон, на който беше извадила картата и го използваше само за интернет. Спенсър си пое дълбоко дъх и написа „АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС ТЕОРИИ НА КОНСПИРАЦИЯТА“.

Поколеба се за миг, преди да натисне бутона за търсене. Мразеше да рови из интернет за информация за Али, но нямаше други възможности. Беше отишла с колата си до изоставената къща в Ярмът, където бяха живели семейство Дилорентис, когато „Кортни“ се беше върнала. Обиколи целия имот пеша. Терасата беше поддържана чиста. В гаража имаше една кофа за отпадъци, но Спенсър не можа да влезе, за да провери какво има в нея.

Тя натисна бутона за търсене. Веднага се появиха резултатите в Гугъл. „НЕРАЗГАДАНИ КОНСПИРАЦИИ ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ“, беше заглавието на първата страница, след което следваше описание: „РЕДОВЕН ИЗТОЧНИК НА «ФИЛАДЕЛФИЯ СЕНТИНЪЛ», «РОУЗУУД ГАЗЕТ» И «ЯРМЪТ ЯРДАРМ»“. Спенсър цъкна върху връзката и блогът бавно се зареди. На главната страница имаше снимка на статуята на Роки пред Художествената галерия във Филаделфия. „НАИСТИНА ЛИ Е ПРОКЪЛНАТ РОКИ? — пишеше под снимката. — ЧЕТЕТЕ ЗА ТОВА, КАКТО И ЗА ДРУГИ КОНСПИРАТИВНИ ТЕОРИИ, СВЪРЗАНИ С ФИЛАДЕЛФИЯ“.

Тя цъкна върху връзката. Имаше материали за Филаделфийския експеримент — разказ за това как през 1943 година един боен кораб, акостирал в пристанището на града, изчезва мистериозно — хората бяха сигурни, че в ход е правителствен план за превръщането на бойни кораби в невидими. Отдолу имаше публикации за полигамията и хомосексуалните забежки на Бен Франклин, за това, че Бетси Рос е работела почасово като мадам, докато е шиела американски знамена, а върху Камбаната на свободата има тайни надписи от извънземни. Под всичко това се намираха по-новите конспиративни теории, включително отвличането на дъщерята на един богаташ през 1970 година. Тук бяха добавени връзки към полицейски доклади и дори публикация от някакъв биограф, който беше написал книга за престъплението. Най-накрая, в самия край на страницата, се намираше шантавата история за Алисън Дилорентис и близначката й Кортни.

С треперещи пръсти Спенсър цъкна върху връзката. „ЗАЩО АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС МОЖЕ ДА НЕ Е МЪРТВА“, гласеше заглавието в блога. Датата беше от месец април, предишната година, скоро след пожара в Поконос. Публикацията включваше полицейски доклад за пожара и преценката на съдебния лекар, че в останките не са открити кости. Освен това имаше малко информация и за „Радли“, където беше живяла Тяхната Али, и за „Убежището“, включени бяха медицински и полицейски документи, до които повечето хора нямаха достъп. Спенсър дори откри късчета информация за живота на семейство Дилорентис преди да се преместят в Роузууд; тогава те не се бяха наричали Дилорентис, а Дей-Дилорентис. Може би бяха премахнали първата част от фамилията си в опит да избягат от миналото.

Когато Спенсър успя да прегледа всички връзки и снимки, вече й се виеше свят. Който и да бе човекът, водещ този блог, той действаше напълно законно. Сигурно работата по някои от тези случаи му беше отворила доста врати, беше му осигурила доста връзки. Тя се зачуди какво ли още би могъл да знае.

Блогът не съдържаше убедителни доказателства в подкрепа на твърдението, че Али не е мъртва, нито подсказваше къде може да е отишла, но последната публикация все пак беше от доста отдавна. Спенсър провери за нещо по-скорошно, но не намери. Но блогът все още се поддържаше; последната публикация беше свързана със слуховете, че супермаркетите „Уауа“ в региона са управлявани от рицар-тамплиер. Спенсър цъкна върху връзката, обозначена „ЗА МЕН“. Там пишеше, че блогът се поддържа от ненаситен изследовател, на име Чейс М., но вместо снимка беше прикрепен тиф на котка, която бие шамарчета на друга котка. Когато лапата й докосваше бузата на другата котка, се разнасяше звучна имитация на пляскане.

Дочу се пропукване. Спенсър вдигна глава. Ами ако А. беше тук? Тя се втренчи в празната улица, докато зрението й не се замъгли.

След това цъкна върху връзката за контакт и написа имейл в отворения формуляр.

Аз съм свързана със случая „Алисън Дилорентис“. Сега не мога да ви кажа името си, но ще го направя, ако се срещнем, за да поговорим. С нетърпение очаквам да разбера дали имате повече информация за нея.

Подписа се „Загрижен гражданин на Роузууд“. На мястото, където трябваше да впише електронната си поща, тя използва тази, която беше създала сутринта. Паролата й беше толкова безсмислена и невъзможна за разгадаване, че тя почти я забрави в мига, в който я измисли.

— Спенсър?

Лицето на Ариа се появи от другата страна на прозореца. Спенсър изскочи през вратата и я придърпа вътре. Секунда по-късно пред къщата спря такси и навън се измъкна Хана. Емили пристигна със собствената си кола почти по същото време. Спенсър ги поведе по коридора и отвори тежката врата на паник-стаята. Видеомониторите проблясваха. Стаята миришеше леко на пуканки от последния път, когато бяха идвали. Спенсър измъкна списъка с потенциалните помощници на Али и отново го залепи на вратата. Пред очите й се появиха останалите имена. Айрис. Дарън Уайлдън. Джейсън. Греъм. Ноъл.

— Дано има полза от това събиране — изръмжа Емили, докато събличаше якето си. — Трябваше да оставя Айрис сама вкъщи. Кой знае какви глупости ще наприказва на нашите.

— Айрис е у вас? — каза Хана, вперила поглед в нея.

Емили кимна, след което им обясни как Айрис я е предупредила, че ще й даде информация за Али само ако Емили я измъкне за малко от клиниката.

— Казах на родителите ми, че тя е ученичка от бедно семейство във Филаделфия, която преминава през доста тежък период у дома, затова съм я приела вкъщи като част от програмата за взаимопомощ на „Роузууд дей“ Не мога да повярвам, че се хванаха.

Спенсър погледна към Ариа.

— И какво се е случило?

Ариа измъкна от чантата си от кожа на як два листа. Единият приличаше на статия от вестник. Вторият беше бележка, написана на ръка. Спенсър веднага разпозна почерка.

Ариа показа статията на Хана.

— Познаваш ли това момче?

Хана поклати глава, но след това лицето й пребледня.

— Чакай. Това не е ли… О-олаф? — заекна тя. Погледът й пробяга по статията. — Той е изчезнал?

Ариа кимна.

— Случило се е през януари.

— Кой е Олаф? — попита Емили, прегърнала краката си през коленете.

— Едно момче, с което се запознах в Исландия. — Ариа преглътна тежко.

Хана наведе главата си.

— Не само се запозна с него.

— Добре де, може да се каже, че се свалихме — промърмори Ариа. — Бях много пияна.

Спенсър вдигна изненадано вежди. Ариа изглеждаше много щастлива с Ноъл — Спенсър никога не би предположила, че ще му изневери.

Една врана кацна близо до камерата и тялото й изпълни монитора. Спенсър погледна към надписа върху малкия лист хартия, който Ариа беше намерила. Не действа ли видът на качественото изкуство наистина освобождаващо?

— Какво означава това?

Ариа се огледа нервно.

— Ами двамата с Олаф не само се свалихме. Освен това… откраднахме една картина заедно.

Спенсър примигна.

— Вие какво?

— Каква картина? — ахна Емили, притиснала длан към устата си.