Sara Shepard - Съкрушени

— Благодаря — каза тя на Райън. — Но всъщност останалите момичета направиха всичко, аз само им давах указания.

Райън махна презрително с ръка.

— Важно е въображението ти. — Тя огледа тоалета на Ариа, от къдриците до семплата, но елегантна черна рокля и кадифените обувки с високи токчета, които си беше купила от Франция преди години специално за този случай. — Ти също изглеждаш страхотно. — Тя се обърна към някой до нея. — Нали?

Ариа потрепна. Ноъл се беше приближил и безмълвно беше застанал до нея. Той изглеждаше елегантно в смокинга си и беше килнал на една страна короната си на крал на бала.

— Страхотно, както винаги — отвърна той като добър приятел.

А беше ли такъв? Вече й беше казал, че изглежда страхотно поне двайсет пъти тази вечер. Освен това й беше осигурил организацията на декорите, нещо, което винаги бе искала. Дори беше останал до нея, въпреки че се беше държала като откачена, точно както в този момент.

Или всичко това беше просто поза? В главата на Ариа продължаваха да се въртят едни и същи мисли. Възможно беше Ноъл да е познавал Табита. В имейла си до Фуджи я беше нарекъл приятел — или може би имаше предвид Али? Ако е ставало дума за Табита, така ли беше успял да се сдобие с огърлицата й? Затова ли на кораба й беше казал да стои далеч от Греъм? Може би Греъм също знаеше, че Табита и Ноъл са били приятели. Може би Ноъл се беше притеснявал, че момчето ще издаде нещо. Това не се беше случило, разбира се — но Греъм щеше да каже на Ариа кой я следи.

А ако Ноъл познаваше Табита, това означаваше, че е познавал и мащехата й Гейл. Може би разполагаше с вътрешна информация за бебето на Емили. Може да е надничал в пощенската кутия на Гейл, очаквайки Емили да върне парите, без да изглежда подозрително — може би беше казал на Гейл, че е дошъл да вземе нещо, което Табита е взела от него, преди да изчезне. Може да е продължил да поддържа връзка с Гейл и съпруга й, след като те се бяха преместили в Роузууд — сигурно е знаел къде да я намери. И когато Гейл го беше видяла на алеята в нощта, когато Ариа, Емили и останалите бяха отишли в дома й, уплашени, че Гейл може да е откраднала бебето на Емили, той можеше да я е убил, преди тя да успее да извика името му и да го издаде.

Това звучеше много логично. Дори Ямайка се вписваше в картината. Ариа не беше прекарала всяка една минута с Ноъл — той можеше да се е измъкнал и да е инструктирал Табита какво да прави, за да подлуди Ариа и останалите момичета. Може би й беше казал: Объркай ги. Закарай ги на покрива и бутни Хана долу.

Само че нещата не се бяха развили по този начин — вместо това те бяха бутнали Табита от покрива. Но възможно ли беше Ноъл да е убил Табита? Дали причината е била същата, поради която е убил и Гейл — защото се е страхувал, че може да го издаде? Дали наистина е правил всичко това заради Али? Наистина ли я обичаше чак толкова много?

Ариа затвори очи. Не. Ноъл не обичаше Али. Ноъл беше добър човек, невинен. Парчетата от пъзела съвпадаха, защото тя искаше да е така, защото А. ги насочваше в тази посока, защото дори приятелките й извъртаха и навързваха нещата в погрешно направление. Тя трябваше да го вярва. Трябваше да даде на Ноъл още един шанс да й обясни всичко.

Райън погледна часовника си „Шанел“, след което ги прегърна през раменете.

— Навъртайте се наоколо, вие двамата. Почти настъпи времето за фотосесията на краля и кралицата на гробището.

Ариа се огледа.

— Къде е Хана? — Тя не беше видяла нито една от приятелките си цялата вечер.

Ноъл се огледа.

— Преди няколко минути видях Хана и Майк да излизат. Но съм сигурен, че не са отишли далеч.

— Аз ще ги намеря — каза Райън и започна да си проправя път през тълпата.

Когато се отдалечи, Ноъл се обърна към Ариа.

— Какво ще кажеш докато чакаме да идем да си вземем питиета от бара? Никой няма да посмее да каже нещо на краля на бала. — Той й намигна.

Ариа облиза устните си. Приятелят ти иска да пийне с теб, каза си тя. Той иска малко време насаме с теб. Защото те обича.

Внезапно с периферното си зрение тя забеляза нечия фигура. Една жена в сив костюм влезе в залата, говорейки тихо по телефона си. Агент Фуджи. Тя пък какво търсеше тук?

Ариа погледна към Ноъл, по-решителна от всякога.

— Да вървим.

Двамата прекосиха фоайето и влязоха в тъмния бар. Барманът, който забърсваше с кърпа плота, ги погледна.

— Какво ще желаете?

Ноъл поиска уиски, а Ариа си поръча гимлет. След това той обърна милите си, любящи зелени очи към нея.

— Наистина ли си добре?

Ариа преглътна тежко. За щастие точно в този миг барманът се приближи и остави пред тях питиетата им. Поне имаше какво да държи в ръцете си.

— Ако си мислиш, че се сърдя заради онова с Олаф, вече го загърбих. Дори мога да те разбера, Ариа. Наистина.

— Въпреки това се чувствам ужасно — каза тя. — Не знам какво съм си мислела.

— Всичко е наред — каза твърдо Ноъл, докосвайки ръката й. — Но онова, което ти казах, остава. За Али имам предвид.

Ариа потрепна, чувайки името й.

— Наистина ли?

— Тя ме целуна. — Той стисна леко ръката й. — Не исках да имам нищо общо с нея. Надявам се да го разбираш — наистина. — Той си придърпа един стол. — Ти означаваш много за мен, Ариа. Дори не мога да ти обясня колко съм влюбен в теб. Ако нещо ни се случи — ако отново скъсаме — ще бъда съсипан. — Брадичката му затрепери. — Може дори да умра. Никой друг не ме е карал да се чувствам така. Трябва да ми повярваш.

Очите на Ариа се навлажниха. Гласът на Ноъл беше натежал от сълзи. Той казваше истината. Тя беше сигурна в това.

Той порови в джоба си.

— Всъщност имам нещо, което искам да ти дам. — Нещо проблесна на светлината и преди Ариа да се усети, той закопчаваше златна верижка на китката й. На закопчалката се виждаше дребната гравюра „ТИФАНИ & Ко“. — Чувствах се толкова зле, когато онази огърлица, която намерих, изчезна на кораба, затова реших да ти подаря нещо специално на бала. — Ноъл докосна гривната. — Онзи ден ме попита защо съм закъснял за час в деня, когато те обявиха за организатор на декора — ходих да избирам това. Арт дилърът на баща ми я купи в Ню Йорк и щеше да остане във Филаделфия само няколко часа. Тя е антика — обясни той.

— О, Господи — каза Ариа, повдигайки гривната към светлината. — Не трябваше да го правиш.

— Разбира се, че трябваше. — Ноъл протегна ръце и я придърпа към себе си. — Ти си всичко за мен, Ариа.

Ариа отпусна глава на рамото му. Това беше всичко, което искаше да чуе. Онзи ден Ноъл не се беше промъкнал в стаята й, за да й подхвърли картината; бил е с дилър на бижута, който й е купил този невероятен подарък. Внезапно осъзна, че всичко останало, което беше открила, също имаше своето обяснение — просто трябваше да го намери. Дори онова, което Ноъл беше казал на агент Фуджи. Дори, че е познавал Табита. Това бе просто едно недоразумение, което А. беше изкривил в нещо ужасно. Ноъл не искаше да я съсипе.

Тя го целуна силно по устните. Той й отвърна както обикновено, нежно, сладко и продължително, сякаш Ариа бе единственото момиче, което беше целувал някога. Тя затвори очи и се потопи в мига; никога не беше обичала Ноъл повече, отколкото в този момент.

После се отдръпна от него и подсмръкна.

— Хей… — Ноъл избърса сълзата от бузата й. — Защо плачеш?

Ариа потърси кърпичка, за да избърше очите си.

— Много съм щастлива. — Тя вдигна ръката си. — И това е ужасно красиво. — И в този момент, просто ей така, цялата тежест се стовари от раменете й.

— За теб винаги. — Ноъл я прегърна през кръста и снижи глас. — Какво ще кажеш наистина да останем насаме? Никакви барове, никакви хора, никакви сълзи — само аз и ти, щастливи?

Ариа бавно се усмихна.

— Звучи ми чудесно — почти прошепна тя.

Но тя знаеше, че няма да е толкова лесно. Реши, че тази вечер ще разкаже на Ноъл всичко. За А. За Истинската Али. За картината. Дори за Табита. Повече никакво криене. Тя имаше нужда от него като съюзник, а не като някой, от когото да се страхува. Всичко щеше да бъде разкрито и двамата заедно щяха да се борят с А.

Шумът в бара се увеличи. Все повече хора заемаха местата около тях. Тук беше твърде шумно — а в залата имаше прекалено много народ. Ариа пресуши чашата си и стана; внезапно се беше сетила за точното място, където можеха да поговорят за всичко, без някой да ги чуе.

— Ела — каза тя, протягайки му ръката си. Да отидем в гробището.