— Едно стискане, за да, две за не, чуваш ли? Ти попадна в експлозията на кораба. Спомняш ли си?

Греъм стисна веднъж.

В коридора се чу звънец. Хана замръзна, наблюдавайки под завесата как преминават белите обувчици на някоя сестра.

— Случи се в котелното на кораба — продължи тя. — Ти разговаряше с Ариа. Помниш ли Ариа?

Греъм отново стисна ръката й веднъж.

— Добре. Опитваше се да й кажеш нещо. Че някой я следи?

Греъм сви устни. Той затвори здраво очи и потрепна от болка.

— И-и-и…

Сърцето на Хана биеше ускорено.

— Видя ли лицето й?

Греъм се бореше със сричката, но устните му бяха като каучук.

— Н…

— Не? Не си?

Той поклати глава, сякаш за да възрази. Внезапно Хана се досети.

— Не е било тя, а той?

Греъм стисна веднъж ръката й.

Хана усещаше главата си странно лека. Тя си пое дълбоко дъх и продължи.

— Знаеш ли името му?

Греъм отвори едното си око изцяло. Ирисът му беше кървясал. Той стисна силно зъби и притисна език към тях. Опита се да произнесе една сричка, след което се отпусна изтощен на възглавницата.

— Моля те — настоя Хана. — Моля те, кажи ми името му.

Греъм отново се опита.

— Н-н… — Той затвори очи с раздразнено изражение на лицето. — Н-н-н!

Хана се наведе по-близо.

— Н… какво? Ноъл?

Греъм изглеждаше замаян. Той отново издаде звука „н“. Челюстта му започна да трепери.

— Н-н-н — не спираше да повтаря той. — Н-н-н!

— Стисни веднъж, ако е Ноъл, Греъм! Стисни веднъж, ако е Ноъл! — настоя Хана.

Внезапно вратът му се изви неестествено назад. Очите му се подбелиха. Крайниците му започнаха да треперят, краката му ритаха бясно. Машините започнаха да вият.

Хана отстъпи ужасена назад. Тя ли беше причинила това? Дали не беше твърде настоятелна?

Писукането продължи. Тялото на Греъм беше разтърсвано от спазми.

— О, господи — прошепна Хана. Тя излезе през завесата и погледна в коридора. Той беше празен, не се виждаше нито една сестра. — Мамка му — промърмори тя под носа си. Сега вече машините на Греъм издаваха ужасяващ вой.

— Току-що видях някой да отива натам — разнесе се гласът на Кайла зад гърба на Хана. Тя треперливо сочеше наляво. Хана й кимна, после хукна по коридора. Но стаята на сестрите също беше празна. След като провери в още три коридора, тя най-накрая забеляза една жена в розова престилка, която се грижеше за пациент близо до изхода.

— Помощ! — извика тя. — Машините на един пациент откачиха!

Сестрата се затича към нея. Хана я поведе напред, токчетата й потракваха по хлъзгавия под. Тя зави към леглото на Греъм. Звукът на машините се чуваше по целия коридор.

Сестрата я избута настрани, дръпна завесата и зяпна уплашено.

— О, боже — прошепна тя. — Сърцето му е спряло. — Тя се обърна и се развика за помощ.

Хана надникна вътре, като очакваше да види как Греъм се гърчи още по-ужасно от преди. Вместо това тялото му лежеше безжизнено на леглото. Главата му беше изкривена странно надясно, езикът му висеше от устата. Превръзката над едното му око беше паднала, разкривайки изприщена бледа кожа. Всичките тръбички от ръцете му бяха извадени, навсякъде беше омазано с кръв.

На машините се виждаше само една права линия. На местата, където се отчиташе кръвното налягане и пулсът, имаше само въпросителни.

Появиха се още сестри, които започнаха да му правят изкуствено дишане и да спират кръвотечението. Пристигна и втори екип, които тикаха количка с чекмеджета, и един лекар разкъса нощницата на Греъм, за да разголи изприщените гърди. Когато включиха дефибрилатора, тялото му се изви в дъга. Хана изпищя. Греъм се отпусна отново на матрака, но линията на мониторите не се промени.

Лекарите и сестрите го дефибрилираха три пъти. Някой леко отблъсна Хана встрани от заграденото място. Тя стоеше безполезна в коридора. Зад гърба й се разнесе звук; Кайла седеше в леглото си и очите й се чернееха под марлята. Момичето изглеждаше също толкова ужасено, колкото и Хана.

Дефибрилаторът спря да жужи. Някой извика точния час, няколко сестри дръпнаха завесите и излязоха в коридора. Хана покри устата си с длан, уплашена, че може да повърне. Тя погледна към Кели, която в същия миг се появи иззад завесата. Престилката й беше опръскана с кръвта на Греъм.

— Той да не е…? — Хана дори не смееше да произнесе думата на глас.

Кели наведе очи. Беше ясно, че тя също не може да произнесе думата на глас — но не беше необходимо. Но изпитото й, бледо лице с изненадано изражение казваше всичко. Греъм, който допреди малко беше общувал с Хана, който беше видял А., който може би знаеше всичко, беше мъртъв.

28.

Търси и ще намериш

В същото време Емили, облечена в синята рокля с презрамки, която си беше купила от мола „Кинг Джеймс“, поклащаше ръце и гънеше талия по средата на дансинга в „Четирите сезона“. Обграждаха я копринени банери с нарисувани върху тях спирали. Звезди с формата на астериски висяха над главата й. Дори музиката като че ли беше наелектризираща и психеделична. Сякаш се намираше в недрата на картина на Ван Гог.

Айрис, която беше облякла бледорозовата рокля на Емили от миналогодишния благотворителен бал, се появи откъм бюфета.

— Погледни! — Тя държеше в ръката си сребърна корона. На нея с големи блещукащи букви пишеше КРАЛИЦА НА БАЛА.

Емили се намръщи.

— От Хана ли я взе? — Тя бе успяла да я види само за секунда и след това я беше изгубила. Но Хана сигурно искаше да прекара известно време насаме с Майк.

— Носеше я онова момиче ей там. — Айрис посочи към Чейси Бледсоу.

Емили примигна.

— Може би трябва да й я върнеш. Или да намерим Хана.

Айрис завъртя очи.

— Моля те. Всеки заслужава шанса да бъде кралица. Не мечтаем ли всички за това като малки? — Тя сложи короната на главата си и отново излезе на дансинга. Грабна дори скиптъра и го размаха пред лицето на Емили като голяма светеща пръчка. Двама ученици спряха и й се усмихнаха. Айрис изтанцува един бърз танц около Доминик Хелприн и Макс Макгери — една от онези двойки, които сигурно никога нямаше да се разделят. А когато песента свърши, тя свали короната от главата си и постави върху главата на Емили.

— Сега ти си кралица за една песен — обяви тя.

Зъбците на короната се забиха в скалпа на Емили. Айрис й подаде скиптъра.

— Хайде, момиче! Действай!

Първоначално Емили отказваше, но след това ритъмът зарази тялото й. Тя помръдна единия си крак, след това и другия. Размърда пръсти. Миг по-късно вече размахваше скиптъра като жезъл на парад. Танцьорите я последваха по дансинга. Някъде по средата на песента Емили подкара един групов танц, който всички бяха научили в седми клас — и който все още помнеха.

— Давай, Емили! Давай, Емили! — скандираше Айрис.

Емили се ухили. Тя никога не бе мечтала да стане кралица на бала, но за една песен беше забавно.

Когато започна нова песен, Емили свали короната от главата си и я подаде на Кирстен Кълън. Разнесоха се ликуващи викове и две момчета от футболния отбор подхвърлиха Кирстен във въздуха заедно с короната, скиптъра и всичко.

Емили се ухили на Айрис.

— Това със споделянето на короната беше много добра идея.

Айрис сви рамене.

— Просто се опитвах да направя бала весел.

— Радвам се, че дойде — каза напълно искрено Емили.

— И аз се радвам, откачалко. — Айрис отметна глава назад, за да се изсмее, но внезапно прехапа долната си устна и погледна през прозореца. — Последното ми ура в Роузууд, нали?

Емили я докосна по ръката.

— Свикна ли вече с мисълта, че ще се връщаш? — Айрис си беше поръчала такси, което да дойде да я вземе от „Четирите сезона“ и да я откара до Убежището. Каза, че искала да се покаже колко страхотно изглежда в бална рокля, да докаже на останалите пациенти, че е поразила всички навън. Този път щеше да се постарае здраво да се оправи… за да я изпишат наистина.

Айрис се опита да изглежда смела.

— Кой знае? Но предполагам, че трябва да опитам. — Тя се взря в Емили. — Наистина ли ще идваш да ме посещаваш?

— Разбира се — отвърна Емили и я смушка. — Дори ще те заведа да пазаруваме, стига да ми обещаеш, че няма да крадеш нищо.

— Дадено. — Айрис погледна към часовника над голямата врата във форма на мида, която водеше към фоайето. — Хей, почти е станало десет.

— Нима? — отвърна равнодушно Емили, сякаш не беше поглеждала през цялата вечер непрекъснато към часовника.

Айрис се намръщи.

— Как ще разбереш каква е изненадата от Джордан? Може да е всичко… навсякъде.

— Просто ще разбера — отвърна Емили, докато двете се отдалечаваха от дансинга. Само че… дали наистина щеше да разбере? Джордан можеше да е скрила тайно съобщение в някоя от четирите тематични Ван Гог торти. Можеше да го е пришила към някоя кърпа за бърсане на ръце в тоалетните. Можеше да е вмъкнала нещо в някое от парчетата, които беше подготвил за пускане диджеят. Беше като да търси игла в някоя от купите сено на Ван Гог.

Тя огледа залата за пореден път. Джордан щеше да се досети, че задачата й няма да е лесна и щеше да се опита да я изненада с нещо, до което Емили щеше да се приближава често, нали? Но пък всичко в залата беше интересно и си заслужаваше да се погледне отново. Букетите с цветя на масите. Ледените скулптури на животни. Направените от папиемаше звезди с човешки ръст. Татуистът в ъгъла, гадателят, който четеше по звездите.

— Време е за конга, народе! — извика диджеят, откъсвайки Емили от мислите й. Пред кабинката му бяха изтикали един огромен триножник. — Къде са кралят и кралицата на бала?

— Аз кралица! — извика на развален английски Клаудия Хууско, ученичката на разменни начала. Тя се приближи до сцената, сложила накриво короната върху златистите си къдрици. Когато стигна почти до кабинката на диджея, тя се спъна в подгъва на роклята си и короната излетя от главата й. Всички се разсмяха. Роклята й се свлече надолу, разкривайки сутиена й с подплънки и — ужас — ластичен колан. Всички избухнаха в смях.

Погледът на Емили се върна към гадателката. По време на втория им ден в морето, Емили беше използвала бавния интернет на кораба, за да влезе в един астрологически сайт и да прочете хороскопа си. Когато каза на Джордан, че го прави всеки ден, за да види дали нещата ще се развият добре или зле, Джордан я беше изгледала така, сякаш бе луда.

— Ами ако в хороскопа ти пише да не излизаш от вкъщи?

— Ами няма да изляза — беше се пошегувала Емили. После я беше смушкала шеговито. — Но те никога не казват такива неща. Дори да те очаква лош ден, те пишат, че ще бъде предизвикателство. Или че ще натрупам опит.

— И ти им вярваш? — беше попитала Джордан.

— Да — беше отвърнала Емили.

Джордан я беше докоснала по носа.

— Обичам да научавам разни неща за теб.

Емили погледна часовника на мобилния си телефон: часът беше девет и петдесет и три. Докато повечето момичета и момчета на дансинга образуваха дългата конга-верига, тя се отдалечи към масата на гадателката. Жената имаше дълга, провиснала, прошарена коса, бенка на носа и кръгли очила с лилави стъкла. Тя изгледа спокойно и продължително Емили, сякаш я изпиваше с очи бавно, до последната капка.

Най-накрая се усмихна, улови Емили за ръката и разтърка дланта й.

— Имаш гладни пръсти, което означава, че си артистична личност — започна тя. — Палецът ти е силен, което означава, че разсъждаваш логично. Освен това си в добра форма и си способна да преодоляваш препятствията, нали?