Емили прехапа долната си устна. Сестра й учеше в Станфорд със стипендия от отбора по плуване и Емили беше дочула, че през цялата година е имала проблеми с предметите. Карълайн не й го беше казала лично, разбира се. Сестра й неохотно беше укривала Емили във Филаделфия по време на последния месец от бременността й и можеше да се каже, че двете не си говореха.

Момичето се заигра с една от кожените гривни, които бяха изложени на щанда.

— А според теб аз кога ще получа есемес от Карълайн?

Госпожа Фийлдс сгъна отново една тениска, която разглеждаше, избягвайки внимателно погледа на Емили.

— Сигурна съм, че скоро ще ти се обади.

— Дали наистина иска да се извини?

Клепачите на госпожа Фийлдс потрепнаха.

— Не мислиш ли, че трябва да се съсредоточим върху нас двете? Толкова се радвам, че излязохме заедно. Надявам се, че ще го правим по-често.

Емили наведе главата си настрани.

— Значи… това означава, че Карълайн все още ми е ядосана?

Телефонът на госпожа Фийлдс иззвъня и тя с преувеличено внимание започна да рови из чантата си, за да го намери.

— Трябва да се обадя — рече бързо майка й, макар Емили да беше сигурна, че се обажда само баща й… или може би самата Карълайн.

Момичето се облегна на рафтовете с дънки и въздъхна. Добре де, нещата все още не са се оправили съвсем. Госпожа Фийлдс й беше казала, че според Карълайн каквото станало, станало, и иска да остави всичко зад гърба си, но Емили не беше усетила някаква промяна в отношението й. Освен това все още не беше разговаряла със семейството си за бременността и бебето. Но тези неща изискваха време, нали? Банановите палачинки си бяха голяма стъпка.

Докато майка й излизаше през входната врата, Емили извади собствения си телефон и провери пощата си. Имаше едно писмо от комитета за организиране на абитуриентския бал в „Роузууд дей“:

Не забравяйте да си закупите билет за бала! Седми май, деветнайсет часа. Хотел „Четири сезона“, Лоугън скуеър 1, Филаделфия. Вечеря и танци.

Изпълни я чувство за самота. Вече си беше купила билет за бала; приятелките я накараха да отиде. Но единственият човек, когото Емили искаше да покани — едно момиче на име Джордан Ричардс, което беше срещнала по време на круиза — нямаше как да дойде.

За щастие нямаше нови статии за Табита. Пръстът на Емили докосна иконката за фотогалерията й и внезапно на екрана се появи снимка на Алисън Дилорентис. Това беше истинската Али, момичето, което се беше върнало в Роузууд предишната година и по-късно беше разкрило, че е А. Емили я беше снимала в деня, когато Али я беше целунала. Емили сякаш чуваше гласа й: Това съм аз, Ем, върнах се. Толкова отдавна мечтая отново да направя това. Толкова ми липсваше.

Въпреки всичко Емили продължаваше да обича Али. Дори след като приятелката й беше признала, че е убила собствената си сестра, Емили се надяваше, че Али ще осъзнае какво е направила и ще изкупи вината си. Любовта й към Али беше толкова силна, че тя остави вратата на къщата в Поконос отворена, вместо да я залости и да остави бъдещия им убиец да изгори вътре.

Известно време тя пазеше това в тайна, но предишната седмица най-накрая каза на приятелките си. Сега всички започваха да вярват на онова, което Емили знаеше през цялото време: че Истинската Али не е мъртва и че тя е техният Нов А. Което означаваше, че тя е била свидетелка на всичките им извършени през лятото престъпления, включително отмъкването на бебето на Емили от болницата и от ръцете на Гейл Ригс, която момичето смяташе за луда и която вече беше мъртва. Али сигурно беше отишла и в Ямайка и може би тя беше истинската убийца на Табита. Това може би означаваше, че е била и на круизния кораб. Как така не я бяха забелязали? Как така никой не я беше видял?

Пръстът на Емили се поколеба над бутона за изтриване. След като А. беше заплашил живота на бебето й, тя най-накрая успя да намрази Истинската Али. Въпреки това не можеше да се насили да изтрие единствената нейна снимка, с която разполагаше. Емили въздъхна, превъртя до края галерията си със снимки и погледна фотографията на друго момиче, за което беше доста сигурна, че обича. Джордан гледаше усмихнато в обектива. Тялото й бе озарено от силното пуерториканско слънце, а синята вода се простираше зад гърба й. Емили докосна екрана с надеждата, че ще получи възможността поне още веднъж да почувства меката буза на Джордан.

— Готина е. — Продавачката с обръсната глава гледаше през рамото на Емили към снимката на Джордан. — Това ли е приятелката ти?

Емили се усмихна срамежливо.

— Може да се каже.

Момичето се подсмихна с крайчето на устата си.

— Какво означава това?

Емили пусна телефона в джоба си. Означава, че е бегълка. Означава, че тя скочи от парапета на един круизен кораб на Бермудите, за да избяга от ФБР, а аз нямам представа къде се намира сега и дали изобщо ще я видя отново.

Тя се запъти към секцията с обувки, която миришеше силно на кожа и гума. Никога нямаше да забрави онези последни няколко минути, в които двете с Джордан бяха заедно. В миналия си живот Джордан се казваше Катрин Делонг, Модния крадец, момичето, което беше откраднало лодки, коли и самолети. Когато Емили я срещна, тя тъкмо беше избягала от затвора и беше променила името си, готова за ново начало. Агентите от ФБР, които сигурно бяха предупредени от Истинската Али / Новия А., подгониха и двете момичета към перилата на кораба. Джордан беше погледнала за последен път Емили, след което беше скочила в залива, за да избяга отново.

Когато Емили се върна вкъщи, тя получи пощенска картичка от Джордан. Пак ще се видим. Емили умираше от желание да й напише отговор, но Джордан не беше толкова глупава, че да даде обратен адрес. Където и да се намираше — Тайланд, Бразилия, някой малък остров край бреговете на Испания — дано да се криеше добре, за да избегне срещата с ченгетата.

Емили поглади с пръсти гладката кожа на чифт „Док Мартенс“ и в този миг й хрумна нещо. Тя отново извади телефона си, отвори Туитър и влезе в акаунта си. След това копира писмото от комитета и го пусна в нов туит. „Балът е след две седмици — написа Емили отдолу. — Ще ми се да можех да заведа моята истинска любов“.

Когато натисна бутона за изпращане, почувства как я изпълва задоволство. Надяваше се Джордан да види написаното и да разбере какво означава. И макар че сигурно нямаше да отговори, поне щеше да знае, че Емили мисли за нея.

Когато секунда по-късно телефонът й изжужа, сърцето й подскочи — нима Джордан е отговорила? Но писмото беше от някого, наречен специален агент Джасмин Фуджи. Трябва да поговорим за Табита Кларк.

Погледът на Емили се замъгли. Ръмжащите гласове, които пееха песента, гърмяща от тонколоните в магазина, внезапно започнаха да й звучат като лай на злобни кучета. Тя се сви в ъгъла и отвори писмото.

Уважаема госпожице Фийлдс. Аз съм специалният агент, който отговаря за разследването на убийството на Табита Кларк. Името ви присъства в списъка с гости на курорта „Скалите“ в Негрил, Ямайка, по същото време, когато и госпожица Кларк се е намирала там. Процедурата изисква да разпитам всички, за да придобия по-добра представа за онова, което се е случило онази вечер. Моля ви, свържете се с мен по най-бързия начин.

Искрено ваша,

специален агент Джасмин Фуджи.

— Емили? — Майка й я гледаше, стиснала под мишница чантата си от изкуствена крокодилска кожа. — Добре ли си?

Емили облиза пресъхналите си устни. В никакъв случай нямаше да намери смелост да говори с полицайката. Джасмин Фуджи веднага щеше да разбере, че лъже.

Госпожа Фийлдс я хвана за ръката.

— Толкова си бледа. Да излезем на въздух.

Улицата миришеше на автомобилни газове и вкиснала бира от близкия бар. Емили дишаше тежко, опитвайки се да се успокои, че това не е голям проблем. Но всъщност беше. Тя не можеше да излъже федерален агент.

Пиук.

Емили погледна замаяно екрана на телефона си. Като по поръчка се беше появил есемес от непознат номер. Емили ахна и прочете съобщението.

Почакай само да кажа на агент Фуджи, че двете с приятелката ти сте идеални една за друга — и двете сте хладнокръвни престъпнички.

А.

4.

Никой не знае какво направи Ариа миналото лято

— Давай, Ноъл, давай! — изкрещя Ариа Монтгомъри от страничната линия на игрището за лакрос през обедната почивка на следващия ден. Приятелят й Ноъл Кан се втурна по тревата и се опита да вкара петия си пореден гол. Ариа затаи дъх и топката влетя в мрежата.

— Да! — изпищя тя и двете с Хана плеснаха ръцете си триумфално. Отборът по лакрос събираше пари за местния приют за бездомници и хората залагаха благотворително на това кой играч ще вкара най-много топки за по-малко от минута. Естествено, Ариа беше заложила десет долара на Ноъл.

Щом минутата изчете — Ноъл беше на второ място след Джим Фрийд — той изтича при нея.

— Беше невероятен! — изписка Ариа, обвивайки шията му с ръце.

— Благодаря, скъпа. — Ноъл я целуна продължително и силно, карайки краката й да изтръпнат. Макар двамата да излизаха повече от година, пеперудите в корема й се появяваха всеки път, когато тя усетеше леко лимоновата му, леко потна миризма след тренировки.

Хана, която тъкмо беше поздравила собствения си приятел, братът на Ариа, Майк, смушка Ноъл.

— Не мога да повярвам, че успя да превърнеш Ариа в лакрос-запалянко. Дори не съм си и помисляла, че това е възможно.

Ноъл се поклони подигравателно.

— Вложих много труд, но си заслужаваше.

— Оу, благодаря! — Ариа придърпа по-плътно жилетката си на гърдите. Беше доста хладно за края на април и надвисналите сиви облаци обещаваха дъжд. Хана беше права: ако в началото на миналата година някой й беше казал, че през обедната почивка ще гледа благотворителен мач по лакрос, вместо, примерно, да работи върху някоя скулптура, тя щеше да се скъса от смях. А ако този някой й беше казал, че щеше да ходи с Ноъл Кан, тя направо щеше да падне от стола. В седми клас, докато беше приятелка с Али, Ариа адски си падаше по него, но когато той предпочете Али, тя се закле, че повече няма да го погледне. А когато се върна след трите години, прекарани в Исландия, тя вече не беше от момичетата, които биха се срещали с играч на лакрос. Или поне така си мислеше.

Треньорът наду свирката си. Ноъл грабна стика си, целуна отново Ариа и двамата с Майк изтичаха към средата на терена, където се събираше отборът им. Сърцето на Ариа замря, докато гледаше силния му, изправен гръб и стегнатите прасци. Когато момичетата се канеха да си признаят на полицаите за убийството на Табита, единственото, за което си мислеше Ариа бе, че никога повече няма да види Ноъл — никога няма да го целуне, да държи ръката му, дори да лежи на дивана и да го слуша как шумно хрупа претцели. И макар тогава момичетата да не си бяха признали, тя все още имаше усещането, че времето с него е взето назаем.

След като момчетата се отдалечиха достатъчно, Ариа се прокашля.

— Получих едно странно съобщение вчера.

Тя показа на Хана екрана на телефона си.

Името ви беше в списъка с гости на курорта „Скалите“ по същото време, когато е била убита Табита Кларк… Трябва да поговорим колкото се може по-скоро… Ще се радвам, ако ми сътрудничите.

Хана кимна.

— И аз получих такова. Както и Спенсър, и Емили — и Майк — отвърна тя. — А Ноъл? — Момчетата бяха заедно с тях на почивката в Ямайка.

Ариа се вцепени, поглеждайки към Ноъл. Той тъкмо се беше метнал на гърба на Мейсън Байърс и Мейсън се въртеше, опитвайки се да го свали.

— Ами не съм го питала — рече тя с тих глас. — Но Ноъл не ни е виждал да разговаряме с Табита. И двамата с Майк със сигурност не са видели… нали се сещаш. Едва ли ще кажат нещо нередно.