Софи не знаеше какво да направи.

Как можеше да се бори с Едуард, от една страна, и със Сюзан, от друга? Каквато бе станала ужасна, Сюзан непоколебимо вярваше, че постъпва съвършено правилно. Софи не можеше да си спомни един път да е излизала победителка в битка с майка си, когато Сюзан е била убедена, че постъпва правилно. Този път тя трябваше да спечели битката. Но вече беше толкова уморена, а битката едва бе започнала И на двата фронта.

Рашел се размърда и седна на леглото.

— Софи? Ти изобщо легна ли да спиш?

Софи погледна към единственото огромно легло в стаята, на което спяха трите.

— Не.

— Толкова съжалявам — каза Рашел. — Но какво ще правим сега?

Софи бе мрачна.

— Мисля, че ще трябва да поговоря с Бенджамин. Той сигурно не е съгласен с майка ми. Може би ще успее да я накара да мисли разумно.

Рашел почервеня от гняв.

— Изненадвам се, че дори ще отидеш пак там.

Софи погледна Рашел, внимавайки да говори с твърд глас, защото щеше да й разкрие още една причина за притеснения.

— Трябва. Имаме много малко пари, Рашел.



Бенджамин затвори вратата зад тях. Софи усети, че е нервна, особено когато той бе помолил Сюзан да остане отвън. Той седна зад бюрото си. Софи се отпусна в едно кожено кресло и стисна гладките му ръчки. Сюзан я бе изгледала мрачно и с неприкрито предупреждение. Софи бе разбрала. Този поглед означаваше, че е препоръчително Софи да си събере ума и бързо да се подчини на майка си.

Вчерашният потрес и мъка бавно отминаваха. На тяхно място идваше гневът.

— Сюзан ми каза какво се е случило. Мисля, че е било прибързано да си тръгваш по този начин.

Софи кимна сковано.

— Сюзан искаше да присъства, но сега е толкова разстроена, че помислих, че е най-добре да поговорим сами. И то веднага.

Софи отново кимна.

— Мисля, че разбирам колко трудно е това за тебе. Не може да е лесно да си неомъжена майка на твоята възраст. — Кафявите му очи я гледаха открито, с добро чувство. — Мисля, че когато напусна Ню Йорк миналата година, ти и майка ти постигнахте съгласие, че е най-добре детето да бъде осиновено.

Софи си пое дъх.

— Никога не сме постигали съгласие за такова нещо! Тогава аз отказах… точно както отказвам и сега!

Софи се бе изправила с широко отворени очи и цялата разтреперана. Чувстваше, че ще припадне. Беше кърмила Едуина през нощта и тази сутрин, но не беше хапнала нито трошичка.

— Не съм разбрал. Софи, скъпа, със сигурност не можеш да оцелееш като неомъжена майка в Ню Йорк. Никой няма да говори с тебе, когато тръгнеш по улицата. Ще бъдеш отхвърлена. Ще станеш социален парий.

— И преди бях социален парий.

Бенджамин също се изправи.

— Едва ли си била социален парий, скъпа. Ако беше искала да излизаш, лесно щеше да се уреди и щеше да бъдеш затрупана с предложения, не се и съмнявам. Все още можеш да си намериш съпруг… ти си само на двайсет и една години. Ще се радвам да ти помогна. Само че никога няма да се омъжиш, ако това се разчуе.

— Не искам да се омъжвам! — извика Софи, но това беше една сърцераздирателна лъжа. — Възнамерявам да се посветя на дъщеря си и на професията си.

За миг той се загледа в нея, сякаш беше някое извънземно създание, каквото никога не бе виждал.

— Мисля не само за това, което е в твой интерес… но и за интереса на детето. Не виждаш ли, че за Едуина ще е по-добре да расте като дъщеря на една женена двойка? Мога да те уверя, че сме намерили една двойка, която е извънредно подходяща. Жената е бездетна и отчаяно иска дете. Вече се е влюбила в дъщеря ти.

Софи остана като закована. Ужасни картини нахлуха в мисълта й. Виждаше млада жена, неспособна да роди собствено дете, как плаче във възглавницата си, изпълнена с копнеж, и се моли да има възможност да осинови дете. Един съпруг без лице, който също страда и споделя мъката на съпругата си. Хубав дом в хубав квартал. Тогава видя Едуина там с тях. Софи не можа да го понесе. Обърна се и избяга.

— Софи! — извика Бенджамин. — Почакай, моля те!

Софи изтича по коридора. Госпожа Мърдок се опита да я заговори, но Софи не спря. Дженсън каза нещо, тонът му бе изпълнен със съчувствие, но Софи не го чу. Сюзан се затича след нея, викайки, едновременно ядосана и изискваща, истерична и изпаднала в паника. Таксито, което бе наела с последните си скъпоценни джобни пари, я чакаше и Софи скочи в него. Хлопна вратата и даде знак на шофьора. Колата потегли по алеята. Софи се отпусна на седалката.

Софи не можеше да се върне с хотела, без да е разрешила сегашната си дилема. Тоест въпроса с парите.

Беше спестила две хиляди франка във Франция, но не можеха да чакат, докато банките отворят, за да изтегли парите преди заминаването, затова бяха тръгнали на път с наличните пари, които държаха в къщата. Две хиляди франка, във всеки случай нямаше да им стигнат за дълго… не и щом ставаше дума за издръжката на трима души. Обикновено Софи получаваше издръжката си от Сюзан на всеки три месеца и тя идваше от наследството, оставено й от баща й. Следващата вноска трябваше да дойде на първи декември. Софи се боеше, че Сюзан може да се опита да задържи парите, за да я накара да се подчини на волята й.

Трябваше незабавно да разбере какво става. Трябваше и да разбере какво може да направи, ако стане така. Със сигурност, щом наследството беше нейно, в тази необичайна ситуация можеше да се действа и без Сюзан. Софи реши, че има нужда от адвокат — и то такъв, който нямаше да и иска хонорара предварително.

През ума й се мярна образът на Хенри Мартен.

Надежда покълна в гърдите на Софи. Тя знаеше, че той ще й помогне. Спомни си, че новата му кантора се намира точно до Юниън Скуеър. Никога не беше ходила там, но бе запомнила адреса, когато той й даде визитната си картичка в деня, когато я бе поканил да излязат на езда в парка. Софи каза на шофьора да кара към центъра на града.

След около час Софи намери кантората по чиста случайност на Тридесет и трета улица, на няколко пресечки от площада, когато вече почти се бе отказала. Освободи таксито, защото й бе ясно, че ще й иска допълнителна такса за още един час, а тя нямаше достатъчно, за да му плати за престоя.

Софи се молеше Хенри да е в кантората. Забърза нагоре по тясното стълбище и спря пред една тежка остъклена врата, поемайки си дъх. Беше изтощена. Вътре Хенри седеше пред едно бюро, потънал в някакви книжа. Сърцето й се качи в гърлото. Софи почука на напуканото стъкло.

Хенри погледна, отвори уста да каже „влезте“, но не издаде и звук. Вместо това стана иззад бюрото. Усмихна се, отначало несигурно, а след това широко и приветливо. Отвори вратата.

— Софи! Искам да кажа… госпожице О’Нийл! Каква изненада… моля, влезте!

Софи трепна от облекчение — той наистина се радваше, че я вижда.

— Здравейте, господин Мартен. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Моля ви! — Той я въведе и й подаде един стол. Погледът му се плъзна с топлота по лицето й. — Нямах представа, че сте се върнали от Франция. Значи сте приключила с учението?

Софи седна и стисна ръце в скута си, за да не види Хенри, че треперят.

— Надявам се, че учението ми никога няма да свърши.

Той някак си се натъжи.

— Мога ли да ви предложа кафе? Ще направя прясно.

В дъното на стаята тя видя малък умивалник и желязна печка.

Софи поклати отрицателно глава. Хенри я погледна по-внимателно, заобиколи бюрото и седна зад него. Бутна настрана папките, разчиствайки място пред себе си.

— По работа ли идвате, госпожице О’Нийл?

Софи навлажни устните си.

— О, господин Мартен, страхувам се, че е така — възкликна тя, загубвайки всякакво самообладание.

— Какво не е наред, Софи? Може ли да ви наричам Софи?

Тя кимна, извади кърпичка от чантичката и попи ъгълчетата на очите си. Хенри беше толкова мил. Опита се да си спомни защо не беше излязла с него тогава на езда в Сентръл парк. О, разбира се. Едуард беше дошъл да й позира. Едуард. Само ако…

— Хенри, имам известни затруднения.

Той изчакваше, влязъл отново в кожата си на адвокат.

— Нямам пари и познати в града. Скарах се сериозно с майка си и със съпруга й… — Софи вдигна очи към него. — Получавам на всеки три месеца издръжка от Сюзан, но тя е от наследството, което баща ми ми е оставил. Страхувам се, че няма да получа следващата вноска. Страхувам се, че Сюзан няма да я изпрати.

— Кога трябва да дойде?

— На първи декември.

— И колко трябва да получите?

— Петстотин долара.

— Майка ви ли е изпълнителка на завещанието?

— Да — каза Софи.

— Кога ще получите контрола върху наследството си, Софи?

Той си водеше бележки.

— Когато стана на двайсет и пет години. Или ако се омъжа.

— На колко години сте? — Той не се изчерви. — Това е професионален въпрос, разбира се.

— Разбира се. На двайсет и една. Ще стана на двайсет и две през май.

— Разбирам. Има ли начин да се помирите със семейството си?

— Не мисля.

— Може би с посредничеството на трето лице?

— Не е възможно — каза Софи.

Хенри кимна.

— Да, мисля, че ще мога да отговоря на въпроса след един-два дни Софи се наведе напред.

— Това би било чудесно — тя се поколеба. — Хенри… можете ли да изчакате за хонорара, докато получа дължимата сума? — Гласът й трепна — В момента нямам пари.

— Софи, няма да ви искам никакъв хонорар за подобно нещо — каза той и сега вече се изчерви. — Вие сте моя приятелка.

На Софи й се доплака.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Хенри се поколеба.

— Софи, има ли още нещо, което да не е наред?

Софи преглътна, мислейки за Едуина, която сега сигурно беше гладна. Рашел щеше да й даде краве мляко с биберона Едуина вече трябваше да свиква с това Софи знаеше, че трябва да се върне у дома и да я нахрани. И за пръв път този ден собственият й стомах се бунтуваше от глад. Но имаше само няколко долара, колкото да ядат един-два пъти двете с Рашел. Как щеше да оцелее три седмици така до първи декември?

— Софи — Хенри я наблюдаваше много внимателно. — Мога ли да ви заема малко пари? Докато си стъпите на краката.

Софи се поколеба.

— Може би след ден-два ще трябва да взема нещо назаем.

Тя дишаше неравно. Той нямаше представа, че тя трябва да кърми още два месеца Щеше ли да бъде така добър, ако знаеше, че търси пари за незаконната си дъщеря?

Хенри стана и бръкна във вътрешния си джоб.

— Вземете. — Той заобиколи бюрото и пъхна чековете в ръцете й. — Моля ви. Вземете това. Изглеждате много уморена Страхувам се, че ще се разболеете, ако продължите да се тревожите, както сега.

Софи успя да се усмихне.

— Толкова сте любезен.

Той застина на място. После каза:

— Как мога да не бъда любезен с вас, Софи?

22

— Госпожо, имате гост.

Сюзан нямаше настроение за гости. Беше уморена, не беше мигнала цяла нощ, очите й бяха зачервени и подути от плач. Знаеше, че не изглежда много добре.

— Който и да е, Дженсън, отпратете го.

Дженсън се оттегли, оставяйки Сюзан с горещото й черно кафе и недокоснатата препечена филийка. Но се върна почти веднага.

— Страхувам се, че джентълменът настоява, че е спешно.

Сюзан грабна раздразнено визитната картичка и се вгледа в нея.

— Хенри Мартен, ескуайър. Какво иска?

— Настоява, че има извънредно важна лична работа с вас.

Сюзан се подразни, но инстинктът я накара да каже на Дженсън да го покани. След миг Хенри Мартен се появи, някак раздърпан в прекалено широкия си костюм. Сюзан разбра, че е отслабнал.

— Съжалявам, че прекъсвам закуската ви — каза той.

Сюзан вдигна рамене. Не стана, не му предложи и да седне.

— Какво е толкова спешно, господин Мартен?

— Аз идвам от името на дъщеря ви, госпожо Ралстън.

Сюзан замръзна потресена.

— Какво?

Хенри се прокашля.

— Тя очаква да получи паричен превод на първо число следващия месец. Ще го получи ли?

Сюзан бавно се изправи, опирайки се на гладката лакирана повърхност на масичката, а в позата й се четеше неверие.

— Само ако Софи дойде у дома… сама.

— Сама?

— Да — натърти Сюзан. — Можете да й кажете, че ще получи вноската си ако и когато дойде у дома… сама.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Хенри.