Стояха, загледани един в друг, безкрайно дълго. Помежду им премина нещо, нещо силно и мощно. Изникна една безкрайна, неразрушима свързаност. В този миг Софи разбра, че Едуина ще привърже Едуард към нея по един или друг начин завинаги. И беше радостна — непоправимо радостна.

Устата на Едуард се напрегна. Тялото му се устреми към нея.

— Скъпа, много рано си се прибрала! — каза Рашел.

— О! — Софи си пое дъх, трепереща, почти сигурна, че ако Рашел не се бе появила на вратата между двете стаи, Едуард щеше да я целуне. Тя се отдръпна от него, обгърна раменете си и си каза, че това е за добро. Не биваше да се забърква с него, не биваше. Не биваше да оставя сърцето си да я отведе по погрешен път. Не би могла да понесе за втори път да бъде наранена.

— Извинете ме — промърмори Рашел, а погледът й пробягна по двамата.

— Нищо не си прекъснала — каза Софи с малко прекалено висок глас и малко по-натъртено. — Рашел, нали помниш Едуард.

Рашел кимна. Едуард я погледна бегло и Софи разбра стресната, че той не харесва нейната добра приятелка. В Париж тя бе сметнала, че той я е намерил привлекателна, както всички мъже.

— Разбира се — каза Рашел. — Приятно ми е, господине.

Едуард кимна кратко и се обърна към Софи.

— Не можеш да останеш тук.

Тя трепна.

— Какво?

— Разбира се, че не можеш да останеш тук. Не мога да позволя Едуина да бъде отглеждана в такава среда. Не ми казвай, че искаш да останеш тук, Софи.

Тя бе изплашена, но и обнадеждена.

— Какво предлагаш?

— Ще те настаним в „Савой,“, докато се намери по-подходящо жилище — каза Едуард.

Софи кимна бавно.

— Добре.

— Вземи си нещата. Няма смисъл да чакаме до утре, за да ви изведа трите от тая миша дупка.

Софи бе ходила само веднъж досега в „Савой“, когато съзнателно се бе хвърлила в ръцете на Едуард с надеждата да стане негова любовница. Тогава не бе обърнала внимание на обстановката. Но сега тя, Рашел и Едуина, която спеше в ръцете на Софи, стояха в огромното фоайе на хотела, наблюдавайки Едуард, който ги регистрираше на рецепцията.

Минаваше полунощ и във фоайето бе потресаващо тихо. Нямаше никакви хора с изключение на хотелския персонал и това успокои Софи. Ненадейното идване тук я бе накарало да се почувства неудобно, по-скоро като паднала жена. Очакваше във всеки момент персоналът да я посочи обвинително с пръст.

Едуард се обърна и се приближи към тях. Сърцето на Софи подскочи, докато той се приближаваше. Не беше възможно да остане равнодушна към подобен мъж. Облечен, както беше сега, с черния си смокинг, той бе зашеметяващо елегантен. Но особено сега, когато я бе спасил така героично и когато тя бе толкова изтощена от напрежението на изминалата седмица, когато беше толкова уязвима, той бе станал за нея невероятен герой.

— Страхувам се, че нямат свободни апартаменти — каза Едуард.

Софи се опита да скрие смущението си.

— Можем да се задоволим и с една стая, Едуард.

— Нищо подобно. Ти можеш да се настаниш в моя апартамент. Взех си вече единична стая.

— Едуард.

— Шшт. Няма да си променя решението, вече е взето.

И за първи път тази вечер устата му леко помръдна, загатвайки трапчинките. Очите му се взираха в нейните с внезапно избликнала топлота. Това бе мъжът, когото тя познаваше и обичаше толкова силно вече почти две години.

Софи наведе глава, люлеейки Едуина. Четиримата се качиха в асансьора с месингови врати. След няколко минути стигнаха на петия етаж. Едуард отвори вратата на апартамента, който преди бе заемал.

— За щастие тук има две спални. Аз използвах малката като кабинет, но утре ще дойда да си прибера нещата. Софи, голямата спалня е направо.

Макар че Софи бе идвала в този хотел, когато го бе търсила преди, той не й бе позволил да влезе в апартамента му. Тя бе сигурна, че това е същият апартамент. Огледа се наоколо, много любопитна и с голямо благоговение.

Бе застанала в кръглото антре. Подовете бяха от бежов мрамор, стените боядисани така, че човек имаше чувството, че се намира в огромен салон. Но истинският салон бе след антрето. Сини ориенталски килими покриваха пода му от бял и бежов мрамор. Имаше два къта за сядане, единият с ниски дивани, другият с малък диван за двама, тапициран в червено, и две табуретки в червено и бежово. Огромен махагонов шкаф, висок до тавана, заемаше една цяла стена. Отсреща бе камината с мраморна плоча. Завеси от червена дамаска закриваха прозорците, които гледаха към Сентрал парк, по стените висяха извънредно стилни френски и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век.

Вляво беше трапезарията с маса за осем души, а точно зад нея беше малката кухня. Също вляво бе по-малката спалня, която Едуард бе използвал като кабинет. Софи видя, че той бе писал на малкото бюро, кожения му плот бе затрупан от купчини листове.

Той я хвана за ръка и я поведе през салона. Софи не обръщаше внимание на топлината на ръката му, а когато бедрото му докосна полата й от тафта, тя се закле, че това не я засяга.

Спряха на прага на голямата спалня. Неговата спалня. Софи погледна огромното легло с балдахин и осъзна, че той е спал там предната нощ както и нощта преди нея. Леглото, разбира се, бе оправено, но сега жълтите завивки бяха подвити, откривайки потъмните златисти чаршафи отдолу. Беше безсрамно, но Софи се запита дали той е спал тук с друга жена. Тази мисъл й се стори невероятно противна.

Той бе пуснал ръката й. Моментът бе прекалено интимен за Софи. Трудно бе да приеме неговия апартамент, неговата спалня, неговото легло. Той не би трябвало да я придружава чак дотук. Софи потърси място за Едуина. Знаеше, че бузите й горят.

— Помолих да донесат люлка. Ще дойде всеки момент.

Как бе отгатнал мислите й? Софи се страхуваше да срещне погледа му. Отиде до леглото и остави Едуина в средата, но не посмя да седне до нея, уплашена, че той може да го сметне за някакъв вид покана. Поглади копринената кувертюра, застанала с гръб към него.

— Може би трябва да си идеш, преди люлката да е дошла — каза тя, опитвайки се да не мисли за това, че е в хотел заедно с дъщеря си… и е приела апартамента на Едуард.

Опитваше се да не мисли за това, че Едуард още веднъж бе влязъл в живота й.

Беше твърде уморена. Утре щеше да подреди мислите си… и чувствата си.

— Добре — кимна нерешително Едуард.

После бързо пристъпи напред. Софи замръзна, но той се наведе над Едуина, не над нея, и леко докосна с устни слепоочието й. Изправи се и впи поглед в нея. Софи не можеше да помръдне.

— Лека нощ.

Той се поклони леко, учтиво, официално. После се обърна и прекоси стаята. Софи стисна здраво копринената кувертюра, докато го гледаше как минава през салона. След миг той излезе в предверието и тя го изгуби от погледа си. Чу вратата да се отваря и да се затваря. С накъсана въздишка тя легна до дъщеря си.

— Какво ще правя сега? — прошепна тя на себе си.

Както обикновено, Рашел бе взела Едуина след кърменето призори. Софи бе легнала отново да спи. Никога не бе спала толкова дълбоко, толкова непробудно, както в тези няколко часа след изгрев слънце. Сега тя се събуждаше постепенно. Усети слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците на спалнята. За миг се обърка, сигурна, че завесите бяха спуснати предишната вечер, когато си лягаше.

После Софи осъзна къде се намира. Не беше в пансиона край реката. Бе в луксозния хотел „Савой“… в апартамента на Едуард… в неговото разкошно легло. Сгуши се още по-дълбоко под плюшените завивки. За първи път от много време насам се почувства сигурна, в безопасност, почти безгрижна. Такова огромно облекчение беше да се събуди, без да се бои за нещо.

Софи се обърна на другата страна. Чаршафите под бузата й, под голите й ръце и крака бяха гладки, сатенени и галещи. Софи въздъхна. Снощи Едуард бе нахлул в живота й като рицар в блестящи доспехи от някоя вълшебна приказка и я бе спасил така, както са бивали спасявани красивите дами в момент на голямо затруднение. Нещо изпърха настоятелно в корема на Софи, мускулите на бедрата й се стегнаха. Това беше желание. Яростно и изгарящо.

Тя отново се обърна, този път по гръб, и избута завивките надолу до кръста си. Не за първи път се събуждаше с желание и мисли, които я отвеждаха при Едуард Но за първи път се събуждаше с такива мисли в сатенените чаршафи в неговото легло, беше по-скоро съблечена, отколкото облечена, снощи бе прекалено уморена, за да смени разнищената си долна риза с дългата до петите бархетна нощница Сега бе напълно будна и се зачуди защо не се срамува от това, което чувстваше тялото й, защо никога не се бе срамувала от желанието, което той бе пробудил у нея преди толкова време. Може би, защото, когато се бяха любили онзи единствен път, това бе точно така — те бяха правили любов. Това бе прекрасно, не беше мръсно, нито долно или недостойно. Но бе толкова отдавна Тя се залита дали сега би устояла на изкушението, как би могла да му устои.

Софи леко потръпна и седна в леглото. Косата й бе разпусната, а не заплетена в обичайната плитка за през нощта, и тя отметна гъстата маса от раменете си. Измъкна се изпод чаршафите и спусна крака на пода Направи две стъпки и спря.

Замря на място. Уплашена, че някой я гледа с примряло сърце Софи се обърна и отново замръзна на място.

Едуард стоеше на прага и я наблюдаваше внимателно.

Тя не можа да помръдне. Софи застина съвсем неподвижна, чуваше само дивото туптене на сърцето си.

Погледът му бе станал тъмносин. Пронизваше я като погледа на сокол, тръгнал на лов.

Софи усети паника да се надига в гърдите й. Защото тъмният блясък в погледа му не оставяше съмнение за какво мисли той.

И тя разбра точно как изглежда. Косата й бе пусната, но объркана като свраче гнездо. Бе облечена само в една тънка, разнищена долна риза, стигаща едва до коляното. Под нея беше гола. Изглеждаше толкова леконравна, колкото се и усещаше в момента… беше сигурна в това.

Каза си, че трябва да се раздвижи, да избяга. Той изглеждаше като хищник пред нея Но краката й отказваха да слушат разума… който функционираше с далеч по-малко от пълния си капацитет.

Тя срещна погледа му. Както се бе страхувала, той гледаше през ризата й… погледът му се спускаше по стройните й бели крака, по гърдите й, които ризата едва побираше. Жадните му сини очи се плъзнаха по устните й.

Софи се съживи. Дръпна жълтата копринена кувертюра от леглото и се уви в нея.

— Какво правиш тук? — запита тя с дрезгав глас.

— Наслаждавам се на най-хубавата гледка в Манхатън. — И без да каже друго, той се обърна и изчезна от стаята.

Софи се загледа подир него, треперейки от горещо, течащо из нея, желание и от любопитна смесица от разочарование и облекчение. Почувства гняв. Гняв срещу него… срещу себе си… и най-вече срещу живота.

Побърза към банята, хвърляйки кувертюрата. Грабна дългия халат от куката, където висеше, и го навлече. Прекалено късно осъзна, че това е мъжки халат… че е неговият. Неговата миризма не можеше да се сбърка. Тя стисна зъби, остро усещайки коприната по голата си кожа, и изтича от банята. Но в салона спря изведнъж.

Едуард стоеше до прозореца, загледан към Сентрал парк, с гръб към нея. Зад него на овалната маса за хранене бе сервирана закуска, която можеше да нахрани и крал. Изкусителни аромати се носеха от няколкото покрити блюда, които несъмнено криеха бекон с яйца, колбаси и пържоли. Студени плата със сьомга и бяла риба, шунка и различни сирена, плодове и сладкиши запълваха останалата част от масата. С изключение на двете места, където имаше порцеланови чаши и чинии и сребърни прибори. Никъде не видя Рашел и Едуина.

Софи успя да издаде някакъв звук:

— Къде е Едуина?

— Казах на Рашел да я изведе в парка.

Тя изсумтя.

— Какво си й казал?

Той обърна лице към нея и повтори думите си.

— И Рашел ме е оставила тук сама, заспала, с тебе?

Той я погледна втренчено.

— Това е моят апартамент.

Софи си пое дъх.

— И така ли ще бъде занапред?

Не можеше да прочете нищо в погледа му.

— В стаята ми има място само за леглото и на мене никак не ми харесва идеята да закусвам там. Помислих, че и ти ще си гладна. Чаках те повече от час да се събудиш. Накрая реших да видя дали си жива изобщо. Не съм виновен, че спиш с някакво парцалче, което нищо не прикрива.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сигурна, че той сега си спомня как е изглеждала в старата си разнищена долна риза.

— Мога да те уверя — каза тя кисело, — че ако знаех, че ще дойдеш в спалнята ми, щях да си облека някое расо.