Жената вдигна ръка, показвайки пет пръста.

Мара погледна към жената и веднага разбра какво е решила.

— Петстотин хиляди долара! — извика аукционерът. — Имам петстотин… имам ли шестстотин?

Принцът вдигна ръка. Аукционерът извика:

— Шестстотин!

Агентът на японеца кимна. Аукционерът извика:

— Седемстотин — и погледна към жената. Мара се усмихна. Аукционерът отново извика:

— Осемстотин! Имам ли деветстотин?

Принцът кимна. Аукционерът погледна към агента. Той кимна. Жената вдигна един пръст; нокътят й беше лакиран в червено. Аукционерът, вече с пот на челото, се обърна към принца:

— Имам един милион долара. Имам ли милион и петстотин?

Късо кимване… но сега принцът беше мрачен и напрегнат, изглеждаше притеснен. Агентът слушаше нещо по клетъчния си телефон, явно получаваше инструкции от токийския колекционер, и ръката му се стрелна във въздуха.

— Два милиона! — извика аукционерът, обръщайки се към русата жена Тя бе хладнокръвна.

— Три милиона долара — каза тя с точен и мек английски акцент.

Лицето на аукционера се озари, обръщайки се към саудитския принц. Мара с усилие отмести очи от жената и видя, че принцът поклаща отрицателно глава. Тя погледна към представителя на магната от Токио. Той бе побледнял и говореше трескаво по клетъчния си телефон. Вдигна поглед и кимна.

— Четири милиона долара! — извика аукционерът.

— Пет — каза жената.

Агентът заговори по телефона си. Аукционерът го погледна.

— Пет? Имам пет! — извика той. Агентът слушаше, по слепоочията му блестяха капчици пот. — Имам пет веднъж, пет два пъти…

Погледът му бе изпитателен. Мара затаи дъх. Агентът поклати глава. Не. Японският магнат нямаше да предложи повече.

— Продадено! — извика тържествуващо аукционерът. — След невинността е продадена за пет милиона долара.

Чукчето му отекна силно върху дървения подиум.

Мара се отпусна на стола си, трепереше и не можеше да повярва. Господи… След невинността беше продадена за пет милиона долара… над оценката на галерията, над чиято и да било оценка… и то в година на рецесия. У Мара се надигна внезапно въодушевление… истинска еуфория се разля по вените й. Колко щяха да се развълнуват Софи и Едуард, ако знаеха! Само ако знаеха!

Зърна с крайчеца на окото си бързо движение на черен вълнен креп. Мара се извърна и видя жената да напуска залата с дълги, сигурни крачки. Потупа по рамото мъжа, който седеше пред нея. Познаваше го бегло… беше от една елитна галерия на Медисън авеню.

— Кой купи Софи О’Нийл? — извика тя. — Коя бе тази жена? Мъжът се обърна към нея.

— Нямам представа. Не съм я виждал преди… но идваше всеки ден да гледа платното, Мара. Сигурно е нечия агентка.

Мара замръзна. Трябваше да знае кой е купил След невинността. Трябваше да знае… защото платното не можеше пак да изчезне след толкова кратко излизане пред артистичния свят. Не можеше. Не биваше. Не беше никак честно.

Мара скочи, мина покрай подиума и излезе през въртящите се врати на залата. Забърза надолу по мраморните стъпала. Във фоайето зърна жената да излиза на улицата. Мара извика:

— Чакайте! Чакайте!

Жената погледна през рамо. Погледите им се срещнаха. После жената ускори крачка, пресече тротоара, слезе на платното и вдигна ръка, за да хване такси.

Мара изтича през фоайето и мина като вихрушка през вратата.

— Чакайте… моля ви!

Но бе твърде късно. Жената влезе в едно жълто такси и то изчезна, преди Мара да успее да го спре. Тя застана насред Парк авеню, смаяно загледана след изчезналото такси.

— Няма нищо, Мара.

Мара застина, чувайки дядовия си глас. Знаеше, че това е халюцинация, но въпреки това се обърна, почти очаквайки да го види до себе си, усмихнат по неговия неподражаем начин Но до нея нямаше никой освен портиера на „Кристис“, който вдига въпросително вежда.

Мара се обърна рязко и тръгна с наведена глава по Парк авеню. Каза си, че това няма значение. Те бяха мъртви, но душите им витаеха; Мара ги усещаше и знаеше, че те са щастливи и горди. Само че… платното принадлежеше на публиката. Мара знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не научи кой е купил След невинността.

— И кой я купи, Едуард?

— Мислиш ли, че знам? Хайде, Софи, нека да оставим тази тайна на Мара… виждам, че умира от желание да я разреши.

Чу се смях, нежен и женствен. Неговият глас каза още нещо, този път тихо и интимно, почти нечуто.

Но дори някой минувач да бе чул този призрачен диалог, нямаше да се стресне. В края на краищата това бе Ню Йорк през 1993-а и през цялото време тук ставаха странни неща.