Тереза Медейрос - След полунощ

— Нашата сестра ще се омъжи за вампир! — оповести драматично Порция.

— Това е чудесно, скъпа — отговори с отсъстващ вид Каролайн и написа още няколко цифри в сметководната книга, която лежеше разтворена на малкото й писалище.

Отдавна се беше научила да не обръща особено внимание на бликащата фантазия на седемнадесетгодишната си сестричка и на склонността й да театралничи. Не можеше да си позволи да занемарява задълженията си всеки път, когато Порция виждаше в купчината с боклук вълк-единак или се просваше на дивана и заявяваше, че се е заразила от чума.

— Трябва незабавно да пишеш на леля Мариета и да изискаш да върне Вивиан вкъщи, преди да е станало твърде късно. Ние сме единствената й надежда, Каролайн!

Голямата сестра вдигна очи от редиците числа и с изненада установи, че скъпата й сестричка е искрено загрижена. Порция стоеше в средата на прашния салон и държеше в треперещата си ръка писмо. Тъмносините й очи изглеждаха стъписани, а винаги розовите бузи бяха загубили цвета си, сякаш някой негодник беше изсмукал всичката кръв от младото й тяло.

— Какво се е случило пак, за бога? Какво си измисляш? — С нарастваща загриженост Каролайн остави молива и скочи от стола. Беше седяла над сметководната книга почти три часа, за да намери начин да извади месечните разходи на малкото си домакинство от приходите, без накрая да стои нула. Раздвижи рамене, за да прогони сковаността, и взе писмото от ръката на сестра си.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо. Дай да видя.

Каролайн веднага позна почерка на средната си сестра. Вивиан пишеше с много завъртулки, които правеха буквите трудно разбираеми. Като прибра една досадна къдрица от русата си коса зад ухото, младата дама прегледа бегло полученото писмо. Мина набързо през безкрайните описания на прекрасни бални рокли и чудни излети в Хайд Парк. Не й трябваше много време, за да намери мястото, което бе накарало Порция да побледнее.

— О, небеса — пошепна изненадано тя и вдигна вежди.

— Нашата скъпа Вивиан е прекарала в Лондон само месец, а вече си има обожател.

Докато четеше, Каролайн се опитваше да прогони от сърцето си добре познатото пробождане на завистта. Когато леля им Мариета предложи да въведе Вивиан в обществото, голямата сестра дори не помисли да възрази. След като родителите им загинаха при злополука с каретата в деня, преди да представят първата си дъщеря в двора, това важно събитие се отложи за неопределено време. Още тогава Каролайн прогони решително всички чувства, които поне малко приличаха на завист, и изпрати Вивиан в Лондон с всички красиви неща, които майка им беше избирала за нейния дебют. Беше само губене на време да тъгува за нещо, което беше в миналото и вече не можеше да се промени — а времето беше скъпоценно. Представянето й в обществото беше мечта, която никога нямаше да стане действителност. Междувременно Каролайн беше навършила двадесет и четири години и се чувстваше стара мома. Чувството беше толкова окончателно, че бе необходимо чудо, за да промени нещо в живота й.

— Обожател ли? Чудовище, искаш да кажеш! — Порция надникна над рамото й и една от черните й къдрици я по-гъделичка по лицето. — Още ли не си прочела името на негодника?

— Разбира се, че го прочетох. Вивиан го е изписала с най-красивия си почерк и даже го е украсила с любов. — Каролайн обърна втората страница и изкриви лице. — Велики боже, наистина е нарисувала сърчице над главната буква!

— Щом споменаването на името му не събужда в сърцето ти страх и ужас, значи нямаш ни най-малка представа кой е този мъж и с какво се е прославил.

— Мисля, че вече знам що за човек е. — Каролайн продължаваше да чете писмото. — Скъпата ни сестричка е изброила подробно всичките му предимства. От пламенните й думи мога само да заключа, че този джентълмен е по-богат на добродетели дори от епископа на Кентърбъри.

— Да, да, прочетох. Вивиан описва многословно кройката на фрака му и елегантно завързаното шалче, споменава за щедростта му към вдовици и сираци, но никъде не пише, че обожателят й е вампир.

Каролайн се обърна рязко към сестра си. Търпението й свършваше.

— Стига, Порция! Откакто прочете онази смешна книга на доктор Полидори, виждаш вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Ако знаех, че „Вампирът“ ще те завладее така и ще окрили фантазията ти, щях да хвърля книгата на боклука още при пристигането й. Тогава поне някой от върколаците, които според теб се ровят всяка нощ в нашия боклук, щеше да я грабне и да я зарови някъде далеч.

Порция се изправи в целия си ръст от метър и петдесет и осем, смръщи носле и заяви:

— Всички знаят, че историята не е написана от доктор Полидори. Самият той е признал, че я публикува по поръка на своя най-прочут пациент — някой си Джордж Гордън Байрон.

— Обаче лорд Байрон отрича твърденията на лекаря, ако позволиш да ти напомня.

— Можеш ли да го обвиниш за това? Какво друго би могъл да каже, след като безогледният, винаги мрачен Рутхевън е едва прикрита версия на неговия характер? Може да отрича, колкото си ще, но „Вампирът“ разкри истинската му същност пред всички хора, които искат да я видят.

Каролайн въздъхна и мускулчетата на слепоочията й запулсираха.

— Значи според теб истинската му същност е на кръвожадно нощно същество?

— Как можеш да се съмняваш в това, след като прочете „Неверника“? — В очите на Порция се появи отнесеност, твърде добре позната на сестра й. Момичето вдигна ръка, зае драматична поза и издекламира:

Когато гласът на Порция заглъхна с подходящата за случая тайнственост, Каролайн разтриваше с два пръста пулсиращите си слепоочия.

— Това изобщо не доказва, че Байрон е вампир. Показва само, че като всеки голям поет и той понякога пише безсмислици. Мога само да се надявам, че имаш и по-убедителни доказателства, за да обвиниш обожателя на Вивиан. Ако не, ще си помисля, че постъпваш както преди няколко години, когато ме събуди преди разсъмване и се развика, че между гъбите в градината живее семейство елфи. Сигурно можеш да си представиш колко бях разочарована, когато минах боса по влажната трева и установих, че твоите елфи са всъщност гъсеници и нито една от тях няма прозрачни крилца, посипани със златен прах.

Порция се изчерви, но изобщо не изглеждаше убедена. Нацупи се и обърна гръб на сестра си.

— Тогава бях глупаво десетгодишно момиченце. Мога да те уверя, че това, което ти казвам, не е моя измислица. Не си ли спомняш слуховете в клюкарските вестничета при последното му пребиваване в Лондон? Обожателят на Вивиан е прекарал няколко месеца в столицата и нито веднъж не е бил видян на дневна светлина.

Каролайн изпухтя презрително — съвсем не като дама.

— Това изобщо не е поведение, което може да се припише само на вампирите. Повечето млади джентълмени от столицата прекарват дните си в сън, след като са гуляли някъде цяла нощ. Излизат от спалните си едва когато слънцето залезе и отново започват да пият, да играят карти и да обикалят вертепите в съмнителните квартали.

Порция я сграбчи за ръката.

— Не ти ли се струва малко странно, че той е пристигнал в градската си къща под закрилата на мрака и си е заминал също по тъмно? Че е заповядал на слугите да спуснат всички завеси и да не ги вдигат през деня? Че е покрил всички огледала с черен креп?

Каролайн вдигна рамене.

— Може да е бил в траур. Може би наскоро е загубил скъп на сърцето му човек.

— Или нещо, което му е било скъпо. Като например безсмъртната си душа.

— Ако наистина се говорят такива неща за него, надали е желан гост в салоните на дамите и на другите вечерни забавления.

— Напротив, напротив — възрази бурно Порция. — Доброто общество много харесва скандалите и загадките. Миналата седмица четох във вестника, че този сезон обожателят на нашата сестра ще даде бал с маски в своето имение. Лондончани се бият да получат покана. Ако съдя по всичко написано за него, той е един от най-желаните ергени в града. Затова трябва да освободим Вивиан от ноктите му, преди да е станало твърде късно. На всяка цена.

Тя се вкопчи още по-силно в ръката на сестра си и Каролайн недоволно се освободи от хватката й. Не можеше да си позволи да се поддаде на мрачните фантазии на сестра си. Тя беше най-голямата. Разумната голяма сестра, принудена от обстоятелствата да се грижи за двете по-малки момичета. След ранната смърт на двамата им родители преди осем години тя стана и майка, и баща на Вивиан и Порция. Никога нямаше да забрави как утешаваше двете неудържимо хълцащи малки момичета, макар че собственото й сърце се разкъсваше от болка.

— Не искам да ставам лоша, Порция, но е крайно време да се научиш да обуздаваш фантазията си. В крайна сметка не се случва всеки ден един виконт да ухажва момиче без зестра.

— Значи не те е грижа, че Вивиан ще се омъжи за вампир, само защото той е виконт? Нима не разбираш, че той обикаля салоните на доброто общество в търсене на невинна душа, която да открадне?

Каролайн ощипа сестра си по бузата и с радост видя как кожата порозовя.

— Ако зависи от мен, няма да му продам душата на Вивиан за по-малко от хиляда фунта годишно.

Порция въздъхна театрално.

— В толкова ли голям товар се превърнахме за теб? Толкова ли се стараеш да се отървеш от нас?

Усмивката на Каролайн моментално угасна.

— Естествено, че не. Но ти знаеш не по-зле от мен, че не можем вечно да разчитаме на великодушието на братовчеда Сесил.