Ейдриън изруга и прокле развинтената си фантазия. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако в сънищата му влизаше Вивиан, не Каролайн. Ако сега Вивиан стоеше на прозореца в кулата и се взираше с копнеж в нощта, сякаш търсеше нещо. Или някого.

Него…

Каролайн закри с ръка пламъчето на свещта, обърна се и си влезе в стаята. Балконът потъна в мрак.

Доскоро Ейдриън беше абсолютно уверен в себе си, в умението си да се владее, но гладът, който го измъчваше тази нощ, беше твърде силен, за да го остави без внимание. Нави юздите на коня около китката си и закрачи към замъка, потънал в мрачни размишления.



Каролайн отвори очи и се огледа сънено. За няколко мига повярва, че е отново в таванската стаичка в дома на леля Мариета, заедно с Порция, която похърква в другото легло. После осъзна, че се е събудила не толкова от някакъв звук, колкото от пълната и абсолютна липса на звуци. Дъждът бе престанал и правеше тишината още по-оглушителна.

Тя се надигна и седна в леглото. Огромният балдахин над главата й я караше да се чувства съвсем мъничка. Когато си легна, в стаята беше приятно топло и тя не си направи труда да спусне завесите. Но сега огънят в камината беше догорял и вътре ставаше хладно.

Каролайн посегна към завесите, но ръката й замръзна насред движението. Един от френските прозорци от другата страна на кулата беше отворен и пропускаше в стаята тясна ивица лунна светлина и сребристи облачета от мъгла.

Каролайн отдръпна ръка и пръстите й затрепериха. Огледа се нервно и разбра, че всички свещи са угаснали. Стаята тънеше в мрак.

На балкона отекна някакъв шум и вниманието й отново се устреми натам. Дали е вятърът? — запита се с трепет. Или някой е направил крачка? Но как е възможно някой да крачи по балкона й, след като се намираше поне на четири етажа от земята?

Тя навлажни сухите си устни, изненадана, че чува и друго освен лудото биене на сърцето си. Беше готова да се завие презглава и да остане така, докато настъпи утрото, но успя да овладее страха си.

В нощта, когато загинаха родителите й, Каролайн се отказа окончателно от лукса да крие глава под завивките. Порция и Вивиан можеха да се крият в леглата си, когато ги заплашваха трудности, но тя не. Тя беше длъжна да става от топлото си легло в бурните нощи, да затваря отворилите се прозорци или да слага нови дърва в огъня.

Събра цялата си смелост, отметна завивката, стъпи на пода и бавно закрачи по каменните плочи към ивицата лунна светлина. Беше на половината път, когато през балкона прелетя сянка. Каролайн се отдръпна стреснато и от гърлото й се изтръгна тих вик.

— Не ставай глупачка — наруга се тя и се опита да се стегне, макар че зъбите й тракаха. — Сигурно облак е минал пред луната. — Направи няколко колебливи стъпки към балкона и продължи: — Просто си забравила да затвориш вратата и вятърът я е блъснал.

За миг си представи как някоя от каменните фигури ще разпери огромните си крила и ще се хвърли към нея, пое дълбоко въздух и премина останалото разстояние с три решителни стъпки. Отвори широко френския прозорец и излезе на балкона, предизвиквайки невидимото чудовище да я нападне от мрака.

Ала балконът беше пуст.

От мокрите камъни се издигаше пара и лунната светлина посребряваше облачетата. Каролайн отиде до парапета и се залови с треперещи ръце за грапавите камъни. Разкъсвана между облекчение и гняв заради глупавите си страхове, тя погледна надолу и се опита да прецени колко метра има до земята. Който и да искаше да я нападне в стаята й, имаше нужда от крила, за да се качи дотук.

— Добър вечер, мис Кабът.

Като чу подигравателния глас от сянката на балкона зад нея, придружен от облак сяра, Каролайн се обърна стреснато и нададе тих вик.

10

Каролайн политна назад. Когато грапавият камък на бруствера се удари в гърба й, светът се обърна с главата надолу и тя загуби равновесие. В следващия миг ръцете на Кейн я уловиха и я стиснаха, първо грубо, после много по-меко, когато дръпна треперещото й тяло към своето.

Силните му пръсти се заровиха в косата й, помилваха я успокоително. Бузата й се притисна в широката, топла, обещаваща сигурност мъжка гръд.

— Недейте така, мадам — изрече той дрезгаво. — Какво правите? Нима искате да ме уплашите до смърт?

Когато светът отново се върна в правилната си позиция и треперенето отслабна, Каролайн си пожела с внезапна сила да потъне завинаги в топлината на тялото му. Да вярва, че докато той я държи здраво, никой няма да посмее да й стори зло. Да забрави поне за малко, че това глупаво желание представлява най-голямата опасност.

Тя опря ръце на гърдите му и се изтръгна от прегръдката с отчаяние, което изненада и самата нея.

— Аз ли ви уплаших до смърт? Вие сте този, които изникна от сянката и се нахвърли върху мен! Ако бях полетяла от балкона, утре бедният Уилбъри щеше да прекара половин ден да събира жалките ми остатъци и да мие кръвта от камъните на двора. Почти ми се иска това да беше станало, защото си го заслужавате. Как смеете да се промъквате така в стаята ми? — Тя се отдръпна и го огледа подозрително. — Как всъщност се озовахте тук?

Той проследи отдръпването й без видимо вълнение. Очите му святкаха развеселено.

— Качих се пеша.

Каролайн спря и учудено смръщи чело. Проследи протегнатата му ръка и откри, че онова, което бе сметнала за балкон, в действителност е покрита галерия, която обикаля цялата кула. Вероятно някъде имаше стълба или преход към следващата кула и към долния етаж.

Кейн скръсти ръце под гърдите и се осведоми тихо:

— А вие какво си помислихте? Как според вас съм стигнал до балкона ви, мис Кабът?

Каролайн преглътна.

— Аз… ами… — Вече не беше сигурна какво си е помислила. Беше невъзможно той да се е превърнал в прилеп и да е долетял до балкона, за да се промъкне в стаята й и да застане до леглото, за да я покрие със сянката си. Като си го представи да стърчи над леглото й в мрака, в съзнанието й изникна и друга картина, още по-объркваща… и по-предизвикателна. Замига сърдито и се опита да я прогони. — Аз… предположих, че… може би…

Кейн се смили над мънкането й и махна с ръка.

— Не исках да ви уплаша. Мислех, че отдавна сте си легнали. Боя се, че ми е трудно да свикна с живота в провинцията. Не можах да заспя, затова излязох да се поразходя по галерията и да изпуша една пура.

Едва сега Каролайн забеляза тънката пура, хвърлена на каменния под, която още димеше. Сигурно я е хвърлил, когато се е втурнал напред, за да я спаси от падане. Сега й стана ясно и защо бе усетила миризма на сяра малко преди появяването му.

След като видя пурата, забеляза и други неща. Например скандалната липса на жакет, жилетка и шалче на врата. Домакинът й беше облечен само в тънка ленена риза, напъхана в панталон за езда от сърнешка кожа, който стягаше стройните хълбоци и подчертаваше силните мускули на бедрата. Ризата беше отворена на шията и разкриваше бронзова кожа и медноцветни косъмчета на гърдите. Косата беше вързана на хлабава опашка на тила, но няколко влажни кичурчета бяха нападали по лицето му.

Видът му моментално й напомни, че и тя не е прилично облечена. Не бе помислила да наметне халата, така великодушно предоставен й от него, и сега стоеше тук боса, облечена само в старата си нощница, косата й падаше в безредие но гърба. Излинелият памук не скриваше нито една извивка на тялото й. Това я накара да се изчерви и тя скръсти ръце под гърдите си. За първи път изпитваше благодарност, че природата не я е надарила особено богато на това място. За разлика от нея Порция имаше пищен бюст.

— Дано само викът ми да не е вдигнал на крак цялото домакинство.

— Убеден съм, че слугите си спят най-спокойно — увери я Кейн и устреми поглед не към гърдите й, а към крехката извивка на шията. — Все пак те би трябвало да са свикнали с такива шумове — сърцераздирателни викове, молби за милост, измъчени стонове от подземията…

Пак ли? Отново се надсмиваше и над нея, и над себе си. Но лицето му оставаше напълно безизразно. Дори не вдигна светлите си вежди.

Каролайн се усмихна хладно и отвърна:

— Това не ме изненадва. Знаех си, че този внушителен замък не може да няма добре оборудвано подземие.

— Ама разбира се! Там са затворени най-красивите девици от селото. Ако желаете, ще отидем да ги видим, преди да си заминете.

— Ще се радвам да ви придружа.

Кейн се облегна на парапета.

— Боя се, че занемарих по осъдителен начин задълженията си на домакин. Надявам се да ми простите, че не бях тук, за да посрещна вас и сестрите ви с добре дошли.

— Уилбъри ни уведоми, че сте „навън“. — Погледът й оставаше прикован в гърдите му, където влажната риза беше залепнала за впечатляващи мускули. Странно защо, от тази гледка й олекна. Неволно вдигна ръка към челото си, защото имаше чувството, че от неуспялото падане през балкона й се вие свят. — Вероятно случаят е бил много спешен, след като е трябвало да излезете в такава ужасна нощ.

— Напротив, напротив. Според мен бурята не е толкова застрашителна, колкото една препълнена бална зала или някой задимен театър. Винаги съм предпочитал да се опълча срещу природните стихии, отколкото да се изправя пред неуморимите езици на клюкарките. Но съжалявам, че не можах да се прибера навреме, за да ви кажа добре дошли.

Съзнавайки факта, че той бе избегнал сръчно незададения й въпрос, Каролайн посочи френските прозорци, които все още бяха отворени и разкриваха гледка към осветеното от луната легло с измачкани чаршафи.

— Не мога да ви се сърдя, че сте занемарили задълженията си на домакин, след като ме настанихте в такова луксозно помещение.

Той изпухтя тихо и стисна здраво зъби.

— По-луксозно, отколкото у леля ви, без съмнение. Изненадвам се, че тя не ви е изпратила в килера за въглища.

Каролайн смръщи чело.

— Откъде знаете…? — Ала веднага си припомни как бе чакал на стълбището пред къщата на леля й и бе вдигнал поглед към прашното прозорче на таванската стая. Очевидно беше спуснала завесите една секунда по-късно.

Фактът, че той знае за пренебрежителното отношение на леля Мариета, беше ужасно смущаващ. Това я накара да вирне брадичка.

— Почетната гостенка е Вивиан. Тя трябваше да получи тази стая. Ние с Порция сме свикнали да си делим една спалня.

— Аз пък си помислих, че това разпределение ще ви хареса. Сега никой няма да се осмели да каже, че съм се промъкнал в спалнята на сестра ви и съм й отнел добродетелта, докато Порция стои на стража, прав ли съм?

А кой ще бди над моята добродетел? Каролайн не посмя да зададе този въпрос. Не и след като изрично беше заявила, че отдавна е минала възрастта, в която е вярвала, че всеки срещнат мъж се стреми да я прелъсти и опозори. Дори този, който стоеше посред нощ на вратата на спалнята й, оскъдно облечен и миришещ на вятър, дъжд и неустоима смес от лавър и тютюн.

— Според мен Порция е по-скоро териер, отколкото дог — уточни тихо тя.

Кейн успешно изимитира треперене.

— Тогава е още по-опасна противничка. Предпочитам да ме нападне дог, отколкото някой джафкащ териер да се закачи да крака ми.

Каролайн се засмя. Описанието на малката й сестра беше наистина подходящо.

— Обикновено е достатъчно да я цапнеш с утринния вестник.

— Ще го запомня. — Той наклони глава и я изгледа с един от онези пронизващи погледи, за които копнееше и от които се боеше. — Е, мис Кабът, какво мислите за моя скромен стар дом? Харесва ли ви?

Каролайн се поколеба.

— Гостните стаи са прекрасни, милорд, но трябва да призная, че входната зала е доста… застрашителна. Там има твърде много препарирани животни и кръвожадни ловни сцени за моя вкус.

— Предполагам, че на къщата липсва топлината, която само ръката на една жена може да придаде — отвърна той и думите му бяха като милувка.

— О, но това е липса, която лесно може да се отстрани, нали?

За момент погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и Каролайн изпита ужасното чувство, че никой от двамата нямаше предвид Вивиан.

Това прозрение я извади от равновесие и тя заотстъпва назад към стаята си. Очакваше той да я следва крачка по крачка, както бе направил на усамотената алея във Воксхол.

— Моля да ме извините, милорд, но е крайно време да се върна в леглото си. Утрото ще дойде по-скоро, отколкото го очакваме.

— Да, права сте. — Вместо да отиде при нея, Кейн се обърна и се опря с две ръце на парапета. Погледът му се устреми към далечния хоризонт, където все още се стрелкаха светкавици и трещяха гръмотевици, а вятърът гонеше кълбестите облаци. — Мис Кабът?

Каролайн спря. Ръката зад гърба й стискаше бравата.

— Да?

Той заговори, без да се обърне, загледан в нощта.

— Отсега нататък затваряйте грижливо вратата към балкона. Не можете да разчитате, че природна стихия, капризна като вятъра, се показва винаги от най-добрата си страна.