Дланите й бяха овлажнели, когато стигна до ресторанта, но все пак успя да отвори вратата.

Същата келнерка, с която си бе говорила на обяд, я забеляза и й махна да се приближи. Рийс отиде до сепарето, където жената пълнеше солниците.

— Джоуни е в склада — съобщи й тя. — Каза да ти помогна да се ориентираш, когато дойдеш. Засега сме в затишие, после старците, които вечерят рано, ще започнат да пълнят ресторанта. Аз съм Линда-Гейл.

— Рийс.

— Първо предупреждение. Джоуни не търпи мързела. Ако те пипне да се мотаеш наоколо без работа, ще те захапе здравата.

Келнерката се ухили весело. Яркосините й очи заблестяха, по бузите й се появиха трапчинки. Русата й коса бе сплетена на сложна френска плитка.

Носеше джинси и червена блуза с бели биета. От ушите й висяха сребърни обици с тюркоази. Рийс реши, че келнерката прилича на красива доячка от уестърн.

— Обичам да работя.

— Повярвай ми, тук ще работиш усърдно щеш, не щеш. Днес е събота и ще е доста натоварено. Две от другите келнерки също ще дойдат — Бебе и Хуанита. Мат почиства масите, а Пийт мие чиниите. Ти и Джоуни ще отговаряте за кухнята. Бъди сигурна, че ястребовите й очи ще бъдат приковани в теб. Ако имаш нужда от почивка, кажи й и нямаш проблеми. В задната стаичка има място за палтото и чантата ти. Не носиш ли чанта?

— Не. Не я взех с мен.

— Господи, аз пък не мога да пристъпя навън без моята. Хайде, ела да те разведа наоколо. Джоуни остави някакви формуляри, които трябва да попълниш. Очевидно си вършила тази работа и преди, като се има предвид с каква скорост се справи днес.

— Да, вършила съм.

— Тоалетните са тук. Чистим ги на смени. Радвай се на няколко седмици спокойствие, преди да ти възложат тази задача.

— Е, всеки по реда си.

Линда-Гейл се ухили.

— Семейството ти тук ли живее?

— Не. Аз съм от Източното крайбрежие.

Не й се искаше да говори за себе си, дори не искаше да си го мисли.

— Кой отговаря за газираните напитки?

— Келнерките. Но ако сме претрупани с работа, можеш и ти да изпълниш поръчката. Сервираме също вино и бира. Но повечето хора, които си падат по пийването, отиват в „Кланси“. Ами май това е всичко. Ако искаш да научиш още нещо, просто ме викни. Трябва да довърша масите, иначе Джоуни ще побеснее. Добре дошла.

— Благодаря.

Рийс влезе в кухнята и си сложи престилката.

Прекрасно, широко било, напомни си тя. Чудесно място, където да си починеш, преди да потеглиш отново на път.

2.

Линда-Гейл се оказа права — наистина бяха заети. Местни, туристи и няколко души от близкия лагер препълниха заведението. Двете с Джоуни работеха делово, без да говорят. От скарата и фритюрниците лъхаше жега.

В един момент Джоуни бутна купичка със супа пред Рийс.

— Яж.

— Благодаря, но…

— Имаш нещо против супата ми ли?

— Не.

— Сядай до бара и яж. Работата намаля, а и ти е време за почивка. Ще впиша супата в сметката ти.

— Добре. Благодаря.

Всъщност сега, когато се замисли за ядене вместо само за приготвянето на храната, осъзна, че умира от глад. Това е чудесен знак, помисли си Рийс, като се настани до бара.

Оттук гледката към ресторанта и вратата бе различна.

Линда-Гейл постави пред нея чиния с топло хлебче и масло.

— Джоуни каза, че имаш нужда от въглехидрати. Искаш ли чай?

— Благодаря. Сама ще си го приготвя.

— Няма нужда. В настроение съм. А ти си невероятно сръчна — добави Линда-Гейл, като й подаде чашата и се наведе към нея с усмивка. — По-бърза си от Джоуни. И подреждаш храната красиво. Някои от клиентите вече го забелязаха.

— Така ли?

Рийс не очакваше комплименти, нито внимание, а само заплата.

— Не възнамерявах да променям нищо — оправда се тя.

— Никой не се оплаква — успокои я Линда-Гейл и се усмихна нежно. — Май си доста нервна, а?

— Права си — съгласи се Рийс, като опита супата и установи, че е великолепна. — Нищо чудно, че тук е толкова оживено. Супата не е по-лоша, отколкото в петзвезден ресторант.

Линда-Гейл хвърли бърз поглед към кухнята, за да се увери, че Джоуни е заета с работа.

— Тук се обзаложихме за историята ти. Бебе смята, че си имаш неприятности със закона. Но тя пък гледа прекалено много телевизия. Хуанита подхвърли, че бягаш от груб и жесток съпруг. Матю, който е едва на седемнайсет, мисли само за секс. А аз си мисля, че сърцето ти е било разбито. Някой от нас уцели ли истината?

— Не, съжалявам.

Мисълта, че останалите говореха за нея, я притесни, но Рийс си напомни, че в ресторантите винаги се вихреха драми и клюки.

— Просто си почивам и пътувам — добави тя.

— И все пак — поклати глава Линда-Гейл. — На лицето ти е изписано, че имаш разбито сърце. А като говорим за разбити сърца, ето го и високия, мургав красавец.

Да, наистина беше висок, помисли си Рийс, като проследи погледа на Линда-Гейл. Може би към метър и деветдесет. Мургав, с рошава черна коса и маслинен тен. Но не бе сигурна, че определението „красавец“ бе подходящо.

Според нея думата означаваше елегантен и изискан, а този мъж не бе нито едно от двете. Имаше мъжествен и суров вид и бе леко брадясал. Беше облечен в избелели джинси, овехтяло кожено яке и износени ботуши.

Нямаше вид на каубой, но си личеше, че е човек, който обича открити пространства. Изглеждаше силен и може би малко проклет.

— Казва се Броуди — прошепна й Линда-Гейл. — Писател е.

— Така ли?

Рийс се успокои. Нещо в стойката му и наблюдателните очи, които огледаха помещението набързо, я бе навело на мисълта, че е ченге. Писател беше по-добре. По-безопасно.

— Пише статии за списания и дори има три книги, издадени в сериозен тираж. Криминалета. Вписват се в стила му, тъй като и той самият е загадка.

Линда-Гейл отметна назад косата си и леко се извърна, за да наблюдава Броуди с крайчеца на окото си.

— Носят се слухове, че работил за прочут вестник в Чикаго, но го уволнили. Наел си е една от вилите от другата страна на езерото и си живее сам. Но идва да вечеря тук три пъти седмично. И оставя двайсет процента бакшиш.

Келнерката се завъртя към Рийс и попита:

— Как изглеждам?

— Великолепно.

— В скоро време ще измисля как да го накарам да започне да ме сваля, поне за да задоволя любопитството си, но засега ми стигат и двайсетте процента.

Линда-Гейл тръгна към сепарето и извади тефтера от джоба си. Рийс чу жизнерадостния й поздрав.

— Как си, Броуди? Какво ще поръчаш днес?

Докато ядеше, Рийс наблюдаваше как келнерката флиртува, а Броуди си поръчва, без да се консултира с менюто. Линда-Гейл се отдалечи от масата и хвърли на Рийс пресилено замечтан поглед. Рийс изви устни в усмивка и тъкмо тогава Броуди прикова очи в лицето й.

Откритият му поглед я накара да потръпне. Дори след като бързо отмести очи встрани, продължи да усеща, че я наблюдава. За първи път откак бе започнала смяната си, се почувства изложена на чуждите погледи и уязвима.

Рийс се смъкна от високия стол и като се бореше с желанието си да хвърли поглед през рамо, отнесе чиниите си в кухнята.



Броуди си поръча пържоли от сърна и уплътни времето за чакане с чаша бира и книга. Някой пусна Емилу Харис на джубокса и той се заслуша разсеяно в музиката.

Замисли се за брюнетката и за странния й поглед. Приличаше на сърна, застинала пред фаровете на кола.

Познаваше Джоуни Паркс достатъчно, за да е наясно, че брюнетката нямаше да работи тук, ако не бе компетентна. Подозираше, че Джоуни има меко сърце под грубата обвивка, но пък не търпеше глупаци.

Разбира се, можеше да попита келнерката и мигом да научи всички подробности за новодошлата, но пък въпросите му веднага щяха да се разчуят и всички щяха да започнат да го разпитват любопитно. Познаваше малките градчета и си даваше сметка, че клюките представляват основна част от живота в тях.

По-добре да изчака малко, за да задоволи любопитството си, скоро щеше да чуе коментари, слухове и предположения. Когато бе в подходящо настроение, изслушваше абсолютно всичко.

Жената изглеждаше крехка и нервна. Зачуди се защо.

Но скоро се убеди, че е бил прав относно компетентността й. Работеше делово, по типичния за професионалните готвачи начин, сякаш имаше допълнителен чифт ръце.

Дори и да бе първият й ден в „Ангелска храна“, със сигурност не беше първият и ден като готвачка. И тъй като, поне засега, жената му беше по-интересна от книгата, той продължи да я наблюдава, докато пиеше бирата си.

Реши, че не е свързана с никого в града. Самият той живееше тук повече от година и ако се очакваше пристигането на нечия отдавна изчезнала дъщеря, сестра, племенница или трета братовчедка, със сигурност щеше да е чул за това. Не приличаше и на скитница. По-скоро на бегълка. В погледа й бе забелязал готовност да скочи и да побегне всеки момент.

А когато жената застана до бара, за да остави готовата поръчка, очите й го стрелнаха за миг, после бързо се отместиха. Преди да се върне при скарата, вратата на ресторанта се отвори и тя насочи очи натам. Широка усмивка озари лицето й толкова бързо и неочаквано, че Броуди премигна изненадано. Целият й вид се промени. Чертите й се смекчиха и писателят забеляза колко красива е всъщност.

Когато се извърна, за да разбере какво бе причинило промяната, видя Мак Дръбър, който й се усмихваше весело и й махаше.

Може би пък бе сгрешил относно местната връзка.

Мак се настани в сепарето срещу него.

— Как си?

— Не се оплаквам.

— Дояде ми се нещо, което да не се налага да приготвям сам. Какво е най-хубаво тази вечер? — попита Мак, като се ухили и повдигна вежди. — Като изключим новата готвачка, разбира се.

— Аз си поръчах пържоли от сърна. Обикновено не те виждам тук в събота вечер, Мак. Ти си човек с навици, а това значи, че си на линия в сряда вечер пред чиния спагети.

— Не ми се отваряха консерви, а и исках да видя как се справя момичето. Появи се в града днес, колата й се повредила.

Да, човек трябваше да изчака само пет минути и информацията се изсипваше в скута му, помисли си Броуди.

— Така ли?

— Да. И веднага си намери работа тук. Така засия, като че е спечелила от тотото. Идва от Източното крайбрежие. От Бостън. Нае си стая в хотела. Казва се Рийс Гилмор.

Мак замълча, когато Линда-Гейл донесе поръчката на Броуди.

— Здрасти, Дръбър — поздрави го мило тя. — Как си днес? Какво ще обичаш?

Мак се наведе над масата, за да огледа чинията на Броуди.

— Това изглежда адски съблазнително.

— Новата готвачка е страхотна. Броуди, по-късно ще ми кажеш дали ти харесват пържолите. Да ти донеса ли още нещо?

— Още една бира.

— Веднага. А за теб, Дръбър?

— За мен една кола, сладурче. И същото ядене като на моя приятел. Пържолите изглеждат великолепно.

Наистина бяха великолепни, помисли си Броуди. Придружени от щедра порция печени картофи и боб. Храната бе елегантно подредена върху семплата бяла чиния, за разлика от небрежните купчини, които Джоуни сервираше.

— Видях те в лодката ти оня ден — подхвърли Мак. — Хвана ли нещо?

— Не бях за риба — отговори Броуди, като отряза парче от пържолата си.

— Странен тип си ти. Излизаш с лодка и не ловиш риба. Мотаеш се из гората и не ловуваш.

— Ако уловя или застрелям нещо, ще трябва да го готвя.

— Така си е. Е? — попита Мак, като посочи пържолите.

— Страхотни са — премлясна Броуди и си отряза ново парче. — Наистина страхотни.

Тъй като Мак Дръбър бе един от малцината, с които Броуди нямаше нищо против да прекара вечерта, той започна да пие кафето си бавно, докато Мак доволно поглъщаше храната си.

— Бобът има различен вкус. По-хубав е от обикновено, но ако го споделиш с Джоуни, ще те нарека лъжец.

— Щом новата готвачка се е настанила в хотела, сигурно не възнамерява да остане тук дълго — отбеляза Броуди.

— Нае си стая за седмица.

Мак обичаше да знае какво става в града му. Беше не само търговец, но и кмет. И вярваше, че клюките са част от задълженията му.

— Истината е, Броуди, че според мен момичето няма много пари — додаде той, като размаха вилицата си. — Плати си в брой за поправката на радиатора, както и за хотелската стая.

Броуди си отбеляза липсата на кредитни карти и се зачуди дали жената всъщност не се крие.

— Може би не иска да оставя документални следи, в случай че някой е по петите й — подхвърли той.

— Ужасно си подозрителен — ухили се Мак, като огриза кокала грижливо. — Но ако бяга от някого, сигурно си има основателни причини. Лицето й е съвсем честно.

— Ти пък си истински романтик. Като говорим за романтика… — Броуди кимна към вратата.

Мъжът, който влезе в ресторанта, бе облечен в джинси и бежова риза под черно дълго палто. Тоалетът му се допълваше от ботуши от змийска кожа, колан с огромна тока и сива каубойска шапка.