Никога вече нямаше да е каквато бе преди — енергична, амбициозна гражданка. Но откри, че харесваше личността, в която се превръщаше. Сега обръщаше повече внимание на подробностите, които преди изобщо не забелязваше. Да речем, играта на светлините и сенките, шумът на водата, приятното усещане за влажна земя под краката й.

Можеше да спре ето тук и да наблюдава как красив жерав се издига над езерото, безмълвен като облак. Или пък да се радва на леките вълнички, предизвика ни от гребането на момче в червен каяк.

Сети се за фотоапарата прекалено късно, за да направи снимка на жерава, но засне момчето в червената лодка, искрящата синя вода и отражението на планината в нея.

Помисли си, че трябва да напише кратки бележки към всяка снимка. По този начин баба й щеше да се почувства като част от приключението. Рийс знаеше, че баба й се тревожи за нея, но не можеше да направи нищо по въпроса, като изключим редовните писма по имейла и телефонните обаждания, в които й съобщаваше къде е и с какво се занимава.

Е, невинаги споделяше цялата истина.

Около езерото бяха разпръснати къщи и вили. Някакво семейство се наслаждаваше на великолепния ден и неделното барбекю — печено пиле, картофена салата, шишчета със зеленчуци, полети обилно с бира и чай с лед.

Куче се втурна след синя топка, метната в езерото. Хубаво момиче стоеше на брега, смееше се весело й подвикваше окуражително. Животното захапа топката, доплува до сушата, разтърси се лудо и опръска господарката си. Пръските заблестяха като диаманти под слънчевите лъчи.

Лаят на кучето бе изпълнен с дива радост, когато момичето отново хвърли топката.

Рийс извади шишето с вода, отпи щедра глътка и навлезе сред вечнозелените дървета.

Надяваше се да види някой лос или сърна. Или дори елен. Може би същия, когото бе видяла рано сутринта да пие вода от езерото. Е, предпочиташе да мине без мечките, за които се споменаваше в брошурите и туристическото ръководство, макар там да пишеше, че животните избягват контакт с хората.

Все пак някоя мечка можеше да е в лошо настроение днес и да реши да изкара гнева върху нея.

Добре де, щеше да внимава. Нямаше да се отдалечава прекалено много и да се отклонява от пътеката.

Тук е по-хладно, помисли си тя. Слънцето не можеше да достигне преспите, а водата на поточето ромолеше по парчета лед.

Рийс тръгна покрай потока и се заслуша в нежните му звуци. След известно време откри следи от животно и се развълнува. Какво ли беше? Любопитна да узнае, тя извади ръководството от раницата си.

Леко шумолене я накара да застине на място. Не се знаеше кой бе по-изненадан — Рийс или едрият елен срещу нея. В продължение на секунда двамата се гледаха стреснато.

Рийс затърси фотоапарата си. Успя да заснеме красивото животно, но допусна грешката да се засмее до волно. Еленът се уплаши и побягна.

— Знам как се чувстваш — промърмори тя. — Светът е пълен с опасности.

Прибра фотоапарата в джоба си и внезапно осъзна, че вече не чува лая на кучето, нито шума от колите по главната улица на градчето. Само вятърът разлюляваше клоните на дърветата и водата в потока ромолеше.

— Май няма да е лошо да поживея в гората. Да си намеря малка, изолирана от света къщурка и да отглеждам зеленчуци. Мога да стана вегетарианка — каза си тя, като прескочи тесния поток. — Е, не точно вегетарианка. Но мога да се науча да ловя риба. Ще си купя пикап и веднъж месечно ще ходя в града за провизии.

Рийс започна да си представя отшелническия си живот. Не прекалено далеч от водата, нито пък високо в планината. Къщата й ще има много прозорци, за да може да се наслаждава на великолепната гледка.

— Мога да започна свой собствен бизнес. Да готвя по цял ден и да продавам ястията. Сигурно ще си намеря клиенти по интернет. Няма да излизам от къщи и вероятно ще добавя и агорафобия към списъка си с фобии.

Не, щеше да живее в гората, но да работи в града. Ами да, дори можеше да си остане при Джоуни.

— Да, ще изкарам няколко седмици и ще видя как ще потръгне. Но трябва да се махна от проклетия хотел. Къде обаче да отида? Няма да е лошо да видя…

Рийс изпищя, препъна се и едва не се просна по гръб.

Едно бе да се натъкнеш на елен и съвсем различно да се блъснеш в мъж, който си лежи спокойно в хамака с книга на гърдите си.

Беше я чул да идва. А и как да не я чуе, когато тя си говореше на глас, докато вървеше. Беше си помислил, че ще се отбие към езерото, но вместо това бе тръгнала право към хамака му, приковала очи в новите си туристически обувки. Затова Броуди остави книгата си и се загледа в нея.

Гражданка, която се наслаждава на дивите пейзажи, помисли си той развеселено. Раница и обувки от „Л. Л. Бийн“, леко износени джинси, бутилка с вода.

А от джоба й стърчи мобилен телефон. На кого, по дяволите, щеше да се обажда?

Рийс бе опънала косата си назад, а опашката й минаваше през задната дупка на бейзболната шапка. Лицето й бе бледо, очите — огромни и уплашени, с великолепен наситен кафяв цвят.

— Изгуби ли се? — попита я той.

— Не. Да. Не.

Тя се огледа наоколо, сякаш тъкмо бе пристигнала от друга планета.

— Просто се разхождах. Май съм навлязла в нечия собственост.

— Така е. Искаш ли да изчакаш минутка, докато отида да си взема пушката?

— Всъщност не. Явно това е хижата ти.

— Брей, уцели и двата пъти.

— Хубава е — отбеляза тя, като се загледа в семплата дървена постройка и широката тераса, на която имаше маса и стол. — Уединено е — добави. — Съжалявам.

— Аз пък не. Обичам уединението.

— Имах предвид… е, знаеш какво имах предвид.

Рийс си пое дълбоко дъх и завъртя нервно капачката на шишето с вода. По-лесно й беше с непознати. Непоносими й бяха съжалението и загрижените погледи на хората, които я познаваха.

— Пак го правиш. Гледаш ме вторачено. Невъзпитано е.

Той повдигна вежда. Рийс винаги се бе възхищавала на хора, които успяваха да изпълнят този номер, сякаш имаха отделен комплект мускули за всяка вежда. Броуди се наведе и вдигна бутилка бира от земята.

— Кой решава тези неща? Имам предвид, кое е грубо и невъзпитано? — попита той весело.

— ОПГ.

Нужна му бе само секунда.

— Обществото за предотвратяване на грубостите? Мислех, че вече не съществува.

— Не, продължават добрата си работа. Но на тайни места.

— Прадядо ми беше член на ОПГ, но не говорим много за него, тъй като беше абсолютен задник.

— Е, във всяко семейство има по някоя черна овца. А сега ще те оставя да си четеш на спокойствие.

Тя отстъпи назад, а Броуди се зачуди дали да я покани на една бира. Но това щеше да е жест без прецедент и май не бе разумно да го прави. Внезапно рязък и силен звук наруши тишината.

Рийс се просна на земята, покрила главата си с ръце, като войник в окоп.

Първата реакция на Броуди бе да се засмее. Гражданка! Но после, когато Рийс не помръдна, нито издаде някакъв звук, осъзна, че става дума за нещо повече. Спусна крака от хамака и се изправи.

— Зловещият звук е от ауспуха на пикапа на Карл Сампсън. Истинска развалина е.

— Ауспух…

Броуди я чу как си повтаря думата шепнешком и забеляза треперенето й.

— Точно така — потвърди той и постави ръка на рамото й, за да я успокои, но тя се сви уплашено.

— Недей! Не ме докосвай! Не ме докосвай! Недей! Остави ме за минута.

— Добре — съгласи се той и се протегна да вземе шишето вода, което бе излетяло от ръцете й, когато се просна на земята. — Искаш ли си водата?

— Да. Благодаря.

Тя пое бутилката, но не успя да отвърти капачката, тъй като ръцете й силно трепереха. Без да каже и дума, Броуди взе шишето, отвори го и й го подаде.

— Добре съм. Просто се стреснах.

Стресна се друг път, каза си той.

— Помислих, че е изстрел — добави Рийс.

— Тук често ще чуваш изстрели. Ловният сезон още не е почнал, но хората се упражняват. Тук е Дивият запад, слабаче.

— Разбира се. Да, нормално е да го правят. Ще свикна.

— Ако искаш да се разхождаш из горите и планините, трябва да облечеш нещо ярко — червено или оранжево.

— Да, прав си. Разбира се. Следващия път ще внимавам.

Лицето й поруменя, според Броуди от срам. Рийс се надигна от земята, но дишането й си остана затруднено. Тя се опита да изтръска полепналите по дрехите й треви и боклуци.

— Е, това е краят на развлекателната ни програма — каза тя. — Наслаждавай се на остатъка от деня си.

— Това и възнамерявам да направя.

Броуди си помисли, че някой по-готин тип вероятно би настоял да я изпрати до града или поне би й предложил да поседне. Но той просто не беше готин тип.

Рийс се отдалечи на известно разстояние, после метна поглед през рамо.

— Между другото, аз съм Рийс.

— Знам.

— А. Добре. Ще се видим по-късно.

Да, това не може да се избегне, помисли си той, загледан в нея. Интересна жена с уплашени и големи като на сърна очи. И красива. А ако сложи още шест-седем кила, ще е направо сексапилна.

Но най-вече го заинтригува страхът й. Винаги се опитваше да разбере какво се върти в мислите на хората. А Рийс Гилмор очевидно бе преживяла интересни случки.



Рийс не отместваше очи от езерото, лодките и лебедите. Разходката й покрай него щеше да е доста дълга, но пък щеше да й даде време да се успокои и да забрави за преживяния срам. Започваше да я мъчи главоболие, но това не бе страшно. Ще вземе хапче, когато се прибере в хотела.

Стомахът й бе свит на топка, но и това не я притесни. Важното бе, че не бе повърнала и не се бе изложила напълно.

Защо, по дяволите, не бе сама в гората, когато проклетият ауспух изтрещя? Разбира се, ако бе сама, вероятно още щеше да лежи на земята и да скимти уплашено.

Броуди поне се отнесе небрежно към инцидента. Ето ти водата, стегни се. Много по-лесно й бе да се справи с подобно отношение, отколкото с нежните ласки и успокоявания.

Слънцето заблестя в очите й и тя бръкна в раницата, за да извади тъмните си очила. После си заповяда да вдигне глава нагоре и да върви с нормална крачка. Дори успя да се усмихне на двойката, с която се размина. После пък махна на шофьора, който я поздрави от колата си. Най-сетне стигна до главната улица на градчето.

Администраторката на хотела я поздрави усмихнато и я попита дали разходката й е доставила удоволствие. Рийс й потвърди, но думите й прозвучаха фалшиво.

Нямаше търпение да се скрие в стаята си.

Качи се по стълбите и извади магнитната карта. Влезе в стаята и се облегна на вратата.

Провери два пъти ключалките, изпи си лекарство то и се сви на леглото, напълно облечена. Не свали дори обувките и тъмните очила.

Затвори очи и се предаде на умората от опитите да се преструва на нормална.

4.

Пролетната буря навя двайсет сантиметра влажен тежък сняг и превърна езерото в пенлива сива повърхност. Някои от местните се движеха наоколо със снегомобили, а хлапетата, намъкнали зимни те си дрехи, се забавляваха да правят снежни човеци по брега.

Широкоплещестият Линт си правеше почивки от почистването на снега, като се отбиваше да напълни термоса си с кафето на Джоуни и да се оплаче от хапливия вятър.

Рийс бе изпитала силата на вятъра лично, когато отиваше на работа сутринта. Духаше зловещо из каньона и по езерото и навяваше преспи. Виеше в прозорците лудо и проникваше през всички пластове дрехи.

Токът спря и Джоуни навлече палтото и ботушите си, за да излезе навън и да пусне генератора.

Кошмарният му вой се смеси с писъка на вятъра и бумтенето на снегорина на Лин. Рийс се зачуди, че всички наоколо не откачаха от неспирния шум.

Но хората продължаваха да идват в ресторанта. Линт напусна машината си, за да се порадва на огромна купа с бизонски гювеч. Карл Сампсън, със зачервени от студа бузи, се настани до него и се захвана с обилна порция руло „Стефани“ и две парчета пай.

Хората влизаха и излизаха непрестанно. Някои оставаха по-дълго. Всички търсеха хубава храна и компания. Контактът със себеподобните им и топлите ястия им напомняха, че не са сами.

Рийс също се почувства по-спокойна и весела, докато печеше, вареше и режеше.

Но след като смяната й свършеше, нямаше да има гласове и близост. Рийс се замисли за хотелската стая и реши да се отбие в бакалията, за да купи резервни батерии за фенера си. Просто за всеки случай.

— Зимата не се предава — каза й Мак, докато й ги подаваше. — Ще трябва отново да поръчам батерии. Почти ги свърших. Както и хляба, яйцата и млякото. Защо хората винаги се зареждат с хляб, яйца и мляко по време на буря?

— Сигурно искат да си правят пържени филии.

Той се засмя весело.

— Може и така да е. Как се справяш в ресторанта на Джоуни? Не съм се отбивал там откак бурята започна. По принцип обичам да наобикалям всички заведения, когато времето е толкова лошо. Струва ми се, че това влиза в кметските ми задължения.